Skip to content

Граф Монте Кристо от село Парамун

9 ноември 2009

От десетина години дисидентът Григор Симов живее в самоизолация. От книгата му „Срещу течението“ би се получил бестселър, но той предпочита да отглежда крави и да се радва на тишината

2612Пътувам към село между Брезник и Трън, което не е отбелязано на картата. Казва се Парамун. На всичкото отгоре търся крайната махала, а няма кого да попитам за къщата на Гришата. По пътя се разминаваме само с една кола и с няколко гнезда с щъркели.

В селото има не повече от десет къщи. Изглеждат призрачно, защото няма жив човек. Вратата на една от тях е облепена с некролози и в този момент настръхвам от мисълта, че покойниците от снимките ме гледат укорително, задето им нарушавам спокойствието.

Какъв човек ще се завре в такъв пущинак, мисля си. Възможно ли е някой, който е бягал зад граница толкова пъти, за да търси свободата, да се заключи доброволно в тази тишина?

Объркването ми нараства, когато забелязвам и самия Гриша. От малка къщичка в далечината излиза слаб и спретнато облечен мъж. Маха с ръка притеснено. Първото ми впечатление е за цвят. Светло-синьо. Чак когато приближавам, виждам, че такива са очите му. Не само те обаче – цялото му същество излъчва светлина.

Бях чувала за Григор Симов само два пъти. Първия – докато гледах филма на Росен Елезов „Последната свобода“. Симов беше споменат като един от хората около Илия Минев, които основават Независимото дружество за защита правата на човека през 1988 г. Мислих си да го потърся, но отлагах, така че приех като знак от съдбата интервюто с Едуард Генов (един от тримата студенти, които се осмеляват да протестират срещу потушаването на Пражката пролет) във втория брой на сп. L`Еuropeo. „За мен е чест и щастие да познавам Григор Симов и да се наричам негов приятел“, казва в него Генов, с което ме заинтригува още повече.

С Гришата сядаме на маса в малко помещение, което очевидно служи за спалня, всекидневна, работен кабинет и кухня. От стената гледа Левски. До вратата са налепени хартиени Богородици, мартеници и изкуствени цветя. Този интимен иконостас е направо трогателен.

„Живея сам. Отглеждам крави. Вегетарианец съм. От два месеца не гледам телевизия. Няма да гласувам“ – тихичко се представя Григор, след което прави важното уточнение: „Но не съм аскет“. Той твърди, че е щастлив и „няма спор със себе си“, а самоизолацията му е стимул да се развива. В жестовете и думите му няма нищо преиграно. Но продължавам да се учудвам как същият човек е успял да мине през премеждия, които биха отчаяли дори граф Монте Кристо.

Историята на Григор Симов е изумителна. Самият той я описва в книгата си „Срещу течението“, която разпространява по системата самиздат. Дава ми я на CD и скромно казва: „Тук е всичко.“

„Всичкото“ започва в далечната 57-а, когато и в забравения Парамун започва колективизацията. Тогава Григор е на 5 годинки и сънува кошмари с някакво чудовище, което възрастните наричат Текьезето. „До 1960 г. в селото нямаше ток. Живеехме много бедно. Но първото нещо, което си купихме, когато прокараха електричество, беше един радиоапарат „Концерт“.“

Малкият Гриша е впечатлен от бръмченето и пищенето, които заглушават „Гласът на Америка“. „Запомнил съм напразните надежди от онова време.“ До него стига и историята от съседното село Завала – една нощ 28 души връзват кмета, натоварват багажа си на няколко волски коли и бягат през Югославия. Григор решава, че и той ще направи така. Само трябва да порасне.

През 1967 г. идва да учи в електротехникум в София. Няма стотинки дори за трамвай и всеки ден върви пеш от кв. „Левски“ до Руски паметник и обратно. На 15 години е, но започва да разтоварва камиони с цимент, за да се храни. Отчаян и „подгонен от мизерията“, твърдо решава, че трябва да си пробва късмета на Запад.

„Значи нямахте някакви идеологически несъгласия?“ – питам. „Не – искрен е Григор. – Всичко беше от беднотията.“

Първият му опит за бягство е през 1970 г. Тръгва пеш през границата с Югославия, като наивно се ориентира по съзвездието Голямата мечка. Неподготвен е и сръбските граничари го хващат още призори. Връщат го обратно, а Симов си спомня с гордост как написал в ареста на Драгоман: „По-добре лъв в клетка, отколкото овца на паша.“ Изпращат го в Бойчиновци, защото още няма навършени 18 години. Побоищата са ежедневие, но се отървава с присъда от 2 месеца.

„Не се отказвах, бях решен да избягам, така че пробвах пак на следващата година.“

През 1971 г. Симов бяга с 30 лв. в джоба на официалния си костюм, върху който е нахлузил дочени дрехи, за да не се изцапа. Успява да стигне до Ниш, но отново го хващат – този път се сторил съмнителен на местните милиционери.

След опит за бягство от ареста го връщат в София, където го затварят при криминалните. „Помня как там се запознах с човек, лежал в Ловешкия лагер. Разказваше за най-страшния бияч – циганина Шахо, и за надзирателя Вутов, който разбивал главите на хората с кирка.“

Симов е осъден по бързата процедура на 4 години и е преместен в затвора в Кремиковци. Известно време работи по обекти, участва и в довършването на школата на МВР в Симеоново. С негови съкилийници започват да си записват номерата на автомобилите, които влизат и излизат от школата и по-късно това ще стане причина Григор да бъде съден и за шпионаж.

Годината на третото бягство е 73-а. Парамунският Монте Кристо се измъква от затвора заедно с приятеля си Гошо Чепинеца. Двамата използват случая, че надзирателите на един строеж са седнали да хапнат. Крият се дълго време, вървят само нощем. Целта им, естествено, е югославската граница. Нея успяват да преминат след хиляди перипетии, но ги залавят в Бела Паланка. Симов и Чепинеца са откарани в затвора в Сремска Митровица.

„Там поне се ограмотих политически. Е, пак правих опит да избягам – като симулирам жълтеница с чай, в който са накиснати 40 цигари. Добре, че не се отрових.“

Отново го връщат в България. „Говореше се, че за един върнат беглец Югославия получава от нас по 300 кг телешко месо“ – разказва Григор. Откарват го в Софийския затвор. „Спомням си как гребяхме вода от огромните варели в баните, за да се изкъпем. В същите варели хвърляха пребитите, че да се свестят. Най-ужасен от биячите беше Боян Мечката. Тогава попаднах на надпис в килията си: „Бор. Ар., осъден на 15 г. за рев. дейност“. По-късно разбрах, че това е бил Борис Арсов, върнат насила от Дания. Намират го обесен с главата надолу. И друг човек ми е в мислите – д-р Васил Пеев. Той искаше да напише историята на българския ГУЛаг. „Трябва да оцелея. На всяка цена трябва да оцелея“, повтаряше. Но умря. Не знам как. Историята остана ненаписана.“

„Правени ли са опити да бъдете вербуван?“ – подпитвам с неудобство. „Разбира се. Беше 76-а. Тогава си дадох сметка, че комунизмът е световна мафия, в сравнение с която сицилианската е благотворителна организация.“ Григор отказал. Но споменът му е видимо неприятен и повече не обелваме дума за това.

Освен че има белетристичен талант, както ще се убедя по-късно, когато чета „Срещу течението“, Симов е и чудесен разказвач. Говори увлекателно, вълнува се, а трънският му говор придава допълнителен аромат на случките, които описва.

Изведнъж Григор се сеща за „Ди-Екс-Ерите“ Огнян Ченгелиев и Румен Панков. Това (за протокола) са „слушателите на далечни, късовълнови радиостанции“, или хората, чието най-невинно хоби е било „да въртят копчето и да колекционират картички“. „Попадаш на радиостанция, пишеш до нея: „В еди-кой си час, на еди-коя си дата слушах това и това предаване“, и оттам ти пращат картичка. Толкова“, обяснява Григор. Именно от Ченгелиев и Панков разбира, че са започнали преговори за правата на човека в Хелзинки. Решава, че кой, ако не той, и кога, ако не сега, ще вземе участие в световните дела. Започва да учи английски от речник, като преписва думите по азбучен ред. И така – всеки ден.

Докато не го преместват в Ловешкия затвор. А в сравнение с него Софийският е цвете. Условията са толкова ужасяващи, че единствената радост на Григор е, когато успява да си купи със заработените за месеца 5 лв. няколко компота с праскови. „Така и не успях да им се порадвам. Бях ги скрил в работилницата, но през нощта разбрах, че на сутринта ще ме преведат в някой друг затвор.“

Така Симов попада и в Старозагорския. На килията му стои табела „Осъдени за престъпления срещу Народна република България“. Тъкмо там се запознава с Илия Минев. „След 16 години затвор бай Илия е бил освободен, някъде през 1964 г., след което за 10 години е бил изселен в с. Божур, Разградско. Този път беше вкаран за „клевети против народната власт“, като му беше скалъпена криминална присъда от 6 години за това, че произвеждал пластмасови копчета за някаква кооперация.“

Илия Минев му разказвал как два пъти бил изнасян полумъртъв от лагера в Белене. В книжен чувал, сгънат на две. „Беше човек със сложен характер, много сме се карали“ – казва днес Симов. Но в гласа му не усещам разочарование или гняв.

Отношенията между двамата, както чета и в „Срещу течението“, наистина не вървят гладко. Едно – поради трудния характер на бай Илия, и друго – заради странните теории на Гришата за произхода на българите. Между тях се заражда спор дали трънското наречие е отделен език (Симов) или диалектите са извращение (Минев). Тази на пръв поглед абсурдна лингвистична дилема ще изиграе роля и в последвалото разцепление в Дружеството за правата на човека. Но за това – по-нататък.

„По онова време – 77-а, вече бях много зле със здравето. Плюех кръв и ми казаха, че ми остава има-няма година живот.“ Тогава Григор пише декларация, че ще си извади очите в знак на протест, задето вече седма година го държат в затвора, само защото е искал да напусне България. Симов действително прави опит да си извади очите с пирон, но бай Илия „спасява положението“. От затвора го пускат едва през 1981 г.

„Навън мислих да предложа на Минев да започнем мащабна въоръжена борба. Той не се съгласи. Според него единственият вариант беше да се свържем със студенти и да ги подготвим за една демонстрация, по време на която да превземем важна партийна или държавна сграда. Не приех. Така отпаднаха и двата „въоръжени“ варианта за преврат.“ При друга среща обмислят да влязат в американското посолство, за да поискат среща с чуждестранни медии, на която да изложат своите искания.

На тези наивни планове слага точка поредният арест. През 1983 г. Симов е задържан в родното си село Парамун. Разпитва го старият му познайник Боян Мечката, вече младши лейтенант. Резултатът е затвор. „Но този път изкарах само 2 години и половина. Така ми се събраха общо 13 години“ – уточнява примирено Гринго.

След излизането си от затвора Симов не прави опит за бягство. „През есента на 1986 г. започна Виенската конференция. По това време по западните радиостанции беше разгласен меморандум, подписан от дисиденти от 4 източноевропейски страни, по повод годишнината от Унгарските събития. И реших да действам.“

Първият човек, към когото се обръща, е пак Илия Минев. „Сред политическите затворници той беше най-изявеният противник на комунистическия режим и затова отидох при него в град Септември.“ Двамата се уговарят да напишат апел до Виенската конференция, а Симов да събере подписите на поне няколко бивши политически затворници.

Пред L`Europeo Едуард Генов разказва историята така: „През 1986 г. Григор Симов и Илия Минев правят декларация и

апел до Виенската конференция за правата на човека… Една вечер Гришата дойде вкъщи и ми предложи да я подпиша. Каза: тоя път ние ще успеем. Арестуваха ни. Жена ми излизаше рано за работа, в 6 часа. Излиза и вижда една кола с петима души вътре. Тя усеща нещо и се връща да ме предупреди, те обаче скачат, настигат я и я избутват навътре, влизат в къщата заедно с нея. Прибраха ме. Обаче още в първите 2-3 дни се оказа, че пипат с ръкавици и ходят на пръсти около нас, което ми показа, че нашата декларация е оповестена. Европа го знае. С тази декларация българските дисиденти се присъединяват към първия общ документ на дисидентите от Източна Германия, Унгария, Чехословакия, Полша и Румъния. След десет дни мен ме освободиха. Някъде ранната пролет на 1987 г. Златка Янкова ми донесе един пакет от Илия Минев със заръката да го предам на английското посолство. Вътре имаше документи, с които Илия Минев оповестяваше създаването на Дружеството за правата на човека.“

„Това беше първата бяла лястовица“ – казва и някогашният политически затворник Стефан Вълков във филма „Последната свобода“. Дружеството официално се учредява на 16 януари 1988 г. в дома на Илия Минев в гр. Септември от открити противници на комунистическия режим. Сред тях освен Минев, Симов и Генов са Цеко Цеков, Божидар и Минка Статеви. Това, нека да уточним, е първата независима обществена организация след установяването на еднопартийната диктатура през 1947 г.

„Вие как се чувствахте тогава? Като двигател на събитията?“ – разпитвам Григор. „През 1986 г. отново бях арестуван и интерниран в Силистренско. Но знаех, че този път акцията ни ще даде резултат.“

И наистина – след първите интервюта с членове на дружеството по радио „Свободна Европа“, до юни 1988 г. към него се присъединяват 500 души. Много от тях са насилствено преименувани български турци. Те създават по места организации на дружеството и през май 1989 г. провеждат първите гладни стачки, които дават началото на масовите протести срещу насилствената асимилация.

През януари 1989 г. обаче настъпва тежък момент – членовете на дружеството са подложени на арести и следствия, на интерниране, че даже и на прогонване от България. Дори когато френският президент Франсоа Митеран идва в страната, искането му за среща с Илия Минев е отклонено. В знак на протест Минев провежда 62-дневна гладна стачка, в края на която едва се връща към живота. В това време са експулсирани Божидар и Минка Статеви, Едуард Генов и семейството му, Иван Янков, Екатерина Маркова, Христо Сватовски, Цеко Цеков, Зайнеб Ибрахимова, отец Благой Топузлиев, Петър Манолов…

През лятото на 89-а в Независимото дружество започва и разцепление, като Илия Минев е избутан в ъгъла, а крилото на Румен Воденичаров взима превес. Григор е от „отцепниците“. Причините за това обяснява надълго и нашироко в книгата си, като не пропуска да спомене подигравките на Минев с неговия трънски патриотизъм. За случилото се обаче не му се разказва.

Аз: Съжалявате ли за нещо?

Симов: Не, аз съм в мир със себе си.

Аз: Потърси ли ви някой след „промените“?

Симов: Не. И аз не се бутах. Но Едуард Генов беше умен, интелигентен, образован човек и трябваше да стане поне народен представител.

Аз: Защо в книгата си пишете за световни заговори, протоколи на Сионските мъдреци и прочие конспирации. Яд ли ви е на Запада?

Симов: Мисля, че Западът ни изостави. Преходът беше не само подменен и изцяло контролиран от службите, но и Западът си затвори очите. Той заложи на хора с пари и без съвест.

Аз: А след 1989 г. осъществихте ли мечтата си да излезете от България, да видите към какво сте се стремил през онези 13 години в затвора?

Симов: Ходих само до Югославия…

Разговорът отшумява от само себе си. Забелязвам, че на Григор му става задушно. Питам го защо не предложи „Срещу течението“ на някое издателство. Отговаря с вдигане на рамене. Безропотно позира да го снимам, но изпраща нахлуването ми с облекчение.

По пътя обратно си мисля за него. И все повече го разбирам. И все повече му завиждам.

Гришата е свободен. Светлосин завинаги.

Източник: Списание „Тема“, автор: Любослава Русева

Advertisements
No comments yet

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: