Какво все пак се случи в България през 1989-та? Ако гледаме телевизия, то оттам задължително ще чуем бивш шеф на ДС да твърди, че „всичко е било контролирано от партията”. Скромни „дисиденти” ще му пригласят, все пак казвайки, че е имало някакъв „порив на интелигенцията”.
След като сме чули всичко това и след като знаем какво е да си шеф на ДС, чели сме досиетата на „дисидентите” и си спомняме лекинко политическия път на „опозицията” СДС, излиза, че 20-та годишнина от края на комунистическия тоталитаризъм наистина не е особен повод за радост. Оформя се масовата представа за „сценария”, в който БКП винаги е контролирала и ще контролира всичко, а промяна не е имало и няма да има. „Всички са маскари”. За това изглежда, че днес няма смисъл да си мърдаме пръста за каквото и да е. Това обяснява и защо докато цяла Европа празнува, в България падането на комунизма се отбелязва по-вяло и от деня на геодезиста.
Има една малка подробност. Думите на хората от телевизията не могат да обяснят няколко дребни факти от историята. Щом ДС е контролирала всичко и цялата работа е „сценарий”:
Паметникът на Илия Минев в Септември
На 9 декември 2002 г. в София бе открит скромен паметник на Илия Минев (1917-2000). Хвала на инициаторите – Тошо Пейков и „Оборище“. Благодарности и на общината и на Стефан Софиянски, които дариха мястото в градинката между булевардите „България“ и „Черни връх“. Отбийте се там някой ден. Ще си спомните за него, ако го познавахте приживе. Повечето българи не познават Минев, младите не са и чували за него, но ето че доживяхме да видим и издигане на негов паметник. Значи не е забравен.
Извън много тесния кръг от познати и приятели – съкилийници от комунистическите затвори – за Илия Минев се разчу през първите месеци на 1988 г. като основател и председател на Независимото дружество за правата на човека (НДЗПЧ). Бай Илия, с 23 годишен стаж в българските тюрми плюс 10 години принудително изселване, може да претендира за рекордьор в Европа. Защо не и в света? Май единственият му съперник за този злощастен рекорд би бил южноафриканецът Нелсън Мандела. Но той пък има още два рекорда, с които Минев не можеше да се похвали: Мандела стана президент на страната си току след излизането от затворите, а след това получи и Нобелова награда.
Бай Илия пък получи главно ругатни и псувни – не само от врагове, но и от свои – и умря досущ като куче, забравен и пренебрегнат от тези, за които си бе дал живота. С малки изключения. Умря в страшна беднотия, в старчески дом в Пазарджик. Горкият Илия поради дълги години в затвора нямаше нищо, а от земите му в гр. Септември синът му ми каза, че им са върнати само 38 декара и то след смъртта на баща му. Последните месеци Константин Тренчев му бе отпуснал лична пенсия от 60 лева – и за тях благодарство.
„Голямата екскурзия” от лятото на 1989 г., за която вече многократно писахме, е продължение на подетата още през 1972 г. акция за „деислямизиране” на българските граждани с мюсюлманска вяра. Най-вече след декември 1984 г. се провежда мащабна насилствена кампания по детуркизация, официално наречена „възродителен процес”. Тя се основава на псевдонаучни изследвания, доказващи, че лицата , които в България се смятат потомци на турци, всъщност произлизат от местно българско население, потурчено по време на османското робство. Обявените намерения на властите са да върнат на тези хора истинското им потекло, като им наложат смяна на имената с български. Отказалите изгубват всякакви граждански права. Асимилацията става насилствено, с помощта на армията и специалните части. Има сблъсъци и няколко убити. За няколко месеца отново отваря врати лагерът Белене, за да приюти стотици турци, несъгласни с политиката на властта. [1]
Раздвижването в цяла Източна Европа през 1989 кара турците и помаците в България отново да потърсят правата си. През май са организирани големи протестни акции, т.нар. „майски събития“, които веднага се разгласяват от чуждестранните радиостанции. Организатори са предимно Независимото дружество за защита правата на човека и неговата мюсюлманска секция, както и Демократичната лига. Стига до сблъсъци със силите за сигурност и до убийства.[2] „Работническо дело” почти не отразява тези събития. Единствено на 24 май излиза с материал „Заблуди и подстрекателства”, в който се споменава за размирици в Разградско и Варненско: „Екстремистки настроени лица, част от които под влиянието на алкохол, нарушиха грубо обществения ред и се опитаха да въвлекат групи от населението в насилствени противозаконни действия.”[3] Признава се и за един убит гражданин в Каолиново, но „в следствие на сърдечен инфаркт”.
Ето цялата статия на „Работническо дело“ „Заблуди и подстрекателства“ , след която ще се започне гигантската вестникарска кампания срещу българските турци и в подкрепа на „голямата екскурзия“:
Нарушения на обществения ред – резултат на заблуди и подстрекателства
Приетите неотдавна от Народното събрание закони за задграничните паспорти и българското гражданство гарантират всички права на гражданите на Народна република България за пътувания в чужбина и за свободно завръщане в родината. Поради краткото време за разясняване на законите и неточни информации, давани от местни органи за реда на тяхното приложение сред някои слоеве на населението възникнаха недоразумения по тези въпроси. Обстановката бе използвана активно от чужди радиостанции, които напоследък разпространяват неверни и тенденциозни съобщения с очевидното намерение да подстрекават българските граждани към нарушаване на обществения ред. Под влияние на тяхната антибългарска пропаганда на 20 и на 21 май в отделни селища на Разградска и Варненска област възникна напрежение и случаи на безредици. Екстремистки настроени лица, част от които под влияние на алкохол, нарушиха грубо обществения ред и се опитаха да въвлекат групи от населението в насилствени противоказонни действия.
Интервю на Фреди Фосколо от март 2009 г. с журналистката Вероника Суле, която през 80-те работи по теми свързани с България, опозицията срещу комунизма и т.н.
- Г-жа Суле, Вие отразявахте във в. “Либерасион” визитата на френския президент Митеран в България през 89-та. Бихте ли споделили спомени около това събитие?
- Отговарям като журналист. Навремето се грижех за онова пространство, което наричахме “Източна Европа” , макар че то покриваше от Полша до България съвсем различни реалности. Така че разполагах с елементи за сравнение.
Всъщност аз предварих президента в България, защото пишех серия репортажи за т.нар. народни демокрации и предимно разказвах за опозиционните движния и хора. Разбира се, между Полша, Чехословакия и България имаше малко общо. Тук успях да следя създаването на независимия Русенски природозащитен комитет, който по-късно прерасна в “Екогласност”. Свързах се с хората на Независимото дружество за защита правата на човека в България, които бяха най-откритите антикомунисти, и тъй като са ратували за човешките права, се е подразбирало, че са се борили и за смяна на самия режим. Затова тях властите най-сурово преследваха. Имаше и привърженици на клуба за “Преустройство и гластност”, които повече се придържаха към Горбачовата линия и се осланяха на методите на съветския академик Андрей Сахаров, т.е. бяха по-близо до руската действителност. Аз и други като репортерката Изабел Байанкура от Първи канал правихме тези репортажи, за да запознаем френската публика с българската действителност в перспективата на президентското посещение. Присъствах на прочутата “Закуска” във Френското посолство. Да ви кажа право, тази “Закуска” ме разочарова. Ние, журналистите, както често се случва, чакахме да свърши събитието, за да поговорим поотделно с участниците, но те бързо-бързо се изплъзнаха…
Непубликувано писмо на Стефан Вълков до Ахмед Доган
Стефан Вълков
Малко преди Нова година получих две писма от Стефан Вълков, един от основателите на „Независимото дружество за защита правата на човека” (НДЗПЧ) и негов председател след смъртта на Илия Минев. Стефан Вълков е дългогодишен политически затворник, участник в горянското движение и т. нар. „асеновградска конспирация”. Той е от малцината, които с гордост могат да кажат: „Опазих името си чисто”, отказвайки многократно на предлаганото „сътрудничество” на мъчителите си в комунистическия затвор. Отказ, заплатен включително с цената на пречупен гръбначен стълб. Достойнството му обаче остава непрекършено и именно то държи гръбнака му изправен и до ден днешен. Едно от писмата се оказа отворено писмо на г-н Вълков до Ахмед Доган, писано през 2004 година и изпратено до в. „Труд” за публикация, но … (има ли изненадани?) непубликувано. Писмото е писано по повод интервю на Валерия Велева с Ахмед Доган на 10 ноември 2004. Г-н Вълков ми предложи да го публикувам и мисля, че сега – 25 години от драматичните събития, станали през зимата на 1984/85г., когато престъпните комунистически властници принудително подменят собствените, бащините и фамилните имена на над 850 хиляди наши съотечественици, включително и на вече починалите, то е по-актуално от всякога, защото осветява важни събития.
Даниела Горчева, списание „Диалог”, Холандия
ОТВОРЕНО ПИСМО НА СТЕФАН ВЪЛКОВ ДО АХМЕД ДОГАН
Господине, в интервю от 10.11.2004 г. журналистката от в-к „Труд“ Валерия Велева Ви задава въпроса: „Г-н Доган, защо на 15-та година от 10 ноември се разгоря спорът чия е тази дата? И БСП, и СДС, и д-р Желев не си я дават.“ В отговора и в цялото интервю се съдържат много неистини, манипулации и внушения, които ме принудиха да отправя това открито писмо до един от поредните „герои на нашето време”, който също обича да говори за морал и да скромничи. На въпрос: „Защо мълчите за Вашия принос за 10.11.1989 г. Нали на 10 ноември сте в килия? „Смъртен“, така ли?“, Вие отговаряте: „Не е морално човек да самоизтъква заслугите си.“ И заобикаляйки срамежливо баснята със „смъртната килия“ добавяте: „След 42 дни ме освободиха от затвора и се включих в политиката.“
Автор: Стойко Стоянов, Frognews
Архитектите на смяната на имената и изгонването на 400 хил. турци остават ненаказани. Съдебната система бойкотира делото 20 години
20-годишният давностен срок на мегаделото за възродителния процес вероятно е изтекъл тихомълком, без да бъде поискано официално удължаването му. Скандалната новина съобщиха за Frognews.bg източници от съдебната система, но от военна прокуратура категорично отказват всякаква информация. Така в архива отива едно от най-дълго протаканите дела на прехода, а престъпленията на комунистическия режим към българските турци ще останат ненаказани.
Още в края на миналия декември Frognews.bg изпрати чрез Върховна касационна прокуратура въпроси до Софийска военна прокуратура, която наблюдава делото. Искахме официално да получим отговор на 5 въпроса:
1. До къде е стигнало делото за възродителния процес?
2. Какви са причините то да бъде протакано 20 години?
3. Кога точно изтича 20-годишният давностен срок?
4. Прокуратурата има ли намерение да поиска удължаване на срока и да продължи разследването?
5. Има ли по делото доказана вина на ръководители от бившата БКП на национално и местно ниво?
Автор: Фреди Фосколо*
Едуард Генов
Стигна до нас вестта, че Еди го нямало вече. След като дълго го мъчи болестта, Едуард Генов ни бил напуснал, там някъде далеч в Калифорния, без да го е напуснала мъката по Родината. За разлика от мнозина живеещи зад желязната завеса, Еди не е мечтаел за Калифорния, а за честита, свободна и независима България, но подобно на Александър Солженицин и Владимир Буковски, партията-мащеха насила го отпрати далеч от Родината. Той не е с дълги писания разобличавал комунизма, но жизненият му път беше сам по себе си достатъчно разобличаване на режима и ако по онова грозно време свободния свят не беше забравил за съществуването на България, нищо друго не би попречило да бъде и той признат за «дисидент « , редом с общо признатите стожери на човешката съвест.
Наистина, освен с отсъствието на всякакво медийно покритие в страната ни, с нищо не отстъпва по смелост и доблест протеста срещу смазването на Пражката пролет на 20-годишния български студент и неговите съратници от няколко минутната демонстрация, проведена по същия повод от девет съветски граждани на Червения площад в Москва.
Но днес вече не само нищо не би трябвало да пречи, а напротив, всичко задължава българското обществено съзнание да изрази своята благодарност към онзи, който тогава спаси пред света и поколенията националната ни чест.
ИЗМИНАХА 40 ДНИ от смъртта на българския дисидент и общественик, дългогодишен политически затворник при комунистическия режим Едуард Генов (1946-2009).
Едуард Генов е роден е през 1946 година в София. През 1964 година участва в групата „Младежка организация за национална свобода”, за което е арестуван и хвърлен в затвора, но поради амнистия по случай 20- годишнината от Девети септември е освободен малко след един месец.
През септември 1968 година, когато е студент по история в Софийския Университет „Климент Охридски” , публично протестира срещу окупацията на Чехословакия от войските на Варшавския договор и заедно с Александър Димитров и Валентин Радев разпространява позиви със съдържание „Вън войските на марионетката Живков от ЧССР!” Арестуван е през октомври, а през януари 1969 година е осъден за организиране на „нелегална контрареволюционна група“ на 5 години затвор. По-голямата част от присъдата си излежава в Старозагорския затвор, където получава втора присъда за „намерение за бягство“ и е освободен едва през 1978 година.
През 1987 година Генов е един от шестимата (заедно с Илия Минев, Григор Симов, Цеко Цеков, Божидар Статев и Стефан Савовски) подписали открито писмо до международна конференция във Виена, посветена на спазването на Хелзинкските споразумения, след което отново е арестуван. В началото на следващата година е сред основателите на „Независимото дружество за защита правата на човека” с председател Илия Минев. На 6 юни 1988 година Едуард Генов е арестуван и интерниран в село Михалково, а през октомври 1988 при драматични обстоятелства е експулсиран от България.
Едуард Генов умира в град Сакраменто, Калифорния – САЩ на 16 декември 2009 година от инфаркт.
Поменът в София по случай 40 дни от смъртта му ще се извърши на 25 януари 2010 г. (понеделник) в 12 часа в храм “СВ. ПЕТКА” – стара, на ул.”Цар Калоян” №9
ПОМЕНЪТ В САЩ ЩЕ СЕ ИЗВЪРШИ НА 25 ЯНУАРИ 2010 Г. В 6,30 ЧАСА В СРЪБСКАТА ПРАВОСЛАВНА ЦЪРКВА,
7777 SUNSET AVE, FAIR OAKS, CA 95628
Съветската КГБ е вербувала хора в България по времето на комунизма без да иска разрешение от никого, а управляващата 45 години БКП и острието й Държавна сигурност не са знаели кои са в родината ни съветските шпиони. КГБ е имала свои щатни агенти в ДС, комунистическата партия и земеделския съюз, министерствата, по всички учреждения на държавата.
Това признание прави лично бившият партиен и държавен ръководител на България Тодор Живков в сензационно интервю с Румяна Узунова от радио „Свободна Европа”.
Разговорът, продължил 90 минути е проведен преди 19 г., на 22 февруари 1991 г. във вилата на Живков в „Бояна”, където е под домашен арест. Повод за срещата е започващия на 25 февруари съдебен процес срещу Живков. На същия ден американската радиостанция, с офис на столичния бул. „Витоша” е трябвало да излъчи в ефир интервюто.
Думите на комунистическия вожд обаче не стигат до слушателите и гражданите. След оказан драстичен натиск от високопоставени кръгове от президентството и правителството символът на свободното слово Румяна Узунова сама оттегля интервюто и се отказва от публикуването му.
