Skip to content

В защита на Илия Минев

1 декември 2009

Д- р Панайот Панайотов*

На   българската и международната общественост е известно, че преди повече от една година, в началото на 1988 г., в България бе основано Независимо дружество за защита правата на човека – НДЗПЧ, с председател Илия Минев. Дружеството действа изключително със законни средства и е противник на всякакъв вид насилия. Неговото създаване е не само съобразено с чл. 52, т. 1 от българската Конституция, но е в съгласие с международните задължения, оповестени в Универсалната декларация за правата на човека на Обединените народи от 1948 г. и потвърдени в заключителния акт на Европейската конференция за сигурност и сътрудничество в Хелзинки. Тези задължения включват и поощрението на частни организации, които ратуват за неотклонното зачитане на правата на човека за свободна проява и опазване на неговото достойнство и преуспяване.

Въпреки направените от основателите формални постъпки, Дружеството и до ден днешен не е нито официално одобрено, нито пък неговото регистриране е отказано със съответната мотивировка. При това положение Дружеството не може да бездейства и започна някои инициативи, главно да разпространи новината за своето създаване, с цел да разшири кръга на членовете и симпатизантите си. И то постигна сравнително добри успехи. Властите — и те от своя страна не можаха да продължават да премълчават появата на Дружеството и започнаха да действат. Някои от основателите бяха изпъдени от страната. Други – арестувани, въдворени на принудително местожителство, викани в милицията и заплашвани. Всички тези своеволия не дадоха очакваните резултати. Народът и интелигенцията започнаха да се отърсват от страха. В международния печат започнаха да се появяват все по-изобличителни сведения за българските власти. Отправиха се писма от бележити български и чужди журналисти, писатели и общественици до председателя на Държавния съвет и главен секретар на БКП Тодор Живков в защита на правата на секретаря на Дружеството – поета Петър Манолов. Но над всички отделни положителни прояви беше непоклатимата воля на председателя Илия Минев да отстоява правото на свободното сдружение и защита на основните човешки права на българския гражданин, потвърдени в Хелзинки.

Това негово поведение, между другото, върна БКП 45 години назад – към мракобесието на съветската окупация, когато Сталин и Георги Димитров и техните сатрапи в България не оставиха град или село, пощадени от мълнията на беззследно изчезналите. Изведнъж послушни партийци си спомниха за това и започнаха да съжаляват, че са пропуснали така лесно да убият и младежа Илия Минев. Но това е само въведение към разкриването на моралния облик на тези, които в първите седмици на изтеклия месец февруари изпълниха софийските партийни вестници с най-разнообразни клеветнически статии по отношение на Илия Минев и останалите ръководни лица на НДЗПЧ. А „Антени“ в бр. 7 от 15 февруари 1989 г. дори се изсили да просвещава своите читатели на тема „Демокрация и демагогия“. Всички тези статии и писания човек може лесно да постави под общия знаменател на „лабиринт от невежество, заблуди и преднамерено изопачени понятия“. Но нека все пак се опитаме да сложим малко ред в този вестникарски лабиринт.

Да започнем с идейните тежнения на българската младеж в навечерието на Втората световна война. Европа и светът изживяваха болни времена. Търсеха се нови форми на обществено и държавно устройство, по-добри от свободния, демократичен капитализъм, който изглеждаше, че се проваля по време на световната криза през 1929 – 1930 г. Появиха се и се закрепиха еднопартийните тоталитарни режими на болшевизма, фашизма, националсоциализма – всеки на свой ред авторитетно възхваляван и подпомаган, включително и запъртъкът на Народния фронт във Франция. В този водовъртеж в България израсна четвъртото поколение, което се роди по време на Първата световна война и навлезе в живота в навечериено на Втората световна война. Това поколение беше идейно разделено на два основни лагера, всеки със своите специфични нюанси.

В единия лагер бяха тези, които търсеха разрешението на българските политически, социални, стопански и културни въпроси на българска почва и в разбирателство със съседните балкански народи. Те търсеха връзка с миналото, виждаха и сочеха грешките, но над всичко високо ценяха внедрените в народа нравствени и духовни ценности и бяха готови да понесат жертви за тяхното опазване. Те не виждаха спасението в разрушаване на устоите на държавата и на частната самоинициатива.

В другия лагер бяха максистите-ленинисти и техните спътници, които често се сменяха, но винаги съществуваха спътници и еднофронтовци. Марксистите-ленинисти се въодушевяваха от Октомврийската революция и следваха пътя, начертан още през 1919 г., когато се включиха в Коминтерна и закрепостиха съдбата на българския народ и държава зад стените на Кремъл. Днес обаче много ценностни представи се промениха, много истини се разкриха, заблуди се изживяваха. Но ако се върнем 50 години назад – оценките бяха различни, те бяха далеч от истината. Различни бяха по отношение на българската история, различни — по отношение на личността на Сталин и упражнявания от него терор, различни — за разрешаването на стопанските и социалните въпроси по пътя на административно контролираното планово стопанство, различни по отношение на монолитния комунистически свят, контролиран и направляван от Москва. Така че, когато ще обвиняваме и ще търсим отговорност, трябва да се стремим да не смесваме понятията и времето, за което говорим, и да се пазим да не насочваме мерника в погрешна посока, както все още правят някои набедени български журналисти. Толкова относно личните нападки срещу личността и миналите идейни убеждения на младежа Илия Минев.

Но има и други артументи, поместени в софийските вестници. Илия Минев през 1946 г. е бил осъден на доживотен затвор във връзка с някаква легионерска конспирация и прекарал 20 години в затвора. Може младите софийски журналисти да не знаят, но ние, по-старите, знаем и помним много добре как се нагласяваха по онова време „конспирации“, за да бъдат ликвидирани нежелателни граждани, които не прекланяха глава и не следваха агитките на Партията, не служеха и не доносничеха на милицията и Държавна сигурност. Щом по пътя на конспирациите успяха да обезвредят известни висши офицери, общественици като Кръстьо Пастухов, Никола Петков, та дори и Трайчо Костов, какво остава за един младеж като Илия Минев. Да не забравяме обаче, че Илия Минев е днес на 71-годишна възраст. И ако Тодор Живков и толкова други видни дейци след безбройните поражения и злини, които нанесоха на българския социалиен, духовен и материален живот, искат да им се разреши да се преустройват, но без да признават същината на своя провал, същите тези партийци нямат нито моралното, нито материалното право да се съмняват в чистотата на желанието на Илия Минев да бъде полезен на българския народ, за да може той да намери пътя и да осигури защитата на своите човешки права.

И нещо друго. Знаем, че нямаше да има възражения, ако всички в България се бяха преустроили по примера на Кимон Георгиев, Петко Стайнов и редица други, които от идеолози на деветнадесетомайския фашизъм за 10 години се преустроиха в крепители на еднопартийния тоталитаризъм на БКП. Но има, за щастие, и българи, макар и много по-млади и по-неопитни,но честни в мислите си, които не загубиха своята историческа памет и с годините все повече се срастваха с душата и копнежите на българския народ за свобода, самоопределение и опазване духовната и политическата назависимост на българската държава.

Накрая – и две думи за бъдещето на съветския комунизъм и тоталитаризъм. Може би българските партийни журналисти да не искат да знаят, но фактите не могат повече да се скриват. На Запад, откъдето Съветският съюз и неговите сателити очакват помощ и съдействие, за да превъзмогнат своята духовна и материална застоялост, няма съмнение по въпроса за бъдещето на комунизма. Различия има само относно времето и формата на последното издихание. Само преди няколко седмици проф. Збигнев Бжежински – известен авторитет по съветските въпроси и бивш съветник по въпросите на националната сигурност на президента Картър, публикува своя документален труд, озаглавен „Големият провал: раждането и смъртта на комунизма през двадесетия век“. В началните редове на въведението Бжежински пише: „Тази книга е върху предсмъртната криза на комунизма… един анализ на прогресивното разложение и растящата агония на системата и нейната догма… Комунизмът ще бъде запомнен главно като най-необикновената и интелектуална заблуда на XX век.“ Подобни мисли изказва и английският писател-историк Пол Джонсон в една обширна студия, публикувана в т. 68, кн.1, 1988-1989 на меродавното списание „Фoрiн Афеърс“.
Така че да не се сърдим на някои изказвания, направени от членове на НДЗПЧ, че очакват смъртта на комунизма. Вярно е! Истината понякога боли. Но това не ни позволява да я изопачаваме. Същото важи и когато говорим за човешки права, които са неотменими. Тези права принадлежат не на Партията, не на държавата, а на човека, независимо къде се е родил и чий поданик е той. Това именно е значението на Френската революция. Твърдението, че гражданите притежават неотменими права, сложи край на свещеното право на краля и автократите, били те отляво или отдясно. То дойде като отговор на думите на Луи XIV: „Държавата — това съм аз.“ Тези думи бяха основното мото и на руските автократични управници – като започнем с Петър и Екатерина Велики и стигнем до Ленин и Сталин.

От тази гледна точка Декларацията за независимостта на Съединените щати е в съзвучие с оригиналната Декларация за човешките права. Джеферсън и неговите събратя търсеха формула да оправдаят отхвърлянето на британското господство, когато заявиха, че „е неоспоримо, че всички хора (не държави или партии) са създадени еднакви и са дарени от Създателя с известни неотменими права, между които правото на живот, на свобода и правото да се стремиш към благополучие“. И днес словата, които се произнасят от дисидентите в Москва и Пекин, са сходни с тези отпреди 210 години във Филаделфия, а това не се харесва на Политбюрото в София. Тези думи обаче възпламеняват духовете по цялото протежение на съветската орбита — от Ханой до Хавана. Затова и днес, когато празнуваме 200-годишни-ната на Френската революция (1789 г.), можем да дадем само едно тълкувание на нейното историческо значение. Тези, които управляват, могат да докажат законността на своето управление само със съгласието на управляваните. Когато което и да било управление стане разрушително за живота, свободата и благоденствието на народа, то този народ има правото да го промени или, ако се стигне до крайност, да го отстрани.

В заключение можем само да потвърдим, че днес, в процеса на гласност и преустройство в България, е належаща нуждата от едно Независимо дружество за защита правата на човека. Затова и българският народ и интелигенция високо ценят волята и себеотрицанието на Илия Минев и на неговите сътрудници, както и на всички знайни и незнайни членове на Дружеството. Ние в изгнание можем само да им благодарим за тяхната жертвоготовност и да обещаем нашата лична помощ, която е по силите ни, като добре помним, че изборът принадлежи на българите в Родината. Тази задача е огромна и непосилна за отделния гражданин. Затова и ние дълбоко вярваме в житейската опитност на Илия Минев – че той ще съумее да влее усилията на възглавяваното от него НДЗПЧ в общия поток, който започва да залива цялата българска общественост в нейния стремеж за свобода, нов живот и благополучие.

Bulgarian Review, vol. 29 december 1989. Статията е взета от книгата на д-р Иван Гаджев „Непримиримият Илия Минев“.

* Д- р Панайот Панайотов завършва право в София и взема докторат в Парижкия университет. Постъпва с конкурс в Министерството на външните работи, където с езиковите си познания и личните си качества и знания е определен за секретар на министър Димитър Шишманов. Уволнен веднага след 9 септември 1944 г., той става адвокат, но скоро е заличен от адвокатската колегия. Междувременно пише ред статии в „Народно земеделско знаме“.

Животът на Панайотов в България обаче става невъзможен и го принуждава да поеме тежкия път на нелегалния емигрант. През Атина и Париж се озовава чак в далечна Венецуела, където започват традиционните за беглеца трудности, свързани с тежка, обикновена физическа работа. Скоро той научава испански, проявява несъмнени стопански качества, организира различни производствени предприятия и става дори председател на водещи венецуелски индустриални организации. Надмогнал финансовите неблагополучия, той се оттегля от икономическите си занимания, прехвърля се в САЩ, после в Канада, където живее и сега. В емиграция винаги се е стремял да помага на България, да изобличава комунизма и да се бори за неговото сваляне.

Установил е лични връзки с десетки емигрантски дейци, като Г. М. Димитров, Никола Балабанов, Мильо Милев, Сава Киров, Евгени Силянов, Ценко Барев и др., той организира издаването на емигрантското българско списание „Бългериан ривю“, добило по-късно голяма известност. Панайотов издава на английски мемоарите на Георги Марков „Истината, която го уби“. Заедно с американския институт „Хувър инститюшън“ при Станфордския университет в Сан Франциско създава Български архив, който има за цел да събира материали от български емигранти с условие, когато България се освободи от съветско господство, този архив да бъде изпратен на Народната библиотека в София. Панайотов започва редовно да публикува рецензии и статии в чужди списания по положението в България, постепенно се включва и в създаващите се организации на българските емигранти като Националния фронт, Комитета за освобождение на България, Българската секция към Международния съюз за защита на човешките права и др.

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: