Стефан Вълков (1925 г. - 2012 г.)

Преди няколко дни ни напусна Стефан Вълков, един най-непреклонните противници на комунистическия режим. В негова памет публикуваме отново словото, което той произнесе по случай 85-годишния си юбилей.

Българският народ не мълча 45 години

Уважаеми госпожи и господа,

Ще чуете истини по-страшни от лъжата. Вярно е, че в България нямаше събития като унгарските през 1956 г., чехословашките от 1968 г., германският 17 юни 1953 г. или полската „Солидарност“. Но не забравяйте, че тези народи не изживяха погроми и кланета, каквито имаше в България през 1944 – 1948 г. и след това до 1989 г. Десетки концлагери и затвори, през които при нечовешки условия минаха около 180-200 хиляди български граждани. Чрез тях извергите на комунистическата власт всяваха ужас сред българското общество в течение на 45 години. Въпреки това българският народ не мълча. Той реагира чрез стотици организирани нелегални акции и конспирации, защото нямаше друг, легален начин на борба срещу комунистическата диктатура. Борбата срещу нея започна още през 1945 г.

Ще спомена само част от нелегалните организации: „Първи легионерски център“ през 1946 г., оглавяван от Илия Минев, Влахинската конспирация, Пловдивската, Кюстендилската, процесът през 1947 г. срещу Никола Петков, Асеновградската през 1948 г. – най-голямата в България – в която съм участник, с 13 смъртни присъди, „Втори легионерски център“ с 12 смъртни присъди през 1948 – 1951 г., процесът срещу членовете на ЦК на Социалдемократическата партия, Сливенската, Габровската, Добричката, Новоселската, Видинската и десетки други нелегални организации през периода 1948 – 1953 г., сред които шест конспирации в Панагюрище. Слугите на диктатурата от съдилищата издадоха хиляди смъртни присъди срещу ръководителите им. Други десетки хиляди от членовете им бяха изпратени във всичките 22 затвора в страната. Още повече бяха тези, които потънаха без присъди в концлагерите, добили печална слава – Куциян, Богданов дол, редица мини и каменни кариери, Белене, Ловеч и др. Десетки хиляди семейства бяха интернирани, разпиляни и разбити. Стотици хиляди бяха умъртвени морално, смазани и превърнати в доносници на палачите и инквизиторите си.

Хартията няма да стигне, за да бъде описана трагедията, която изживя българският народ през тези 45 години. Страхът от насилията и шпионството продължава и опустошените души ще продължават да предават този страх на поколенията. Диктатурата на БКП и нейният „щит и меч“ – ДС – насаждаха още от детската възраст подлостта, предателствата, доносничеството, безнравствеността, лъжата и измамата, двуличието и безсрамието. Комунистите не искаха свободни и чисти хора. Те имаха нужда от безгръбначни приспособенци и ги създадоха. Но въпреки опустошителната полицейщина и произвол, се срещат още хора, които устояха на всички и съхраниха човешкия си образ и достойнство. Те биха могли да послужат като пример за съпротива и свободолюбие в борбата за бъдещето на българския народ. Нашата България ще бъде спасена, нея ще я има, ако народът й разбере кои го опропастиха и ако им потърси отговорност. Не може един народ да загива, а виновни да няма. Виновниците, циниците, които продължават да се гаврят и издевателстват (спомнете си безсрамието на един господин, който изрече „Ние поемаме „вината“ с мезета!“). Тези, които и днес живеят в охолство за сметка на мизерията и бедността на 85-90 процента от гражданите на България, трябва да отговарят за продължаващите вече седмо десетилетие престъпления на деди, деца и внуци на насилниците и грабителите! Техните богатства трябва да бъдат отнети и конфискувани в полза на народа – за здравето, пенсиите, образованието и възнагражденията на труда на всички, които работят за мизерни надници, заплати и доходи, тоест на 85-90 процента от българския народ.

Само когато това бъде постигнато, ще считаме нашата борба за завършила успешно и жертвите не отишли напразно. Това е завещанието ни към младите поколения, които искат да бъдат свободни и независими в страната си, да се трудят и да получават възнаграждения като гражданите в другите страни на Европейския континент. Затова апелирам към младите. От вас, ако не се страхувате, като родителите си, зависи във висша степен бъдещето на народа…

Още за Стефан Вълков – тук

Пълният текст на писмото във формат PDF

Пълният текст на писмото във формат DOC

Господин Президент,

Позволете да Ви честитим избирането на най-отговорната длъжност на чело на Република България. Поздравяваме Ви с откровена сърдечност, уверени в надеждата, че няма да се окажете поредният Президент на прехода, а – както сам волно изразихте желанието – първият наш Държавен глава на правова, европейска и обновена България.

Вярваме, че споделяте с нас осезаемото чувство колко този преход мина под знака на непристойни компромиси, подмяна на истината и откровен цинизъм. С не по-малко основание смеем да твърдим, че знаете в каква значима степен постигнатата изборна победа се дължи на изразеното с бюлетина № 2 огорчение от статуквото и от желанието на множество граждани, претърпели комунистическия произвол и пренебрегнати по време на прехода, да им бъдат признати страданията.

Не става тук въпрос само за заслужен изказ на признателност към праведните, опълчили се и пострадалите в плътта си, а най-вече за възвръщането на достойнството на всички онези с поругани или прекършени съдби. А те и техните потомци са много.

Не крием, че те всички очакват от Вас силен знак, в който да припознаят обрат на държавното поведение спрямо тях и което на практика би въвело в обществените отношения ценностните норми, които Съюзните европейски инстанции недвусмислено утвърдиха с резолюциите № 1096 (1996) и № RC\778929 (2009).

Съответно с това, ние свободни граждани на България, граждански организации и сдружения горещо призоваваме новоизбрания Президент на всички Българи за официален поклон пред Мемориала на жертвите на комунизма в присъствие на поканените от Вас представители на Евроатлантическите ни съюзници, което би утвърдило доверието им към Българската държава.

Несъмнено този акт ще е силният знак, с който Президентът би публично проявил грижата си към историческата правда и съпричастност към онеправданите. Немалко Българи очакват от подобна постъпка да им бъдат реституирани честта, гражданско достойнство и самочувствие.

Първи февруари е обявен с решение на Министерския съвет за Ден на признателност и почит към жертвите на комунистическия режим. Може би този ден, когато Българите отправят заупокойни молитви за жертвите, би бил най-подходящ за поднасянето на венец и поклон от Ваша страна пред Мемориала на жертвите.

Господин Президент пожелаваме Ви най-сърдечно успешен за българския народ мандат и вярваме, че ще се отзовете на тази историческа повеля, с което ще бележите и края на злочестия преход.

С уважение, почит и увереност,
Делегиран координатор на инициативната група
България и европейската памет
Отец Димитър АМБАРЕВ

***

Подкрепете авторите на инициативата – призовете президента Плевнелиев да се поклони пред жертвите на комунизма като свалите някой от долните два файла, попълните го(приемат се и попълнени на ръка, сканирани копия) и го изпратите на един от посочените вътре електронни адрес. Можете да изпратите попълнения отговор и на пощата на блога bulgaria1989[at]gmail.com, а ние ще го препратим, където трябва.

Отговорът във формат PDF
Отговорът във формат DOC

Опитът да се представи диктаторът за реформатор е подмяна на историческата истина

Датата 10 ноември и тази година не направи изключение от традициите в кратката, но белязана от тенденцията на фалшифициране на българската историография. Генезисът й набира сила вече 22 години, а поредният опит за подмяната й беше излъченият по bTV филм „Последният лов“.

Лентата е продуцирана от покойната Радостина Константинова, автор на сценария е журналистът Тодор Пройчев, а режисьор е Огнян Ангелов. Гледах внимателно продукцията им и през цялото време имах чувството, че се намирам отново в малкото кабинетче на Тодор Живков в дома му на улица „Секвоя”. Да, но това беше преди 20 години и Живков тогава ми разказваше Андрешковските си концепции за завой към Запада уж само на мен, но с измамната надежда, че ще излязат като мемоари на френски. Диктаторът се надяваше така да впечатли Запада но ако тогава плитките му игрички бяха разбираеми, то сега внушенията на „Последният лов” звучат направо абсурдно и грубо. Грубо спрямо историческата истина, грубо, погазвайки паметта на хиляди невинни жертви на зловещия комунизъм, грубо спрямо днешните и бъдещите поколения, които нямаме право да лъжем.

Безкрайните манипулации през последните 22 години разминаха българите с демокрацията и те останаха в мазето на перестройката. Набутаха народа, без да се усети, в блатото на взаимните безсмислени обвинения – този „лош”, онзи „добър”, и забравиха, че само законът и гарантираното му прилагане може да ги направи свободни човеци. През първите години след 10 ноември подведоха масите да гонят живковизма, за да скрият под кревата уродливата глава на комунизма, а показваха на искащата зрелища публика само вчесаната му опашка, наречена преустройство. Сменяха се имената и епизодите, но пиесата оставаше една и съща. Единствената, но и най-важна разлика бе, че се подмениха генерациите. На младите трябва да предадем истината, и то цялата за това мръсно и трагично време. Филмът „Последният лов”, който ме провокира към тези размисли, води точно в противоположната посока. В него ярко се налага задълбочаване на фалшификацията и объркване на хората. Внушенията му претендират да са силни, защото почиват до голяма степен и на реално съществуващи факти, интерпретирани обаче само в една плоскост.

Манипулацията се извършва в две посоки. Първо, чрез подреждането на фактите и чрез пропускането на други реално съществуващи през този период. И, второ, чрез превратното тълкуване.

Ще се спра на претенциите за проевропейски прозрения на Живков. „…Най-важната цел е да използуваме западно-европейския потенциал… Без Европа ние сме всъщност безсилни… “ Това са думи на М. Горбачов, изречени през 1987 година пред съветското Политбюро.

Това са думи на главата на съветската империя, така че във вариациите, че Живков се е опитвал да се предлага някому на Запад, няма нищо новаторско и революционно. Още по-малко пък в тях прозира някаква политическа мъдрост. Не само за Живков, но и за Хонекер има свидетелства, че са се опитвали да се спасяват поединично зад гърба на този, който им е поверил навремето властта над сънародниците им. Но проблемът е, че никой от световните демокрации не ги е вземал насериозно.

Третата национална катастрофа официално е призната от българските комунисти чрез отстраняването на Т. Живков от ръководството на партията им. Въпреки това вече 22 години се разпространяват какви ли не митове от комунисти. Първият е, че е съществувала магическата рецепта за спасяването на съветската империя и респективно на българския комунизъм. Титанът на българската политическа мисъл Тодор Живков е открил тази рецепта, но злият и продажен Горбачов не я е приложил и довел преднамерено империята си до разпад.

Вече трето десетилетие този мит се поддържа от определени среди в България. Всъщност през втората половина на 80-те години се разиграва най-мащабният политически покер на планетата. В кадъра на този покер Живков е представлявал една нищожна запетайка с която е имал правото да търгува властелинът на Кремъл. Независимо от някои обективни обстоятелства, Живков сам се е поставил в това незавидно положение чрез политиката, която е провеждал по време на царуването си.

Тодор Живков и комунистическото ръководство в края на 80-те г. на миналия век са напълно наясно, че страната реално се намира в дори по-катастрофално финансово състояние от митрополията на империята. Последните години излязоха някои информации, включително и във въпросния филм, че Живков дори е сюрпризирал Щраус с въпрос, какво трябва да направи, за да стане България член на Европейската общност! Още през 1992 година Живков говори по този въпрос пред мен и Румяна Узунова. Той твърдеше и за някакво секретно решение №6 на комунистическото ръководство, прилагането, на което според него е осуетено от предал ги на съветите техен комунист – разбирай Луканов. Записът от този диалог е запазен в моя личен архив, а може и да се чуе на сайта Frognews.bg, където е публикуван.

Въпреки че всичко това звучи твърде несериозно, все пак показва до каква безпътица са довели страната тогавашните комунистически ръководители. Тези малки васали, които са получили властта си от Москва, усещат първи, че медените им години с Кремъл са минало. Усещат, че великата страна на съветите ще ги похарчи скоро в името на своята собствена защита. Така са стигнали до положението да са готови да се продадат на всеки. Но тъжната и най-важна истина е, че е нямало кой да ги купи.

Доста наивно от страна на Живков е да се надява, че ще намери купувач и спасител, след като 45 г. си заблуждавал народа си, че гради светло бъдеще, а си го набутал във взривоопасен тунел без изход.

Не е тайна, че по същото време и Хонекер също се е опитал да се продаде директно на Хелмут Кол, разбирайки, че Горбачов ще го изтъргува. Това е вече известен факт от архивите на Москва (виж Histoire sevrete de la chute de mur de Berlin, Michel Mayer, Odile Javob). В твърдението на Живков, че Горбачов го е критикувал за опита му да води сепаратистки преговори със представители на западни страни, няма нищо нелогично, нито пък героично. България е част от съветската империя и само ръководството на империята може да парафира сделките. Естествено е Горбачов да е недоволен от поведението на някои от васалните ръководители, когато научава, че те се опитват да го прескачат и прецакат със селска хитрост. Отделен е въпросът, че опитите на Живков и Хонекер са били  обречени на неуспех и са предизвиквали само ироничната усмивка на техните западни събеседници, ако изобщо такива опити реално са съществували и не са просто плод на поредната плоска реживковизация.

Съвсем в друга светлина подобни опити за смяна на курса,  но в друг период от време – например 70-те години на 20-ти век, по време на Хелзинкския процес. Тогава всеки подобен опит щеше да бъде разгледан много сериозно от отсрещната страна. Но след излязлата на международната сцена политика на Горбачов за спасяване на империята чрез отстъпки, включително и териториални, мераците на дребните васали са изглеждали смешно жалки.

Друг мит, който живковистите успяха да прокарат, е за голямата печалба чрез суровините от бившия Съветски съюз. Нещо в тази посока се прокрадва и в коментирания филм. Суровините обаче не придават икономическа мощ – историята го показва. Ако се огледаме, по света ще намерим редица потвърждения. И основното е, че ако те придаваха такава сила, съветската империя не би рухнала никога. Икономическата мощ е пряко свързана с човешкия фактор и със интелектуалния потенциал на нацията. В тази посока комунистическата доктрина, чиято сърцевина е отнемане на човешките и гражданските свободи, на правото на личността на инициатива, сама предопредели края на тези режими. Неслучайно и самите комунистически величия усещат, че катастрофата идва точно оттук, и предприемат редица палиативни мерки с илюзията да предотвратят позорния край и фалита на една страшна утопия. За една подобна мярка се говори и в „Последният лов” – активиране на дейността на техническото разузнаване.

Българските комунисти не за първи път заблуждават не информираната публика по тази тема, като се опитват  да придават значение, далеч надхвърлящо реалното състояние.

Така че около 10 ноември 1989 г. и намекванията за западна ориентация няма никаква мистерия. Горбачов се подготвя за изключително важната за бъдещето на империята среща в Малта на 3 декември. Той няма никакъв интерес да отива с празни ръце и голи обещания в бъдеще време. Лидерът с белег на челото знае, че за оцеляването империята трябва да се свие в границите си и да се освободи от ненужните си части, вместо да изчезне напълно. Българските комунисти, нарекли себе си реформатори, не са нищо друго освен дълбоко уплашени, спасяващи се от потъващия кораб плъхове. На Живков никога не му е минавало в главата да се съпротивлява със сила. Та на какво да се опре – на другарите от отряда „Чавдар”, които дружно го предадоха, и то първи. Позицията на освободилите се от бремето „Живков” е ясна и разбираема. Те хвърлят всички грехове на довчерашния си чорбаджия, обличат белите костюми и искат дори да са им благодарни хората, че са им дали свободата. Свободата обаче няма край и на нея точка никога не може да се сложи, още по-малко след „Последният лов”, който нагло се опита да гръмне историческата истина. Но въпреки това тя остана жива, защото ловците и въображаемите им цели се оказаха просто спукани гумени кукли и мюрета. Единствената жертва от този лов е митът за добрия диктатор.

***

„Последният лов“ може да гледате тук

Първа част:

Втора част:

Евелина Келбечева, историк, преподавател в Американския университет в Благоевград, mediapool.bg
28 Май 2011

Гьоч – да прекрачиш границата. Документален филм на Ирина Недева и Андрей Гетов. Сценарий Даниела Горчева, оператор Любен Бързаков, продуцент Червената къща за култура и дебат, София

През зимата на 1984-1985 година бяхме в родопското село Чокманово, когато чухме новината за ″доброволното” преименуване на турците в България. С приятелката ми Евгения Иванова, истински познавач на малцинствените проблеми, не можехме да повярваме на ушите си. В първия момент дори помислихме съобщението за отвратителна, нелепа и безвкусна шега, макар и да знаехме чудесно, че хуморът на умореното общество не можеше да бъде толкова морбиден.

Не един честен човек по това време виждаше в преименуването на турците най-шизофреничния акт на комунистическия режим. Но малцина разбираха тази шизофрения като поредния, заключителен етап в процеса на асимилиране – всъщност на унищожаване на идентичността на мюсюлманските малцинства в България. Това беше дълъг, и макар и зигзагообразен, беше пределно последователен процес. Той не спираше пред нищо – психологическо и физическо насилие над стари и млади, побоища, затвор, принудително изселване. Но на пръсти се преброиха хората, които дръзнаха да кажат високо своето НЕ на поредното потъпкване на може би най-естественото от всички човешки права – правото на име и на майчин език.

Защото друго беше вече българското общество – не това, което застана срещу депортирането на българските евреи през 1942-1943…

Четирите десетилетия комунизъм бяха заличили темелните представи за достойнство и доблест на българина, за което прекрасен лакмус е поведението към по-слабия, по-онеправдания, към преследвания и измъчвания твой съсед. Гласът, който се чуваше тогава в България, естествено, беше само гласът на лъжата – на плитката пропаганда и на наглото фалшифициране на историята. Турците – и жертви, и бунтари – бяха невидими и безгласни.

Създателите на документалния филм ″Гьоч – да прекрачиш границата” връщат тези гласове. Двадесет години след като България се разделя с 370 000 от своите съграждани турци, имаме един емоционален, човешки, но и дълбоко аналитичен разказ за ″възродителния процес” и за съдбите на няколко български турци преселници в Истанбул, Анкара, Бурса. Всички са високо образовани и успешно реализирани хора – между тях има университетски преподавател, архитект, инженер, учител и компютърен специалист, поет и бизнесмен: Зейнеп Ибрахимова, Сабри Искендер, Авни Велиев, Сюлейман Тюрксьоз, Кезим Тюрксьоз, Метин Сеит, Ердинч Кюпчу. Нека чуем тези гласове поне сега.

Филмът е дълбоко познавателен. Колко българи днес знаят за измъчванията в мазетата на народната милиция, за бягствата в гората на подплашените хора сред студ и сняг, за ″въдворяванията” на местожителство в противоположния край на страната, за отварянето наново на злокобното Белене, този път само за турци, за изнудването и заплашванията, противопоставящи съпруги на затворените им мъже?

Масовата публика днес отново преповтаря мантрата за турците-терористи, но не се пита не само защо, но и кой и кога. Знаем, че Ахмед Доган от агент на Държавна сигурност, след затварянето му в Пазарджишкия затвор уж става човекът, ръководил от затвора майските протести на българските турци и създател на „най- ефективната националистическата турска организация като реакция на ″възродителния процес” по неговите собствени думи. Зейнеп Зaфер – Ибрахимова опровергава тази лъжа, аргументирайки се включително и със своя собствен затворнически опит.

Едно от най-важните познавателни достойнства на филма са разказите за – отново широко неизвестни – опити на българските турци да се противопоставят на „преименуването” и да потърсят международна подкрепа за човешките си права. И те са не един и два. Авни Алиев създава партия под нарочно абсурдното име ″Турска Ленинска Комунистическа Партия” още през 1980 г., за което е ″награден” със седем годишна присъда, а през 1989 г. и организацията ″Дружество за подкрепа на Виена 1989”. Сабри Искендер е един от създателите на ″Демократичната лига на турците в България”, след като през януари 1985 година, ден преди началото на акцията на ″възродителите” в неговия район е арестуван и заплаща отказа да смени името си със 111 дни побоища в сливенската милиция и двукратно изселване. След двете години в затвора и многократни принудителни изселвания заедно с брат си и братовчедите си Зейнеп Зaфер участва в оглавяваното от Илия Минев ″Независимото дружество за защита правата на човека” и е назначена за негов координатор в цялата Варненска област, където изгражда местните структури, за което тя и семейството й са от първите екстрадирани.

Филмът има един чудесен емоционален център – посещението на Сабри Искендер в село Камено поле, където е бил изселен. След повече от 25 години той звъни на вратата на Бисерка Илиева, неговата хазяйка, която никога не му е взела и стотинка за наем. Срещата им е мъничък триумф на човещината и сърдечността. Бисерка е опазила през обиските дори оригиналните документи на ″Демократичната лига на турците в България”. Тя разказва как Сабри ги е просвещавал политически – поставяйки ВЕФ-а върху една тенджера в задния двор, той научава всички да слушат редовно радио ″Свободна Европа”.

Процесът, наречен едновременно нелепо и цинично ″Възродителен” продължава да бъде срамно непознат. Широката българска публика днес все още е убедена, че турците като пета колона на Турция в България са се стремели да откъснат цяла Източна България – официалното „оправдание” на службите за насилствената асимилация. И днес се повтаря омагьосаният кръг на омразата и на лъжата, употребявана от опортюнистите ″патриоти”. Българската публика, подготвена добре ″исторически” от ″Време разделно”, намразва турците като най-чуждия сред всички други малцинства. За жалост новите високо професионални исторически изследвания на тези процеси остават изолирани в академичната общност. Знанието на българина за целия период на комунизма не се формира от високата наука. „Ако си турчин – това значи да си варварин – ето какво идва от киното, училището и учебниците в България” казва архитект Кезим Тюрксьоз, който е бил едва десетгодишен, когато учителите му настоявали да си смени името с българско.

Българските турци дадоха достоен пример за отхвърляне и непримиримост към безумната политика на БКП, която накрая ги прогони от България. Но колко българи виждат като „свои” опитите на турците да се опълчат на комунистическия режим и да създадат организации за опазване на човешкото си достойнство? Колко от нас биха били готови тогава да направят същото, заплащайки за това със собствената си свобода и със сигурността на семействата си?

Гьочмен е човек, който е насила изгонен. България изгуби стотици хиляди трудолюбиви и лоялни свои граждани. С мълчаливото съгласие на останалите.

Затова разказът за прокудените български турци и техният спомен 20 години след ″събитията” е и размисъл за ценностите и самопознанието на цялото българско общество. Няма гняв и омраза у прогонените турци – има болка и зрелост на оценката. А при нас покълват отново задушаващите плевели на ненавистта към турците – това събирателно, което не прави разлика между тези, които се разбунтуваха, и тези, които бяха верни помагачи на режима.

Филмът е великолепно замислен, построен и монтиран. Историческите препратки, данни и хронология са на вярното място, което прави филма лесен за възприемане дори от абсолютно незнаещия проблематиката.

Пожелавам му ″добър път” от все сърце – защото съм уверена, че ще стигне до сърцата и умовете на всички честни и мислещи хора в България.

На 19 май, точно преди 22 години, в Джебел около 3 000 души провеждат първата демонстрация срещу насилствената асимилация на турците в България, предприета през 1984/1985 от комунистическия режим.

През нощта градът е блокиран, арестувани и бити са участници в протеста, а председателят на „Дружеството за подкрепа на Виена’89” Авни Велиев e експулсиран още на 24 май с цялото си семейство – съпругата си, двете си деца и възрастната си майка.

На 30 май след жесток побой и както си е с белезите от прикладите и зъбите от кучета, които са го давили, органите на Държавна сигурност изхвърлят от отечеството му и секретарят на дружеството Исмет Паниш.

Исмет Паниш е човекът, който фактически е извършвал цялата координационна дейност, тъй като Авни Велиев е бил непрекъснато следен.

Днес, когато в Джебел се навършват 22 години от това събитие, от медиите научаваме как Ахмед Доган и Касим Дал и техните привърженици си разменяли ритници в същия този Джебел. Кой е Доган вече е достатъчно добре известно. Кой е Касим Дал не е много ясно, но фактът, че е бил един от най-верните хора на Ахмед Доган в продължение на 20-на години говори сам по себе си.

Но днес, когато именно на тази дата самозабравили се политици със съмнителна репутация се ритат по площадите на Джебел, е редно да си припомним за истинските, обикновените хора на Джебел и за героите на Майските събития.

Защото тях трябва да помним и уважаваме.

По повод на Майските събития, на 28 май от 15.25 часа, БНТ ще излъчи документален филм, който е от съществено значение за българското общество, защото показва лицата на герои и участници в Майските събития и на обикновени хора, прокудени с т. нар. „голяма екскурзия” от родината им и разказва техните истории.

Филмът се казва „Гьоч – да преминеш границата”.

Какво означава „гьоч” и „гьочмен” разказва във филма Метин Сеит, едно обикновено момче от Силистра. Днес Метин Сеит е IT специалист, работещ в Истанбул за голяма компания с клиенти като NTV, National Geographic и др. Във филма той казва с болка в гласа:

„Не искам да казвам голяма дума, но бих си дал живота за България. Толкова много я обичам! Обаче, просто не ни позволяват да я обичаме, ето това е! Това е, което ни обижда…”

Във филма е и Авни Велиев от Джебел, за когото в своята рецензия за филма, публикувана в списание „Обектив” Жана Попова пише:

„В един среднощен час екипът на филма “Гьоч – да прекрачиш границата” успява да се срещне и с Авни Велиев, който през 1989 г. основава в Джебел „Дружество за подкрепа – Виена 89”. Срещата утре ще е невъзможна. Тогава операторът Любен Бързаков снима лицето на Авни Велиев без прожектори и пищно осветление, а над пламъка на свещ, която собственикът на ресторанта слага на масата. Спомените на Авни Велиев не могат да бъдат преразказани. В тях има болка и викове, които само лицето му може да изрази.”

Ето малка част от разказа на Авни Велиев в онзи среднощен час, когато в топлата лятна вечер седяхме с него и екипа на филма в един истанбулски ресторант с българско име, с българска кухня (нямаше риба, но имаше кебапчета и кюфтета), с българска естрадна музика от 70-те и 80-те години, която озвучаваше околността и чиито собственици и посетители са турци. Изгонени от България турци.

„Зима, дотука сняг, до кръста. Пристигат. Идват в селото, идват и у дома, а вкъщи са само моите две дечица. Двете дечица са се прегърнали и плачат. Нито майка им е у дома, нито баба им, нито дядо им. Аз съм в затвора. Питат ги:

– Къде е баща ви?

­– В затвора – казват децата.

– Къде е дядо ви?

– Не знаем.

– Майка ви?

– Не знаем.

Всички са избягали, всички са избягали някъде, за да не им сменят имената. Татко се е крил около месец по горите, където има дотука сняг. Защо мислите, че почина баща ми, беше по-здрав от мене? Излизал от вкъщи, отивал в гората и като влезел в гората, започвал да плаче, не – да вие от болка: „Авнииии, Авнии, къде си ти?”

И хората се ослушвали. Това е било през 1985-та, през 1986-та, през 1987-ма година… и през 1988-ма, на 6-ти януари почина.”

Кой е Авни Велиев и защо е бил в затвора?

Авни Велиев е роден в с. Зорница, Хасковско. През 1980 създава нелегалната „Ленинска комунистическа партия на турците в България”.

Във филма отговаря Авни Велиев на въпроса дали не се е подигравал с БКП, създавайки „Ленинска комунистическа партия на турците в България”, заради което е осъден и хвърлен в затвора. От септември 1984 до 29 декември 1988 Авни лежи по затворите в София, Стара Загора и Ловеч. Месец след като излиза от затвора – на 30 януари 1989 – създава дружеството „Виена‘89”. Но вече не като нелегална, а като легална правозащитна организация.

Негов пръв съратник става Исмет Паниш. „Без него нямаше да мога да свърша нищо” – казва ни Авни Велиев в Истанбул.

На 19 май започват протестите в Джебел. На 24 май Авни Велиев е качен на влака и изпратен в изгнание. В София Държавна сигурност му конфискува всички писма, цялата лична кореспонденция, дори снимките на децата му. Няколко дни по-късно след жесток побой е изхвърлен от родината си и Исмет Паниш. Така – с белезите от побоя той пристига в Париж, за да вземе участие в Парижката мирна конференция. Авни Велиев, който също е пристигнал в Париж, казва: „Исмет беше живото доказателство за безчовечността на комунистическия режим. Френските журналисти бяха потресени, когато видяха белезите от кучешките зъби.”

Майските събития

На 6 май 18989 започват масови щафетни гладни стачки на етническите турци. От 19 май те прерастват в многохилядни демонстрации в Джебел и в Североизточна България. В основата на протестите стоят „Независимото дружество за защита правата на човека”, „Демократичната лига”, Дружество „Виена’89” и Мюсюлманският стачен комитет. Девет демонстранти са убити и стотици са ранени в сблъсъка с вътрешните войски и противопожарната охрана.

Ето какво казва Зейнеп Ибрахимова, която заедно с братовчедите си Юсуф и Зайде Бабечки и брат си Ибрахим още в края на 1988 създава структурите на основаното от Илия Минев „Независимо дружество за защита правата на човека” в Североизточна България (Варненска област). Днес тя е доктор на филологическите науки и преподава българска литература в Университета „Гази” в Анкара.

„Майските събития са подготвени от хората, които останаха в Дружеството и които продължиха дейността. Не знам как може Ахмед Доган да ги е ръководил от затвора. Дали началникът му е предоставил кабинета си и телефоните си, за да може да регулира стачките и протестите? Та ние бяхме пет човека и непрекъснато ни арестуваха и задържаха и с труд създавахме връзки. А Румяна Узунова има ли записан разговор с някои от тези хора, с които Доган е координирал Майските събития и които са били неговата връзка? Има ли записи от името на организацията на Доган с Румяна Узунова и с Петър Бояджиев? Това непременно ще стане ясно сега, когато Петър Бояджиев публикува всички тези записи. Това непременно ще се докаже. Аз съм била в затвора и имам представа как е там. Та аз от един отряд в друг не съм можела да говоря и да направя връзка. Не знам как един човек от затвора може да координира майските събития.

Още повече, че аз никога не съм чувала за неговата организация. Не съм чувала. Възможно е, сигурно е имало такава организация, но те тогава така правеха, че още преди да си вдигнеш главата, веднага те задържаха и нищо не можеш да направиш. Наистина, когато човек обича себе си много повече от другите, винаги може да се опита да преправи историята. Но си мисля, че човек малко по-скромен трябва да бъде. И нека хората, които са организирали Майските събития, те да влязат в историята. Аз твърдя само, че до февруари 1989, когато ни изхвърлиха от България заедно с брат ми и с братовчедите ми и с майките ни, които толкова много са ни поддържали, ние сме били координатори и оставихме подготвени хора след себе си. Това което те свършиха след нас, тоест, Майските събития, е тяхно дело и аз нямам право да си го приписвам, макар че в много истории и в много книги се говори или се споменава моето име.”

И Зейнеп и семейството й, както и семейство Бабечки са изхвърлени от България… на 3 февруари 1989. Преди това ДС я арестува, за да осуети срещата й с френския президент Франсоа Митеран.

Твърденията на Ахмед Доган, че е организирал Майските събития, не се подкрепят нито от спомените на участниците в събитията, нито от документите на Държавна сигурност. В тях като организатори на майските протести недвусмислено се сочат Демократичната лига, Независимото дружество, дружеството „Виена ‘89” и Мюсюлманският стачен комитет.

След започването на щафетните гладни стачки на 6 май, органите на Държавна сигурност реагират незабавно и на 9 май предприемат действия за експулсирането на ръководителите на Демократичната лига Мустафа Юмер и Али Орманлъ с паспорти, подготвени от 8 май. Няколко дни по-късно е изхвърлен от родината си и Сабри Искендер, един от централните герои във филма „Гьоч”.

Това поставя началото на масово експулсиране в следващите дни и седмици на активисти на Демократичната лига за защита на правата на човека в България, на Независимото дружество за защита на правата на човека, на “Виена 89” и на Мюсюлманския стачен комитет.

Повече не си струва да се обсъждат битките на Ахмед Доган и Касим Дал, тъй като досега и двамата са били и още са част от тази корупционна мрежа, в която участват кадри на комунистическата номенклатура и техните отрочета и наследници, телохранителите им, шофьорите им, също и бивши спортисти, „повишени” в мутри и, разбира се, кадрите на репресивния апарат на БКП – част, от който е Държавна сигурност с всичките си отдели.

Но ако и днес се задушаваме, впримчени в тази мрежа, вината е и наша – на българските граждани – без разлика дали сме българи, турци, помаци или роми и тъй нататък, защото не ни достигна навремето умът да протестираме дотогава, докато управляващите не бъдат принудени да приемат и да спазват закон за лустрацията. За да бъде отрязан достъпът на отговорните за извършените по време на комунистическия режим престъпления до властта.

Най-после и обществената телевизия БНТ включи в програмата си един важен за обществото документален филм. За съжаление малцина ще имат възможност да го гледат, защото събота 28-и май се оказва работен ден. Да се надяваме, че БНТ ще спази уговорката с авторите на филма и ще го излъчи отново, този път в гледано време – било някоя вечер, било пак в събота, но която да е наистина почивен ден.