Skip to content

„Последната свобода“

10 ноември 2009

DSC01622

Стефан Вълков

– Имаше един инспектор, Александър Райчев – разказва Стефан Вълков във филма на Росен Елезов „Последната свобода”. – Той провали много политически затворници, направи ги сътрудници.

Улавям се, че се замислям върху думата, която бай Стефан употребява: „провали”. Свикнали сме да я чуваме в контекста на „провали кариерата си”, което на езоповския език на онова време често означаваше, че някой необмислено е проявил гражданска доблест и с това е отрязал пътищата си. Пък и каква кариера може да направи един политически затворник?

Но Стефан Вълков, който е прекарал 21 години в комунистическите затвори, използва старото, истинското значение на “провали се” – пропадна като човек, загуби достойнството си.

Бай Стефан продължава разказа си спокойно, в гласа му няма нито гняв, нито упрек.

– Беше през зимата, бях в наказателното. Извика ме, а в стаята му бумти една печка, като в баня. А аз идвам от единочката, студ, там няма парно – усмихва се старецът. Опитвам се да си го представя, тогава е бил съвсем млад.


– Взе една цепеница – продължава Стефан Вълков с глух глас, а камерата проследява ръката му, която се свива, сякаш държи тоягата – и ми казва: ”Ще те накарам да проговориш! При мен генерали и министри са проговаряли, кой си ти, бе, че да ми се инатиш!” Аз се обърнах към стената и му казвам:-Чакай стената да ти проговори!

След този „разговор” и няколко подобни Стефан Вълчев се сдобива със счупени гръбначни прешлени и в продължение на години ходи сгънат на две, без да може да изправи кръста си.

– Не съжалявам за нищо – казва днес гордият старец – Опазих името си чисто.

„Ние винаги ще сме повече от вас”

По-натам във филма Стефан Вълков разказва как се опитвал да убеди един доносник да не върши пъкленото си дело. А доносникът му отговорил: „Абе, Стефане, дори да ви освободят американците от комунизма, ние, доносниците, пак ще сме повече от вас и пак ние ще управляваме България.”

Факт. Публикуваният вече списък (очевидно непълен) със сътрудниците на ДС, заемали депутатски и министерски кресла, потвърждава думите на доносника.

Щандовете за книги на площад Славейков са отрупани с мемоарите на членове на Политбюро и ЦК на БКП, на офицери от ДС и на презрените им слуги – доносници, явочници, агенти. В крайна сметка престъпниците, лъжците и доносниците също имат право да говорят. Свободата на словото е свещена, дори свободата на лъжливото слово.

Опитвам се да си представя томове със спомените на бивши политически затворници по щандовете на площад „Славейков” и не успявам. Пред очите ми натрапчиво и нахално стои „Лъжата” на Тошо Тошев.

Първата бяла лястовица

„Това беше първата бяла лястовица” – казва Стефан Вълков за Независимото дружество за защита правата на човека, създадено точно преди 20 години, на 16 януари 1988 г., в дома на Илия Минев в гр. Септември от дългогодишни политически затворници и открити противници на комунистическия режим: Илия Минев, Григор Симов, Едуард Генов, Цеко Цеков, Божидар и Минка Статеви. Дружеството е първата независима обществена организация след установяването на еднопартийната диктатура през 1947 г.

Докато не дойде ден, когато всеки гражданин в Европа…

В сравнение с останалите източноевропейски страни първата българска организация, която се опитва да работи легално в защита на човешките права, закъснява с около 10 години. Причините за това са няколко: особената суровост на българските тайни служби, които се разправят бързо с всеки протест (а такива има не малко), така че никой да не научи за него; липсата в България на онази среда на либерална интелигенция, в която в останалите източноевропейски страни се разпространява дисидентската информация и намират подкрепа преследваните й членове – резултат от избиването на голяма част от българската интелигенция след нахлуването на съветската армия през 1944; голямата затвореност на България за света – едва в края на 80-те предаванията на Свободна Европа и особено на Румяна Узунова правят известни в страната и навън независимите организации и предизвикват взривно нарастване на опозиционните действия.

Замисълът за Дружеството възниква още през 1986. Тогава във Виена се провежда конференция за сигурност и сътрудничество в Европа и за човешките права. По същото време 122 източноевропейски дисиденти за първи път излизат с общ документ в памет на Унгарската революция и с искане за демокрация и независимост на своите страни. Недоволен,че „от и за България нищо не се чува”, Григор Симов написва апел и тръгва из България, за да събере подписите на няколко политически затворници, с които е лежал в Старозагорския затвор. Всъщност, документите са два: декларация, присъединяваща българските към източноевропейските дисиденти и апел до Виенската конференция с искане за право на свободно движение и емиграция, на обективна информация и на свободна трудова дейност. В него се казва: „Докато не дойде ден, когато всеки гражданин в Европа ще може свободно и без страх от преследване, да изразява своите мисли, мнения и убеждения, – „Хелзинкският процес“ няма да оправдае оказаното му доверие“!

Документите с подписите на Григор Симов Божилов, Илия Минев, Цеко Цеков, Едуард Генов, Стефан Савовски и Божидар Статев са внесени от Григор Симов в посолството на САЩ на 19 декември 1986. Малко по-късно Григор Симов е арестуван и интерниран в Силистренско.

Гонения и репресии, дейност на Независимото дружество

Срещу ръководството на дружеството с председател Илия Минев, секретар – Цеко Кръстев Цеков и пълномощник Едуард Генов започват гонения и репресии.

Въпреки това, в първите шест месеца от съществуването си Дружеството успява да изнесе на Запад случаи на нарушени човешки права, а Цеко Цеков и Димитър Томов привличат нови членове от турците, изселени в Михайловградско по време на „възродителния процес“.

След първите разговори по радио Свободна Европа с членове на Дружеството през юни 1988 към се насочват хора, решени да се борят за правата си. Членовете му нарастват до 500 души. Много от тях са насилствено преименувани български турци, които създават по места организации на дружеството и през май 1989 провеждат първите гладни стачки, дали началото на масовите протести на етническите турци срещу насилствената асимилация. Независимото дружество дава тласък на възникването на други организации в този период на опозиционна и правозащитна активност, а някои от тях са създадени от негови членове.

Създателите на Независимото дружество полагат непрекъснати усилия да получат юридическа регистрация и възможност за легална дейност. Но това би било пробив в самата същност на тоталитарната държава. Държавна сигурност арестува членовете на Дружеството и ги връща обратно по градовете им, когато правят опит да проведат събрание някъде в страната, многократно изземва подготвените за регистрацията документи; бюрокрацията издига нови и нови формални пречки. Притеснена от създаването на Дружеството и от засилващото се правозащитно съзнание властта създава казионен Комитет по правата на човека с председател висшия партиен функционер Константин Теллалов.

Посещението на Митеран през януари 1989 в България

Годината 1988 и 1989, когато с тезите на перестройката се създават нови опозиционни групи, е тежък за Независимото дружество. Членовете му, бивши политически затворници, нямащи обществената известност на интелектуалците от Клуба за гласност и преустройство са подложени на многомесечни арести и следствия, на интерниране, прогонване от страната.

Отклонено е френското искане за среща на президента Митеран с Илия Минев по време на посещението на френския президент през януари 1989. В същото време срещу Независимото дружество се води масирано медийно оклеветяване като „фашистка организация“, ръководството на организацията е арестувано, документацията на Дружеството е конфискувана заедно с личния архив и текстове на поета Петър Манолов.

В протест срещу тези репресии

Илия Минев провежда 62-дневна гладна стачка,

в края на която едва се връща към живот.

От април 1988 до ноември 1989 голяма част от основателите на НДЗПЧ са експулсирани от България: Божидар и Минка Статеви, Едуард Генов и семейството му, Иван Янков, Екатерина Маркова, Христо Сватовски, Цеко Цеков, Зайнеб Ибрахимова, отец Благой Топузлиев, Петър Манолов…

В дните на Екофорума, в края на октомври 1989, новосъздадените опозиционни организации провеждат първите си публични събрания и демонстрации в София, но членовете на НДЗПЧ са арестувани и връщани принудително от София по родните си места. На 2 ноември 1989, при опит да отиде в София, Илия Минев е пребит от пазачите си от Държавна сигурност и захвърлен в безсъзнание пред дома си.

Разцеплението

От лятото на 1989 в Независимото дружество се очертава разцепление, причините за което са както различните виждания на различните организации в Дружеството за работата му, така и в трудния характер на Илия Минев. След вътрешнопартийния преврат от 10 ноември 1989 и започналото сформиране на новата опозиция крилото на Илия Минев е пренебрегвано от медиите, Илия Минев не е допуснат да говори на първите митинги на опозицията, докато крилото на Румен Воденичаров се включва в СДС и участва в преговорите с управляващите комунисти на Кръглата маса. Така и не се осъществява визията на Илия Минев за Независимото дружество, което да не бъде участник в политическите борби, а обществен и нравствен коректив на властта.

Моето верую са свободата, демокрацията, законността

В своето верую, записано от д-р Иван Гаджев, Илия Минев казва: „Моето верую са свободата, демокрацията, законността. Създаденото от нас Дружество за защита правата на човека цели да освободи българския гражданин – било то турчин, българин, циганин – от страха, който в продължение на 45 години терор от съответния режим в нашата страна създаде психоза в душата на човека, в неговия мозък и го накара да заприлича на сомнамбул. То се старае да отслаби, по възможност, задушаващия го възел.

От това, което съм чел, и от опита ми (а аз съм над 70-годишен) съм достигнал до заключението, че всеки народ, включително и нашият, би бил духовно способен на международната арена, само когато е свободен отделният индивид. “

В крайна сметка, засега битката е спечелена от ДС. Истината е забравена.

Лъжите в томовете, отрупали щандовете на пл. „Славейков” са предизвикателство за бъдещите историци. Все някога ще се появят изследователи, които ще успеят да отделят от пясъците на лъжата малките перлички на фактите, изпуснати между редовете от изпечените лъжци и преиначвачи на историята.

Автори: Даниела Горчева, Борислав Скочев

Advertisements
No comments yet

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: