„Въпреки желанието да гледаме напред, а не да ровим в старите рани, истините за комунистическия режим са живи с нашите спомени, спомените на нашите родители, спомените на обществото.“

Това каза президентът Росен Плевнелиев на церемония пред Мемориала на жертвите на комунистическия режим в България, на която беше поканен от граждански комитет.

Инициативата за почит на жертвите от комунистическия режим започна през януари 2011 година с решение на Министерския съвет. За пръв път обаче, денят беше уважен от действащия президент. За пръв път от повече от 10 години държавният глава идва пред подобен паметник на жертвите на комунизма. Също така за пръв път в подобна церемония  участваха представители не само на репресираното българско християнско население, но и на турското малцинство. След като прочете молитва, отец Димитър Амбарев, политически затворник в годините на комунизма, подчерта, че на този ден почитаме паметта на всички невинни жертви – православни, протестанти, католици и мюсюлмани, без политически и етнически разграничения. Събитието уважиха политици и дипломати, сред които и френският посланик Филип Отие.

Ето и цялата реч на президента Плевнелиев:

Уважаеми г-жо зам.-министър (Августина Цветкова, зам.-министър на отбраната, б. ред.), уважаеми г-н посланик (Филип Отие, посланик на Франция, б. ред.), уважаеми г-н Димитров (Мартин Димитров, председател на СДС, б. ред.), уважаеми депутати, скъпи дами и господа,

Днес за втори път отбелязваме Деня на признателност и почит към жертвите на комунистическия режим. Инициативата беше стартирана през януари 2011 г. с решение на Министерския съвет по предложение на българските президенти Желю Желев и Петър Стоянов.

На 1 февруари 1945 г. 147 души от политическия елит на Третото българско царство, в това число регенти, депутати, министри, офицери, общественици, получават смъртни присъди от самопровъзгласилия се за народен съд. Тяхната смърт се налага като един от символите на репресиите срещу българския народ, последвали установяването на комунистическия режим.

Въпреки желанието да гледаме напред, а не да ровим в старите рани, истините за комунистическия режим са живи в нашите спомени, в спомените на нашите родители, в спомените на обществото.

А фактите не трябва да бъдат забравени. Фактите за репресиите срещу елита на българската нация, фактите, че в Пиринския край нашите родители с милиция бяха принуждавани да забравят, че са българи; фактите за онова национално предателство, извършено от ЦК на БКП, когато единодушно гласуваха да подарим независимостта и националния си суверенитет на Съветския съюз. И други престъпления, които със сигурност историята ще посочи и оцени по достойнство, свързани с тоталитарния режим могат да бъдат изброени, вие ги знаете.

Когато в историята не само на България, а и на много европейски държави ХХ век е белязан от идеологическо мотивирано политическо насилие, жертви на които в Европа има милиони. Разликата е, че в Европа жертвите на това насилие се помнят и почитат, докато у нас все още могат да се чуят призивите: да забравим миналото.

Стремежът на гражданите на Европа е да почитат тази памет, да почитат своята история във всичките нейни елементи, в нейната цялост, за да може паметта на следващите поколения да знае и помни.

И 23 август – общият европейски ден, всички ние възпоменаваме жертвите на сталинизма, на нацизма, инициатива, която беше подкрепена и от България и тепърва ще намира своето развитие.

Честването на деня на признателност и почит към жертвите на комунистическия режим съм убеден, че повече ще ни обедини, отколкото да ни раздели.

Повече от 20 години след краха на тоталитарния режим свободата и демокрацията са неотменима ценност. Те са даденост, всички ние се ползваме от тях. Но това не беше така в съвсем не далечното ни минало, когато свободата и демокрацията трябваше да се отстояват и много достойни българи доказаха това със съдбата си, включително и със усилията си да защитават тези ценности в България в едни не леки времена.

Техният живот е свидетелство за това, че свободата и демокрацията не просто трябва да се ползват, те трябва да се защитават, включително и в тежки времена. Осмислянето на най-близката ни история е задължително условие, за да можем да приемем ценностите, върху които се гради нашето общество. Това осмисляне е един от пътищата за постигане на независимост, на справедливост, на помирение, към които продължаваме да се стремим и днес.

Благодарение на гражданското общество в България през последните години, усилията за осмисляне на комунистическото минало дават своите конкретни резултати. Израз на това е членството на България в Европейската мрежа за памет и съвест, създадена през 2011 г.

В този контекст се вписва и инициативата на Ханс-Герт Пьотеринг, който в качеството си на президент на Европейския парламент застана зад идеята да бъде създаден Европейски дом на историята, чието изграждане да започне през 2014 г. Основната цел на този проект е да задълбочи знанията на европейците от всички поколения за тяхната собствена история. И да покаже, че Европа е обединена от общите ценности и може да живее в мир със своето минало, но и със своето бъдеще.

Нека да почетем паметта на всички тези достойни свободни граждани, пострадали в защита на собственото си достойнство в годините на тоталитаризма. Поклон пред паметта им!

Снимка: Христо Христов

Видео от церемонията може да се види тук. Още снимки тук.

Преди около две седмици публикувахме отвореното писмо на организаторите на инициативата „България и европейската памет“, с което те приканиха Росен Плевнелиев на първи февруари, обявен с решение на Министерския съвет за Ден на признателност и почит към жертвите на комунистическия режим, да поднесе венец пред Мемориала на жертвите на комунизма до НДК.

Днес имаме удоволствието да ви съобщим, че от кабинета на новия български президент са се свързали с организаторите на инициативата, за да потвърдят, че на първи февруари, т.е. утре, президентът ще бъде пред Мемориала на жертвите, за да изрази почитта си.

Обявеният час на събитието е 10 и 30 сутринта. Ще присъстват авторите на писмото, представители на репресираните, както и представители на няколко чужди посолства. Всеки друг, който има възможност да присъства е добре дошъл.

Неочаквано Франция направи символично нов прочит на близката ни история и даде различен знак на отношение към така наречените български дисиденти от последните години на режима на Тодор Живков. На 20 януари без помпозност и много шум във френското посолство в София бяха поканени на обяд репресирани от комунистическата власт, изследователи на този мрачен период и политици. Жестът бе на посланик Филип Отие, който така реално отдаде почит на жертвите на комунизма у нас. Срещата обаче не бе отразена и потъна в медиен мрак.

Различно от обичайните официални дисиденти, този път гости в резиденцията на френското посолство се оказаха осъденият на смърт Георги Саръиванов, политзатворниците Алфред Фосколо, Хюсеин Сърмали от Корница и Неджеметин Хак, културологът проф. Ивайло Знеполски, режисьорът Атанас Киряков, историкът Момчил Методиев, евродепутатът Андрей Ковачев (ГРЕБ), народният представител Лъчезар Тошев (СДС), журналистът Христо Христов, който единствен на сайта си отрази разговорите.

Първият френски дипломат у нас Отие е подчертал, че срещата се провежда между две важни дати – 23 години от посещението на френския президент Франсоа Митеран в НРБ през януари 1989 г., когато той организира закуска с група интелектуалци, и 1 февруари – деня, в който страната ни официално почита жертвите на комунистическия режим.

„Това е добър повод да съберем хора, с които заедно да помислим за важни теми като миналото и паметта за него”, заявява домакинът и поставя проблемните за днешна България въпроси: Кое пречи на преосмислянето на миналото, защо се мълчи за него, каква е причината Тодор Живков да е реабилитиран, защо в медиите липсва отношение към жертвите на комунизма? Според Отие сривът на комунистическата идеология през 1989 г. е дал възможност за появата на нови ценности като свободата и демокрацията, но 23 години след промените все още се търси отговор на въпроса дали скъсването с комунистическата система е придобило истински смисъл или продължава да е свързано с известни трудности.

Знакът на Франция беше ясен – този път отдадоха почит на истинските борци за демокрация, които преди години Митеран не можеше да покани. Трябва да е ясно на обществото, че преди 23 години на закуската с френския президент в София отидоха перестройчици. Били са предложени и автентични дисиденти като Илия Минев, Зейнеб Ибрахимова, Петър Манолов и др., но по неизвестни причини те не бяха допуснати от властта, заяви пред „Торнадо” Алфред Фосколо. Той е споделил пред посланик Отие, че България и Русия са може би единствените страни, в които е нямало реално скъсване с комунизма, жертвите на онова мрачно време си отиват, а младите няма да знаят истините за комунизма.

Няма какво да се заблуждаваме, закусвалите през 1989 г. с Митеран са били близки и удобни за режима на Живков. Истинските дисиденти тогава бяха по затворите, или изгонени от държавата. Достойно е, че все пак Франция прави преоценка на тази среща и провокира държавата да се отвори дебат за преосмисляне на комунистическото минало. Ако трябва да сме обективни обаче, Европа също носи отговорност и вина за сегашното състояние в България, защото години наред подкрепяше хора, близки и свързани с БКП и тайните служби. Това обясни пред „Торнадо” Неджметин Хак, истинският основател на ДПС, който дава пълномощно на Доган да представлява партията. Според Хак Доган е от комунистическата система и няма нищо общо със съпротивителното движение на българските турци.

Не съм репресиран, бях поканен като човек, който следи и изследва тези проблеми. Разговорите бяха в същата зала, в която Митеран е посрещнал българските интелектуалци. Много важно е, че страна като Франция обръща внимание на жертвите на комунизма, които тук са забравени, коментира впечатленията си журналистът Христо Христов, един от най-прецизните изследователи на архивите на Държавна сигурност.

Проф. Ивайло Знеполски пък предлага своя версия за причините преходът у нас да не случи както хората са очаквали. Според него комунистическият режим в България е един от най-терористичните в цяла Източна Европа. До 10 ноември 1989 г. в страната е съществувала сурова наказателна система срещу противниците на „народната” власт, а обществото е било тотално изолирано от ставащото в света. По думите му елитът на БКП е бил по-малко цивилизован от комунистическите елити в останалите страни от бившия съветски блок.

Първият български президент Желю Желев, който винаги се е хвалел, че е бил сред закусвалите с Митеран, остана изненадан, че френското посолство е имало някаква инициатива. „Нищо не знам, сигурно са ме пропуснали по технически причини. Сега имах много ангажименти около церемонията по встъпването на новия президент”, обясни авторът на „Фашизма” и поясни, че няма никакви конфликти с хората от ония години. Според източници на „Торнадо” д-р Константин Тренчев бил засегнат, че не бил сред поканените на 20 януари, френските домакини не зачели заслугите му към падането на комунизма.

В софийската резиденция на посланик Отие не бяха и Копринка Червенкова, проф. Николай Василев, Светлин Русев и Анжел Вагенщайн – останалите единствени живи от закуската преди 23 г. с Франсоа Митеран.

МУХИ В СУПА, А СТАНАХА ДЕМОКРАТИ

На 19 януари 1989 г. Митеран беседва с 12 български интелектуалци със знанието на властите в София, като шест от тях са от Клуба за подкрепа на гласността и преустройството. На френската закуска присъстват журналистите Стефан Продев, Копринка Червенкова и Барух Шамлиев; художникът Светлин Русев; учените акад. Алексей Желудко, проф. Николай Василев и философът Желю Желев; киносценаристът Анжел Вагенщайн и писателите Йордан Радичков, Ивайло Петров, Радой Ралин и Блага Димитрова. Оценката на историците е, че това са предимно хора, писали и главно приказвали за необходимост от промени по горбачовски, повечето от тях заемат постове в държавни структури и са членове на БКП.

Едва пет години след историческата закуска става ясно какво се е говорило тогава в залата. Бюлетинът „Дати и събития“ публикува стенограма от срещата.

Анжел Вагенщайн е използвал образното сравнение, че съвремието ни се крепи върху „трите кита“ – Партията, обективната действителност и българската интелигенция, която „винаги е жадувала да получи свобода“.

Желю Желев е резюмирал програмата на Клуба за подкрепа на гласността и преустройството в България, като се е оплакал, че от страна на властите срещат „необоснована съпротива“.

Акад. Алексей Желудко изразил надеждата, че освен получената морална подкрепа, мосю Митеран ще им окаже и политическа.

Барух Шамлиев заявил, че се чувства „унизен пред себе си“ заради принудата да прави компромиси в журналистиката, която пише. Казал още, че е необходима борба за „истински социализъм“, такъв какъвто го виждали „светите жертви на свободата“.

Блага Димитрова изтълкувала поклонението на френския президент пред гроба на Вазов като жест на човек, умело съчетаващ културата с политиката, и му се оплакала за наложените от правителството репресии върху членовете на клуба.

Копринка Червенкова разглеждала своите недоразумения с партията БКП като показател, че страната ни има „нужда от дълбоки промени“.

Радой Ралин споделил, че идеалите на социализма, за които са се борили, не са осъществени, и предложил да се създаде Европейска асоциация за защита на творческата свобода.

От думите на Ивайло Петров струел странен оптимизъм по отношение на преустройството в България.

Николай Василев споделил, че е изключен от партията, но още се „чувствал комунист“. Вярвал в „здравите сили“, които щели да оправят нещата.

Светлин Русев нямал оплаквания и подчертал добрите българо-френски отношения в областта на изобразителното изкуство.

Радичков в своя си метафоричен стил отбелязал, че „нещо тропа по покрива на общия европейски дом“ и накрая споделил, че се чувства „омерзен“ от някои оплаквания на колегите му, превърнали срещата в „оплаквателно бюро“. Казал, че се чувства не дисидент, а нещо като муха в супа…

Стефан Продев не дал никаква възможност да бъдат дискутирани личните му проблеми и изразил своето недоволство от френската преса, която необективно и тенденциозно представя българската действителност.

Със закуската преди 20 години френският президент на практика легитимира като дисиденти 12 български интелектуалци, а почти всички след падането на Живков се оказаха в челните редици на прехода.

Стефан Вълков (1925 г. - 2012 г.)

Преди няколко дни ни напусна Стефан Вълков, един най-непреклонните противници на комунистическия режим. В негова памет публикуваме отново словото, което той произнесе по случай 85-годишния си юбилей.

Българският народ не мълча 45 години

Уважаеми госпожи и господа,

Ще чуете истини по-страшни от лъжата. Вярно е, че в България нямаше събития като унгарските през 1956 г., чехословашките от 1968 г., германският 17 юни 1953 г. или полската „Солидарност“. Но не забравяйте, че тези народи не изживяха погроми и кланета, каквито имаше в България през 1944 – 1948 г. и след това до 1989 г. Десетки концлагери и затвори, през които при нечовешки условия минаха около 180-200 хиляди български граждани. Чрез тях извергите на комунистическата власт всяваха ужас сред българското общество в течение на 45 години. Въпреки това българският народ не мълча. Той реагира чрез стотици организирани нелегални акции и конспирации, защото нямаше друг, легален начин на борба срещу комунистическата диктатура. Борбата срещу нея започна още през 1945 г.

Ще спомена само част от нелегалните организации: „Първи легионерски център“ през 1946 г., оглавяван от Илия Минев, Влахинската конспирация, Пловдивската, Кюстендилската, процесът през 1947 г. срещу Никола Петков, Асеновградската през 1948 г. – най-голямата в България – в която съм участник, с 13 смъртни присъди, „Втори легионерски център“ с 12 смъртни присъди през 1948 – 1951 г., процесът срещу членовете на ЦК на Социалдемократическата партия, Сливенската, Габровската, Добричката, Новоселската, Видинската и десетки други нелегални организации през периода 1948 – 1953 г., сред които шест конспирации в Панагюрище. Слугите на диктатурата от съдилищата издадоха хиляди смъртни присъди срещу ръководителите им. Други десетки хиляди от членовете им бяха изпратени във всичките 22 затвора в страната. Още повече бяха тези, които потънаха без присъди в концлагерите, добили печална слава – Куциян, Богданов дол, редица мини и каменни кариери, Белене, Ловеч и др. Десетки хиляди семейства бяха интернирани, разпиляни и разбити. Стотици хиляди бяха умъртвени морално, смазани и превърнати в доносници на палачите и инквизиторите си.

Хартията няма да стигне, за да бъде описана трагедията, която изживя българският народ през тези 45 години. Страхът от насилията и шпионството продължава и опустошените души ще продължават да предават този страх на поколенията. Диктатурата на БКП и нейният „щит и меч“ – ДС – насаждаха още от детската възраст подлостта, предателствата, доносничеството, безнравствеността, лъжата и измамата, двуличието и безсрамието. Комунистите не искаха свободни и чисти хора. Те имаха нужда от безгръбначни приспособенци и ги създадоха. Но въпреки опустошителната полицейщина и произвол, се срещат още хора, които устояха на всички и съхраниха човешкия си образ и достойнство. Те биха могли да послужат като пример за съпротива и свободолюбие в борбата за бъдещето на българския народ. Нашата България ще бъде спасена, нея ще я има, ако народът й разбере кои го опропастиха и ако им потърси отговорност. Не може един народ да загива, а виновни да няма. Виновниците, циниците, които продължават да се гаврят и издевателстват (спомнете си безсрамието на един господин, който изрече „Ние поемаме „вината“ с мезета!“). Тези, които и днес живеят в охолство за сметка на мизерията и бедността на 85-90 процента от гражданите на България, трябва да отговарят за продължаващите вече седмо десетилетие престъпления на деди, деца и внуци на насилниците и грабителите! Техните богатства трябва да бъдат отнети и конфискувани в полза на народа – за здравето, пенсиите, образованието и възнагражденията на труда на всички, които работят за мизерни надници, заплати и доходи, тоест на 85-90 процента от българския народ.

Само когато това бъде постигнато, ще считаме нашата борба за завършила успешно и жертвите не отишли напразно. Това е завещанието ни към младите поколения, които искат да бъдат свободни и независими в страната си, да се трудят и да получават възнаграждения като гражданите в другите страни на Европейския континент. Затова апелирам към младите. От вас, ако не се страхувате, като родителите си, зависи във висша степен бъдещето на народа…

Още за Стефан Вълков – тук

Пълният текст на писмото във формат PDF

Пълният текст на писмото във формат DOC

Господин Президент,

Позволете да Ви честитим избирането на най-отговорната длъжност на чело на Република България. Поздравяваме Ви с откровена сърдечност, уверени в надеждата, че няма да се окажете поредният Президент на прехода, а – както сам волно изразихте желанието – първият наш Държавен глава на правова, европейска и обновена България.

Вярваме, че споделяте с нас осезаемото чувство колко този преход мина под знака на непристойни компромиси, подмяна на истината и откровен цинизъм. С не по-малко основание смеем да твърдим, че знаете в каква значима степен постигнатата изборна победа се дължи на изразеното с бюлетина № 2 огорчение от статуквото и от желанието на множество граждани, претърпели комунистическия произвол и пренебрегнати по време на прехода, да им бъдат признати страданията.

Не става тук въпрос само за заслужен изказ на признателност към праведните, опълчили се и пострадалите в плътта си, а най-вече за възвръщането на достойнството на всички онези с поругани или прекършени съдби. А те и техните потомци са много.

Не крием, че те всички очакват от Вас силен знак, в който да припознаят обрат на държавното поведение спрямо тях и което на практика би въвело в обществените отношения ценностните норми, които Съюзните европейски инстанции недвусмислено утвърдиха с резолюциите № 1096 (1996) и № RC\778929 (2009).

Съответно с това, ние свободни граждани на България, граждански организации и сдружения горещо призоваваме новоизбрания Президент на всички Българи за официален поклон пред Мемориала на жертвите на комунизма в присъствие на поканените от Вас представители на Евроатлантическите ни съюзници, което би утвърдило доверието им към Българската държава.

Несъмнено този акт ще е силният знак, с който Президентът би публично проявил грижата си към историческата правда и съпричастност към онеправданите. Немалко Българи очакват от подобна постъпка да им бъдат реституирани честта, гражданско достойнство и самочувствие.

Първи февруари е обявен с решение на Министерския съвет за Ден на признателност и почит към жертвите на комунистическия режим. Може би този ден, когато Българите отправят заупокойни молитви за жертвите, би бил най-подходящ за поднасянето на венец и поклон от Ваша страна пред Мемориала на жертвите.

Господин Президент пожелаваме Ви най-сърдечно успешен за българския народ мандат и вярваме, че ще се отзовете на тази историческа повеля, с което ще бележите и края на злочестия преход.

С уважение, почит и увереност,
Делегиран координатор на инициативната група
България и европейската памет
Отец Димитър АМБАРЕВ

Опитът да се представи диктаторът за реформатор е подмяна на историческата истина

Датата 10 ноември и тази година не направи изключение от традициите в кратката, но белязана от тенденцията на фалшифициране на българската историография. Генезисът й набира сила вече 22 години, а поредният опит за подмяната й беше излъченият по bTV филм „Последният лов“.

Лентата е продуцирана от покойната Радостина Константинова, автор на сценария е журналистът Тодор Пройчев, а режисьор е Огнян Ангелов. Гледах внимателно продукцията им и през цялото време имах чувството, че се намирам отново в малкото кабинетче на Тодор Живков в дома му на улица „Секвоя”. Да, но това беше преди 20 години и Живков тогава ми разказваше Андрешковските си концепции за завой към Запада уж само на мен, но с измамната надежда, че ще излязат като мемоари на френски. Диктаторът се надяваше така да впечатли Запада но ако тогава плитките му игрички бяха разбираеми, то сега внушенията на „Последният лов” звучат направо абсурдно и грубо. Грубо спрямо историческата истина, грубо, погазвайки паметта на хиляди невинни жертви на зловещия комунизъм, грубо спрямо днешните и бъдещите поколения, които нямаме право да лъжем.

Безкрайните манипулации през последните 22 години разминаха българите с демокрацията и те останаха в мазето на перестройката. Набутаха народа, без да се усети, в блатото на взаимните безсмислени обвинения – този „лош”, онзи „добър”, и забравиха, че само законът и гарантираното му прилагане може да ги направи свободни човеци. През първите години след 10 ноември подведоха масите да гонят живковизма, за да скрият под кревата уродливата глава на комунизма, а показваха на искащата зрелища публика само вчесаната му опашка, наречена преустройство. Сменяха се имената и епизодите, но пиесата оставаше една и съща. Единствената, но и най-важна разлика бе, че се подмениха генерациите. На младите трябва да предадем истината, и то цялата за това мръсно и трагично време. Филмът „Последният лов”, който ме провокира към тези размисли, води точно в противоположната посока. В него ярко се налага задълбочаване на фалшификацията и объркване на хората. Внушенията му претендират да са силни, защото почиват до голяма степен и на реално съществуващи факти, интерпретирани обаче само в една плоскост.

Манипулацията се извършва в две посоки. Първо, чрез подреждането на фактите и чрез пропускането на други реално съществуващи през този период. И, второ, чрез превратното тълкуване.

Ще се спра на претенциите за проевропейски прозрения на Живков. „…Най-важната цел е да използуваме западно-европейския потенциал… Без Европа ние сме всъщност безсилни… “ Това са думи на М. Горбачов, изречени през 1987 година пред съветското Политбюро.

Това са думи на главата на съветската империя, така че във вариациите, че Живков се е опитвал да се предлага някому на Запад, няма нищо новаторско и революционно. Още по-малко пък в тях прозира някаква политическа мъдрост. Не само за Живков, но и за Хонекер има свидетелства, че са се опитвали да се спасяват поединично зад гърба на този, който им е поверил навремето властта над сънародниците им. Но проблемът е, че никой от световните демокрации не ги е вземал насериозно.

Третата национална катастрофа официално е призната от българските комунисти чрез отстраняването на Т. Живков от ръководството на партията им. Въпреки това вече 22 години се разпространяват какви ли не митове от комунисти. Първият е, че е съществувала магическата рецепта за спасяването на съветската империя и респективно на българския комунизъм. Титанът на българската политическа мисъл Тодор Живков е открил тази рецепта, но злият и продажен Горбачов не я е приложил и довел преднамерено империята си до разпад.

Вече трето десетилетие този мит се поддържа от определени среди в България. Всъщност през втората половина на 80-те години се разиграва най-мащабният политически покер на планетата. В кадъра на този покер Живков е представлявал една нищожна запетайка с която е имал правото да търгува властелинът на Кремъл. Независимо от някои обективни обстоятелства, Живков сам се е поставил в това незавидно положение чрез политиката, която е провеждал по време на царуването си.

Тодор Живков и комунистическото ръководство в края на 80-те г. на миналия век са напълно наясно, че страната реално се намира в дори по-катастрофално финансово състояние от митрополията на империята. Последните години излязоха някои информации, включително и във въпросния филм, че Живков дори е сюрпризирал Щраус с въпрос, какво трябва да направи, за да стане България член на Европейската общност! Още през 1992 година Живков говори по този въпрос пред мен и Румяна Узунова. Той твърдеше и за някакво секретно решение №6 на комунистическото ръководство, прилагането, на което според него е осуетено от предал ги на съветите техен комунист – разбирай Луканов. Записът от този диалог е запазен в моя личен архив, а може и да се чуе на сайта Frognews.bg, където е публикуван.

Въпреки че всичко това звучи твърде несериозно, все пак показва до каква безпътица са довели страната тогавашните комунистически ръководители. Тези малки васали, които са получили властта си от Москва, усещат първи, че медените им години с Кремъл са минало. Усещат, че великата страна на съветите ще ги похарчи скоро в името на своята собствена защита. Така са стигнали до положението да са готови да се продадат на всеки. Но тъжната и най-важна истина е, че е нямало кой да ги купи.

Доста наивно от страна на Живков е да се надява, че ще намери купувач и спасител, след като 45 г. си заблуждавал народа си, че гради светло бъдеще, а си го набутал във взривоопасен тунел без изход.

Не е тайна, че по същото време и Хонекер също се е опитал да се продаде директно на Хелмут Кол, разбирайки, че Горбачов ще го изтъргува. Това е вече известен факт от архивите на Москва (виж Histoire sevrete de la chute de mur de Berlin, Michel Mayer, Odile Javob). В твърдението на Живков, че Горбачов го е критикувал за опита му да води сепаратистки преговори със представители на западни страни, няма нищо нелогично, нито пък героично. България е част от съветската империя и само ръководството на империята може да парафира сделките. Естествено е Горбачов да е недоволен от поведението на някои от васалните ръководители, когато научава, че те се опитват да го прескачат и прецакат със селска хитрост. Отделен е въпросът, че опитите на Живков и Хонекер са били  обречени на неуспех и са предизвиквали само ироничната усмивка на техните западни събеседници, ако изобщо такива опити реално са съществували и не са просто плод на поредната плоска реживковизация.

Съвсем в друга светлина подобни опити за смяна на курса,  но в друг период от време – например 70-те години на 20-ти век, по време на Хелзинкския процес. Тогава всеки подобен опит щеше да бъде разгледан много сериозно от отсрещната страна. Но след излязлата на международната сцена политика на Горбачов за спасяване на империята чрез отстъпки, включително и териториални, мераците на дребните васали са изглеждали смешно жалки.

Друг мит, който живковистите успяха да прокарат, е за голямата печалба чрез суровините от бившия Съветски съюз. Нещо в тази посока се прокрадва и в коментирания филм. Суровините обаче не придават икономическа мощ – историята го показва. Ако се огледаме, по света ще намерим редица потвърждения. И основното е, че ако те придаваха такава сила, съветската империя не би рухнала никога. Икономическата мощ е пряко свързана с човешкия фактор и със интелектуалния потенциал на нацията. В тази посока комунистическата доктрина, чиято сърцевина е отнемане на човешките и гражданските свободи, на правото на личността на инициатива, сама предопредели края на тези режими. Неслучайно и самите комунистически величия усещат, че катастрофата идва точно оттук, и предприемат редица палиативни мерки с илюзията да предотвратят позорния край и фалита на една страшна утопия. За една подобна мярка се говори и в „Последният лов” – активиране на дейността на техническото разузнаване.

Българските комунисти не за първи път заблуждават не информираната публика по тази тема, като се опитват  да придават значение, далеч надхвърлящо реалното състояние.

Така че около 10 ноември 1989 г. и намекванията за западна ориентация няма никаква мистерия. Горбачов се подготвя за изключително важната за бъдещето на империята среща в Малта на 3 декември. Той няма никакъв интерес да отива с празни ръце и голи обещания в бъдеще време. Лидерът с белег на челото знае, че за оцеляването империята трябва да се свие в границите си и да се освободи от ненужните си части, вместо да изчезне напълно. Българските комунисти, нарекли себе си реформатори, не са нищо друго освен дълбоко уплашени, спасяващи се от потъващия кораб плъхове. На Живков никога не му е минавало в главата да се съпротивлява със сила. Та на какво да се опре – на другарите от отряда „Чавдар”, които дружно го предадоха, и то първи. Позицията на освободилите се от бремето „Живков” е ясна и разбираема. Те хвърлят всички грехове на довчерашния си чорбаджия, обличат белите костюми и искат дори да са им благодарни хората, че са им дали свободата. Свободата обаче няма край и на нея точка никога не може да се сложи, още по-малко след „Последният лов”, който нагло се опита да гръмне историческата истина. Но въпреки това тя остана жива, защото ловците и въображаемите им цели се оказаха просто спукани гумени кукли и мюрета. Единствената жертва от този лов е митът за добрия диктатор.

***

„Последният лов“ може да гледате тук