Skip to content

Гласът на промените

14 ноември 2009

1989 година. В октомврийска вечер по „Раковски“ в София върви странно шествие, водено от една усмихната дама. Минувачите един след друг се присъединяват към него, след като чуват жената да говори. Просто веднага са познали гласа, който слушат всеки ден от „Свободна Европа“ и са тръгнали след него. Агентите на Държавна сигурност само гледат отстрани и не могат да направят нищо.

430x270

От ляво на дясно: Николай Колев-Босия, Румяна Узунова, Димитър Амбарев и Георги Спасов

Гласът е на Румяна Узунова, журналистиката от радио „Свободна Европа“, която вече е успяла да влезе в дома на всеки българин, за да обяви, че има и друга истина освен официалната.
В продължение на две години – от 1988 до 1989 г., Узунова всеки ден прави по няколко интервюта с хора от България, за да разгласи дейността на Независимото дружество за защита правата на човека, „Подкрепа“ и всички останали опозиционни сдружения. Без нейния глас почти никой не би узнал за тяхното съществуване.

Само няколко години преди това литераторката Узунова е била просто един от много представители на софийската соц-интелигенция, който прави пиянски вечери в Клуба на писателите и играе покер до три през нощта с Георги Джагаров, едно от най-доверените лица на Тодор Живков.
„У мен се биеха бунтарят и конформистът,“ казва после за този си период Румяна.

Наистина Узунова току се издига до постове на журналист в „Литературен фронт“ и водещ на телевизионно предаване, току е набързо уволнявана заради стихотворения срещу „тесногръдите цензори“. Тя обаче решава да сложи край на това типично за социалистическия човек ежедневие на компромиси и дребни бунтове, веднага смазани от властта. Използвайки връзките си на познат журналист, Узунова успява да замине на екскурзия във Франция с дъщеря си, от която така и не се завръща.

„Вече бях усетила, че нищо не става в България, че ме е натиснал един капак отгоре. Имах чувството, че съм мръсна, въпреки че не съм влизала в хайки,“ казва Румяна Узунова.

В Париж започва да учи френски и английски, после праща някои материали на „Свободна Европа“. Оттам решават да я вземат на работа и през 1982 г. Румяна пристига в Мюнхен.
До 1988 г. обаче няма особено роля в редакцията, където води обикновено литературно предаване. Самото радио „Свободна Европа“ също е без голям авторитет – доскоро то не е можело да ползва други източници, освен официалните в България и единствено е препредавало вече известни новини.

Звездни мигове
Всичко се променя след създаването на Клуба за подкрепа на гласността и преустройството в България през ноември 88 г., където членуват известни дисидентстващи интелектуалци като Желю Желев, Николай Василев и Радой Ралин. Тогава Узунова успява да се наложи вътре в радиото, защото има най-добри контакти с основателите.

От този момент ще започне и най-важният период в живота на журналистката. Досега интуитивно, но вече съвсем открито, социалистическият човек Румяна Узунова ще отрече социализма и ще помогне за неговото падане.

„Румяна взе много присърце работите на независимите организации. Тя не беше обикновен чиновник,“ казва Петър Бояджиев, дългогодишен политически затворник и след това емигрант във Франция, който ежедневно е работил с Румяна.

Бояджиев всъщност в първият българин, който осъзнава, че опозиционерите трябва да комуникират с външния свят, за да имат успех. Заедно с приятеля си Фреди Фосколо, който преди това го е измъкнал нелегално от комунистическа България, Бояджиев се поставят в услуга на хората зад желязната завеса и първи им дава думата, защото според него казаното в България против комунизма тежи много повече от казаното във Франция или Германия. Първоначално той осъществява връзки предимно с френските медии, после с Би Би Си и „Дойче Веле“.

С налагането на Румяна Узунова, „Свободна Европа“ също се включва в отразяването на дейността на българските опозиционери, за да се превърне постепенно в най-достоверния източник на информация за случващото се в България.

Така Петър Бояджиев и Румяна Узунова се оказват фигури, без които българската 1989 г. щеше да е почти невъзможна. Петър разгласява в цяла Европа, че в България има опозиция, което принуждава режимът да се съобразява с нея. Той също така координира дейността на много от опозиционерите, предимно от Независимото дружество. Румяна пък работи за българския слушател, който иначе би останал само с пропагандата на Първа програма и „Работническо дело“.

„Като че ли гласът на Румяна даде кураж на цяла България,“ казва журналистът Пламен Даракчиев, който през 1989 г. е близък до „Екогласност“ и „Подкрепа“. „Узунова направи нещо невероятно, тя разбута нещата с телефонните си интервюта, с това нахлуване в живота на страната,“ казва той.

С Румяна в живота на обикновения човек нахлува възможността за промяна – за първи път от 45 години. Вече всички знаят, че някъде там са хора като Илия Минев, Едуард Генов, Любомир Собаджиев, Константин Тренчев, Зейнеп Ибрахимова. Така опозиционерите са сигурни, че действията им не остават скрити и от тях има смисъл. Гражданите пък знаят, че вече нито едно насилие на властта не може да остане незабелязано. Голямото мълчание на тоталитаризма, неговият илюзорен свят на преизпълнения на плана и щастливи пионерчета, рухва.

„През 89-а Румяна не само беляза звездните мигове на своя жизнен път, но откри началото на една нова епоха в политическата история на България,“ казва Желю Желев за дейността на журналистиката, която в своите над 400 интервюта помага едновременно на най-претенциозните интелектуалци и на най-обикновените хора, пострадали от властта.

Все пак не може да се отрече, че емоциите й винаги са били по-силни към дисидентите от Клуба като Желю Желев, макар ролята им преди 10-и да се изразява в няколко декларации и събрания.

Това няма значение по време на „майските събития“ от 89 г., когато с посредничеството на Петър Бояджиев точно Румяна Узунова първа съобщава за насилията на режима. В същото време много от членовете на Клуба изобщо не искат да се занимават с проблемите на мюсюлманите.
Узунова и Бояджиев обаче започват постоянно да изобличават извършителите на „възродителния процес“ и не само дават кураж на българските турци, но поставят властта в тежко международно положение. Насилията, които тя е искала да скрие дори от българските граждани, излизат пред целия свят.

Слушателите чуват вероятно най-драматичните моменти, предавани на живо в историята на българското радио. Гюлтен Османова от НДЗПЧ разказва пред Румяна за митингите в Каолиново: „Как да не видях пострадали? Лично: един мъж и една жена, а мъжът – направо изцяло беше в кръв, а пък на жената и главата беше пукната, и лепенката сложили…И майка е имало с шестмесечно дете, има и бременни жени, има и четири-петгодишни деца; и много от децата са ударени, много, много нещо разпиляно беше – видех в полето, много разпилени хора бяха…Войска, танкове камиони видях лично аз. Много! И много народ имаше! Имаше и един умрял – от с. Кус.“

„Свободна Европа“ предава в тези дни десетки такива свидетелства – за убити, ранени, пребити. После ще започне да описва и „голямата екскурзия“ и поредното унижение за мюсюлманите, което обаче ще повлече малко след себе си и комунистическия режим.

„Една безродница“

Преди това Румяна Узунова ще победи още веднъж властите, този път на тяхна територия. На 13 октомври 89 г. тя пристига в България, за да отрази за „Свободна Европа“ международния екологичен форум, който се провежда по това време в София.

Унижението за властта е огромно. Узунова вдига страхотен шум в столицата, а ДС не може да реагира, за да не разруши и малкото останала международна подкрепа за страната. Постоянно до Узунова са цели делегации от български опозиционери, като един от тях неизменно е Пламен Даракчиев, който я посреща още от летището.

„Посрещането на Румяна беше чудо невидяно“, казва Даракчиев. „Вечерта отидохме в ресторанта на писателите. Още на входа стана цирк, портиерът не искаше да ни пусне. А бяхме голяма тайфа – с Марко Ганчев, жена му, Любомир Собаджиев, Кольо Босия.“

Все пак ги пускат и в ресторанта става суматоха, много хора си тръгват, други се чудят какво да правят. Привилегированите писатели на социализма окончателно се разделят на две.
„Вечерта премина сред емоции и шумен приятелски разговор за изминалите събития, сблъсъците с властта, за предстоящите действия на дисидентите и други, предимно политически теми“ спомня си Димитър Луджев, тогава член на Клуба.

Тази вечер става причина и за една от най-комичните кампании на официоза „Работническо дело“ – естествено срещу Румяна Узунова. Поетът Дамян Дамянов, който възмутен си е тръгнал от Клуба на писателите при посещението на журналистката, пише, че вместо да й подаде ръка, би предпочел да плюе на по-чисто място. Подкрепя думите си и със стихотворение: „О, безотечественице,/ отивай си и безнаказана/ се самонакажи – с лице/ от собствените плюнки плюто,/ окаляно от твойта кал,/ проклето с твойте клетви люти,/ пожалено от твоя жал“.

В няколко броя „Работническо дело“ громи „Свободна Европа“, чийто журналисти са обявени за „долнопробни лакеи, изповядващи една срамна религия, наречена грандиозна лъжа“.
Тогавашният главен редактор на официоза Радослав Радев впоследствие ще признае, че акциите са били „груби и неубедителни“, а Румяна Узунова и „Свободна Европа“ „за десетки хиляди лева не биха си осигурили такава реклама в продължение на десетина дни, и то в такъв гигантски тираж“.

Време за автографи


Още по време на Екофорума от МВР констатират, че „пребиването на Р. Узунова в НРБ катализира дейността на всички неформални структури, засилва увереността, подхранва надеждата за място в политическия живот на страната, стимулира тяхната консолидация и обединение, при нарастващата подкрепа на Запада“. Това се вижда най-добре на 2 ноември, когато Клубът си позволява публично събрание в кино „Петър Берон“, където иска свободна възможност за митинги и достъп до медиите.

Събранието така и не е прекъснато от милицията и изглежда никой не забелязва, че Илия Минев е изхвърлен от цивилни агенти. Накрая всички са екзалтирани, а Румяна Узунова говори за „празник“ и дава автографи. На следващия ден представители на „Екогласност“ и на Клуба организират шествие до Народното събрание, където връчват петиция с екологични искания. Една седмица по-късно режимът рухва.

С това приключва и ролята на Румяна Узунова. Тя попада в една друга ситуация, в която вече не може да е адекватна. Партиите заживяват собствен живот и „Свободна Европа“ вече не е важна. Страхът от тоталитаризма е изчезнал, новите български медии се появяват една след друга.

В дните след десети ноември Румяна Узунова все пак използва авторитета си, за да даде главна роля на Желю Желев и другите хора от Клуба. Според Петър Бояджиев, дори започва да ги „фетишизира“. Израснала в такава среда, Узунова до последно остава близка с довчерашните „перестройчици“, които постепенно застават начело на опозицията, въпреки че досега най-сериозната работа е била свършена от други.
След като са направили най-големите демонстрации, били са пребивани, интернирани и екстрадирани, хората от Независимото дружество и турските организации остават встрани от новата власт.

„Ние бяхме една лява интелигенция, включително Румяна. Нямахме представа за същността на нещата по времето на комунизма,“ казва Пламен Даракчиев. „Не знаехме за събитията след 9 септември, за избиванията, за лагерите. За това не можехме да разберем радикалните антикомунисти като Илия Минев, Стефан Вълков и Васил Златаров“.

Това е една от причините хората от Независимото дружество и от старите партии преди 44-та година да останат по-изолирани от новите лидери на СДС, които, между другото, през 90-та обсъждат да изпратят поздравление за конгреса на БКП. Все пак не го изпращат, но така и не проявяват особено желание да изградят прехода без бившите комунисти.

С времето се изолира и Румяна Узунова. Има възможност да оглави вестник „Демокрация“, но се отказва. През 1994-та, година преди да почине, тя идва за последно в България и вече трудно разбира какво става в страната.

Там комунистите постепенно се връщат на власт, което тя едва ли си е представяла, че ще се случи. Узунова прави няколко срещи, чуди се защо „десните сили“ са разединени и си тръгва за Германия, без да претендира за стари заслуги.

Не казва на никого, че е тежко болна. Славата й си остава в 1989 г.

Източник: News.bg, автор: Петър Добрев

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: