Skip to content

Новият ренесанс в България

25 ноември 2009

Откъс от книгата на Сабри Хамдиев „Пътят към свободния свят“, Издателство « Контекс », Пловдив, 2009. Сабри Хамдиев е представител на Независимото дружество за защита правата на човека в Русе до екстрадирането си през март 1989 г.:

Три години след « възродителния процес », на 18 януари 1988 година, в България бе поставено началото на нов ренесанс. В град Септември, Пазарджишко, на улица « Загоре » № 16, бе основано първото Независимо дружество за защита на човешките права от г-н Илия Минев, възпитаник на Собробаната и мой учител от Старазагорския затвор. Това дружество бе основано според всички юридически правила и закони, съгласувано с перестройката и гласността. Целта на дружеството бе да защитава всички потиснати и репресирани, затваряни по политически причини български граждани, включително и турското малцинство – хуманитарно дружество, чиято стратегия бе създаване на етичност между гражданите.

Световните радиостанции « Би Би Си », « Дойче веле », « Свободна Европа » и « Гласът на Америка » възвестиха в емисиите си за основаното Дружество от Илия Минев, който беше станал страшилище за софийския режим. Дори самият Тодор Живков пред доверени лица бил казал : « Това старо куче Илия Минев не пукна, въпреки толкова години затвор. »

Първите членове на Дружеството бяха Едуард Генов, Цеко Цеков, Григор Симов, Ангел Грънчаров, Стефан Вълков и др. След кратко време, първите четирима и някои други бяха заточени в различни краища на България, а по-късно и изгонени от пределите на страната. Същевременно органите на МВР и Държавна сигурност заплашили Дружеството и взели решение на всяка цена да го ликвидират.

След като екстрадира членовете му от България, Държавна сигурност със заплаха предлага същото и на председателя му Илия Минев, т.е. да напусне България. Тогава той им отговаря : « Ние се махайте, вие сте агенти на Москва, ние предадохте България. Моята родина е тук и аз тук ще умра. » С тези думи Илия Минев става страшно неудобен за режима и вече се приемаше като национален герой от много потиснати и репресирани. Въпреки всички заплахи и прогонване на членовете му, Дружеството продължи своята дейност.

Ведно с него бе основано и друго дружество – « Клуб на интелектуалците » от Жельо Желев и Блага Димитрова. Българският народ се бе събудил от своя дълбок сън, упояван от 45-годишното управление на комунистите. Борците за човешки свободи и правдини с всеки изминат ден се увеличаваха и процесът на гласност и преустройство вече беше необратим.

Аз също бях решил да стана член на Независимото дружество. Но се чудех как да се добера до Илия Минев. Предполагах, че всички пътища до него и неговия дом са под строг контрол на Държавна сигурност. Междувременно западните радиостанции бяха вече съобщили и турски имена : на Зайнеб, Ибрахим и Юсюф Ибрахимови, вече като членове на Независимото дружество. Моят час бе настъпил, въпросът беше как да стигна до дома на Илия Минев в град Септември. Тогава ми хрумна една идея. Реших по телефона да потърся Орхан Пандур от с. Куклен, Пловдивско (вече покойник). С него също се познавахме от Старозагорския затвор.

Така и направих. На следващия ден му се обадих по телефона.
-Г-н Орхан, аз съм Сабри от Русе. Интересуват ме фъстъците, вие там в тоя район имате много, би ли ми докарал малко ?
Той отвърна :
-Тук има много, ще ти донеса. Тръгвам с нощния бърз влак Пловдив-Русе, утре сутринта ме чакай на гарата.
Сутринта в 5,30 ч. посрещнах Орхан Пандур на гара Русе. След като си разменихме традиционните поздрави за добре дошъл, г-н Орхан поде разговора :
-Добре направи, че излезе с номера за фъстъците, тъй като телефоните навсякъде се подслушват. Разбрах за какво ме викаш. Българите се събудиха, ред е вече и на нас, българските турци.
-Точно за това те извиках – отговорих аз. – Но този разговор нека проведем на четири очи, у дома. Знаеш, че след съобщението на западните радиостанции наоколо гъмжи от тайни полицаи.

Същата вечер, по време на разговора ни с Орхан решихме, че първо трябва да започнем с доверени лица. С хора, които са минали през затворите, решителни и смели. Времената в България тогава бяха такива, че всеки от всекиго се страхува. Предателството и доносничеството бяха воденени до нивото на държавна политика. Решихме също, че Дружеството трябва да обхване цялата страна – Делиормана, Добруджа, Дунавската равнина, Кърджалийския край и Тракия.

Като начало, за негови членове се спряхме на Селим Сюлейманов, също наш колега от Старозагорския затвор, който тогава живееше в село Бонево – Толбухинско, и на бай Нури Тургут, живущ в Кърджалийско.
Тъй като нямахме много време да размишление, трябваше да се действа незабавно. Тогава с Орхан решихме, че той трябва от Русе да тръгне за Толбухин и да уведоми Селим ; от там да продължи на юг и в Кърджалийско да уведоми бай Нури Тургут за уточняване на деня, в който трябва да се съберем четиримата в с. Куклен, в дома на Орхан Пандур. На изпращане от гарата – посока Толбухин, предупредих Орхан, че не трябва да забравя, че е тръгнал да търси пазар за фъстъци.

През следващата седмица, в петък вечерта, някъде около 21 ч., по телефона ме потърси Орхан с думите :
-Сабри, всичко е о кей. В неделя заедно с другите мераклии за фъстъци те чакам в село Куклен.
-О скей, бай Орхан. Утре вечер тръгвам с нощния бърз влак Русе-Пловдив.

В неделя аз, Селим, Орлхан и Нури Тургун се събрахме в с. Куклен.преди да станем членове на Независимото дружество, бе необходимо да решим някои важни неща. Всеки от нас трябваше да даде мнение по въпроса. Като най-възрастен и с най-голям житейски опит, решихме да изслушаме мнението на бай Нури. След това Селим, аз и Орхан също изразихме становищата си по отношение на Независимото дружество и политеческата обстановка в България.

Мненията ни съвпадаха – всички бяхме единодушни, тъй като бяхме минали през най-страшната школа на режима – затвора. Всички игри на режима, особено тези на Държавна сигурност, ни бяха пределно ясни. Същевременно знаехме, че между българите имаше шовинистично настроени хора срещу търците. Но знаехме също, че голяма част са симпатизанти на българските турци. Ако само ние, турците, бяхме основали дружество, нас незабавно щяха да ни затворят отново. А пред българското и световното обществено мнение и по масмедиите щяха да гърмят, че ние сме организация, която иска автономия и щяха да ни обявят даже за терористи.

Естествено ние бяхме далеч от тези мисли. Но можеш ли в ония години да убедиш общественото мнение и особено Държавна сигурност, че не е така ? При създалата се политическа атмосфера и омраза, раздухвана срещу турците, ние нямаше да имаме ничия морална подкрепа. А зад дружествата, основани от българите, стояха – на първо място с моралната си подкрепа – Западът и неговите радиостанции. Ако ние се включехме в борбата за човеши права заедно с тях, с нас щеше да стане онова, което и с българите. По този начин нямаше да дадем коз в ръцете на режима и масмедиите. В заключение решихме да станем членове на Независимото дружество. Написахме молбите си, които Орхан Пандур щеше да занесе на председателя му Илия Минев.

След тази среща, всички се прибрахме по домовете си и зачакахме указания от Дружеството за по-нататъшна дейност. Пределно ясно ни беше, че трябва да бъдем много дисциплинирани и да не проявяме своеволия.

* * *
През есента на 1988 г.1 месец ноември, живеех и работех в строителството в Русе. Един ден, внезапно пред стоежа спря кола. От нея слязоха двама млади хора. Аз работех високо на етажа и може да наблюдавам всичко. Тези хора се спряха пред моите колеги и от жестовете им разбрах, че става дум за мен. Един от колегите ми извика :
-Сабри, слизай, тебе търсят.

В първия момент пребледнях и си казах : сигурно са пак от Държавна сигурност ! Какво пъкс, рекох си, мокър от дъжд не се бои ! Не съм крал, не съм убивал… И тръгнах към тези, които ме чакаха.
-Можем ли за малко да отидем до колата ? – казаха те.
-Кои сте вие ? – отвърнах.
-Ще ти кажем в колата, там ще се легитимираме.
-Защо ме будалкате, а не си кажете направо, че сте тайни агенти ?
-не сме, ще се увериш в колата.

Както и да е, реших се и тръгнах с тях. Влязохме в колата. Те си показаха паспортите. И каква беше изненадата ми, когато разбрах, че пред мен са Юсуф и Ибрахим от Дружеството.
-А, бе, момчета, защо не се казахте веднага кои сте ?
-За по-голяма сигурност ! Не бива колегите ти да разберат кои сме. Носим ти писмо от бай Илия Минев, ето го ! – и ми попадоха плика.

По почерка разбрах, че наистина е от Илия минев. В него председателят на Дружеството ми благодари за доверието към него, че е одобрил и подписал молбите ни за членове на Дружеството. Заедно с това, по случай 10 декември, Международния ден за човешките права, ме канеха да присъствам на съвещанието, което щеше да се проведе в дома му. Тогава щеше да се избере ново ръководство. Чудесен повод да се запознаем с всички членове.
Благодарих на момчетата. Те също ми благодариха и ми напомниха : ако колегите-строиели проявят интерес да им кажа, че са познатиу приятели от университетските госдини.

Месеците декември и януари 1988-1989 г. бяха много динамични за основаното вече Дружество за защита на човешките права в страната.

На 9-ти декември 1988 г. с вечерния влак потеглих за дома на Илия Минев в гр. Септември. Сутринта, в ранните часове слязох от влака и се заптих към дома му. Времето беш много студено, в този раенн час улиците на града бяха безлюдни. Честно казано, до дома на Илия Минев не срещнах никаква пречка. Нещо, което много ме изненада. Когато влязох в дома на председателя, заварих още двама. Бяха Зайнеб и Ибрахим Ибрахимови, брат и сестра, членове на Дружеството. Тогава за пръв път се запознах със Зайнеб и първите ми думи към нея бяха :
-Зайнеб, вие сте онази смела туркиня, за която заговори светът, нали ?

Тя беше скромно облечена и личеше, че има твърд характер. Беше се отдала всеотдайно на делото за защита на човешките права, и най-вече за защита правата на малцинсдтвата. Бай Илия Минев още веднъж потвърди, че целта на събранието ни е избор на ново ръководство, тъй като много от старите членове бяха естрадирани от страната. Той подчерта, че трябва да чакаме до обяд и другите членове, които щяха да пристигнат от всички части на страната. През това времетой започна да приготвя закуска.

Самият бай Илия Минев беше абсолютен трезвеник, не пушеше и не пиеше. Макар и 70-годишен, беше много запазен и с бистър ум. Той ревностно препоръчваше трезвеността на всички членове и винаги казцваше : « Внимавайте с цигарите и алкохола. Защото покагот попаднем в ръцете на органите на МВР, ще ни изкарат, че сме алкохолици и какви ли не. »

Стана десет, единадесет часа, но никой друг член не се появи. Започнахме да се притесняваме. Някъэде към 12 часа телефонът звънна. Обаждаше се Юсуф Бабечки от Пловдив. Каза, че е стигнал до гр. Септември, но органите на МВР са го качили в колата и го върнали на гарата. И тъкмо започна да обяснява по-подробно, телефонът изведнъж прекъсна.

Часът минаваше 13 часа, но все още никой не се появяваше. Не знаехме какво става извън дома на Илия Минев. Още повече, че телефонът бе вече прекъснат. Тогава стигнахме до заключението, че това, което е сполетяло Юсуф Бабечки, е сполетяло и останалите членове на Дружеството, т.е, всички са били върнати още на от гарата или арестувани.

Чакахме до 16 часа. Тогава решихме да отложим съвещанието за друга дата и на друго място. Сега, на 10 декември, се задоволихме само с един остър протест, продзиктуван от Илия Минев и записан от Зайнеб Ибрахимова. В протеста се подчертаваше, че точно в Деня за защита на човешките права, софийският режим отново ги наруши. Под текста се подписахме четиримата. Взехме решение новото ни събрание да стане на Коледа, 25 декември 1988 г. в Ихтиман. Ние щяхме да уведомим членовете на Дружеството.

Вън беше се стъмнило. Явно беше, че домът на Илия Минев е отново заграден с коли на МВР. Решихме да си тръгваме но поотделно. Аз трябваше да изляза пръвм от дома на председателя, а Зайнеб и Ибрахим – след мен. И отново да се срещнем на гара Пловдив, откъдето щяхме да пътуваме заедно за родните си места.

Их дворната врата, едва стъпил на улицата, една кола спря до мен. От колата слезе цивилен младеж, показа ми картата си, че е от органите на Сигулността и ми поиска паспорта. След като го провери, извика още една кола по радиотелефона и ме откараха в РУ на МВР гр. Септември. По-младите служители бяха толерантни към мен, во имаше един по-възрастен, явно отявлен фанатик-комунист, който с остър тон каза :

-А бе, вие какво сте решили, та днес цял ден ни разкарвате ? Да не сте намислили да сваляте властта ? Знаеш ли, като те затворя, как ще ми проговориш ? Откъде познаваш тоя стар фашист Илия Минев ?

Разбира се, аз бях относително спокоен. Отвърнах с леко раздразнен тон :
-Първо, ние нямаме намерение да сваляме властта. Съгласно международните закони, ние сме защитници на човешките права. Второ, със затвор не можете да ме уплашите, тъй като мокър от дъжд не се бои. С бай Илия миенв се познаваме от затвора. Колкото до това, че е фашист, не е вярно. Вие сте фашисти, защото само Хитлер и вие се осмелихте да приложите политиката на геноцит спрямо малцинството. Вие сте нарушители на човешките права ! Дори и сега, с моето задържане доказцвате това !

При този мой отговор служителя кипна и махайки с ръка отсече :
-Махнете го този от тук ! Веднага го закарайте на галата и повече да не мярка в този район.
Колата на МВР ме закара до гара Септември. Изчаках влака за София-Пловдив, качиха ме с предуреждение да не слизам никъде – директно да пътувам за Русе ! И повече тук да не стъпвам.
Няколко дни след тези събития, Зайнеб, Юсуф и Ибрахим дойдоха с кола в Русе. Събрахме се у нас. Вече знаехме, че телефоните ни се подслушват. Но въпреки това решихме да продължим докрай – дори с цената отново да попаднем в затвора.

Сега трябваше на практика да приложим взетото решение в дома на Илия Минев : да предупредим останалите членове на Дружеството за събранието ни в Ихтиман- аз поех ангажимента да уведомя Селим, Орхан и бай Нури, а те – останалите членове : Екатерина Маркова, Димитър Томов, Петър Манолов и др. на 24 декември членовете от всички краища на страната трябваше да потеглят, с цел на 25 декември да бъдем в Ихтиман.
Зайнеб, Юсуф и Ибрахим бяха душата на Дружеството. Те не жалеха нито сили, нито средства за целта. За 24 часа с колата си нашир и на длъж кръстосваха България и уведомяваха членовете за всяко събрание и събитие.
На 24 декември 1988 г. аз, Селим и бай Нури Тургут отново се събрахме в дома на Орхан Пандур в с. Куклен. Същата вечер написахме молба-обръщение.

Advertisements
No comments yet

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: