Skip to content

„За кого плачат?“ – пловдивските писатели срещу Независимото дружество

13 декември 2009

Във вестникарската атака на „Работническо дело“ срещу Независимото дружество за защита правата на човека от 11 февруари 1989 г. се включва и Дружеството на пловдивските писатели, които заявяват, че в обществото има тайни и явни противници на гласността и демокрацията, но борбата с тях може да се води само в съюз с партията. В „предизвикан отговор“ те порицават своя колега Петър Манолов, секретар на дружеството, и „антиправителствената“ му дейност:

За кого плачат ?

Предизвикан отговор

11 февруари 1989 г., в. „Работническо дело“

Може би тези редове трябва да започнат с размисъл за високото призвание на поета. Поетът властвува там, където никой друг не може да достигне. Но за да бъде поет, той трябва да бъде и гражданин. Не да храни месиански амбиции, не да се поставя над всички. Българските поети никога не са спекулирали с факта, че са поети. Не са имали нужда от лъжата, за да се докарат пред голямата истина.

Няколко месеца вече итервютата и високомерните присъди над българската действителност се леят от устата на секретаря на т. нар. независимо дружество за защита правата на човека » Петър Манолов. Логично е да попитаме : Независимо – от кого ? Защита – от кого ? И на чии човешки права ? Кои са хората, чиито права защитава Петър Манолов от името на « независимото дружество » ?

Пловдивските писатели добре познават този човек. Те са оценили позитивната страна на публикуваните му литературни творби – именно заради това той бе член на Дружеството на пловдивските писатели, именно заради това е получавал и неговата подкрепа, включително и финансова.

В даваните интервюта Петър Манолов внушава, че книгите му били излезли от печат случайно, че не може да си обясни как е станало. Сякаш е забравил, че вътрешни

рецензенти на стихосбирките му са двама известни български писатели, препоръчали ръкописите му на варненското издателство.

Няма нищо случайно. Както не е случайно и това, че той, уж бедствуващ и бездомен квартирант, изведнъж купи купи къща, в която го бяха приютили.

В поредицата разговори на радио « Свободна Европа » с български литератори, както и в обаждането на Янаки Петров до редакцията на същото радио, се преповтори въпросът : « Какво правят пловдивските писатели ? Защо не се намесят в защита на своя колега Петър Манолов ? » Отговорът е : Защото пловдивските писатели ПОЗНАВАТ Петър Манолов. Именно затова мълчаха.

Може би трябва да го защитят от самия него – но възможно ли е това ? Петър Манолов винаги е искал да бъде повече, отколкото е :

Да бягаме от този град, където вече победихме

без мускулите на един войник,

без облаче барут, без лезвие на нож,

(ако не се брои за някакво оръжие върха на химикалката),

без ни едно убийство, без да пролеем капка чужда кръв,

без да лишим нито един човек от хляб и от вода,

без да изпращаме всред враговете си нито един от тия,

преоблечените … как се казваха ?

(Кръгова отбрана)

Това е поезията на Петър Манолов. Тя носи амбицията на автора си да бъде по-голям от действителните си размери.

Ние разбираме драмата на поета, но не разбираме как всичко това се влива в политиката. Ето впрочем за какви се представят Петър Манолов и приятелите му от « независимото дружество » : « Тези хора са като пратеници с ускорния си, но доброжелателен поглед, с дълго обмислените си и тежки думи, хора, извисени над грабливата земна алчност, неподплатена, раздута горделивост, ниска себичност и зложелателност. Между всяка общност от 1000 човека дружеството ще търси най-добрите от тях, които ще стоят извън политическите нагаждания, боричкания и ще бдят като родови старейшини за нещата около себе си и ще бъдат неподкупни и непримирими към всички опити за нарушаване на човешките права и свободи. » Ето каква е претенцията. Колко им се иска да бъдат предполагаемите старейшини от горните редове ! Елейни красиви думи ! Но нали в същите техни планове за всички, които не приемат идеите им, е приготвена съдбата на еретиците ! Тъкмо това се харесва на « Свободна Европа » и « Дойче веле », на Би Би Си и « Гласът на Америка ».

Пловдивските писатели отдавна са казали своята дума за Петър Манолов. Не те се отчуждиха от него, а тоя от тях. Случайно ли е, че нито един от пловдивските писатели не бе привлечен от  платформата на « независимото дружество », а и самият Петър Манолов не си е правил илюзии, че това може да стане. Защото никой не мисли като него. Пловдивските писатели също се вълнуват за съдбата на своя народ и на своята държава. Те милеят за всичко онова, което съставлява тяхната поезия и проза, което дава живот на творбите им.

Странно, че именити български писатели, които инак не се сещат за литераторите в провинцията, сега изведнъж обърнаха очи към Пловдив и към … Петър Манолов. Преди това те не го познаваха. Забелязаха го една сега. Прекрасно е да се говори за гласност и демокрация, за свобода и преустройство, но когато това обслужва лични интереси, ние не можем да се присъединим. Гласността и демокрацията, свободата и преустройството трябва да бъдат искани и желани за всички.

Ние си даваме сметка, че в нашето общество има тайни и явни противници на гласността и демократизацията. Срещу тях поведохме непримирима борба и много добре знаем, че тя няма да бъде лека, безконфликтна и безпроблемна. Но ние искаме да водим тая борба в открит и честен съюз със своя народ и със своята партия. И сме дълбоко убедени, че е под достойнството на българския писател, живеейки в страната си, да разговаря с народа си чрез чужди радиостанции.

Склонни сме да вярваме, че Петър Манолов като един от авторите на основните тези на « независимото дружество » не си въобразява, че с игра на политика дружеството ще « остане освен независимо и надполитично ». От всичко, което пише и говори Петър Манолов става ясно, че мегаломанията е болест, а не творческо състояние, но точно мегаломанията е удобна на служителите на « Свободна Европа ». На тях им плащат – и за това се стараят. Те пък се отплащат на Петър Манолов, като го правят поет, какъвто му се иска да бъде. Като го правят защитник на хора, които не се нуждаят от защита, прокламирана по следния начин : « Съзиждайки едно мощно движение, което само за няколко месеца вече ще бъде в състояние да поеме юздите на управлението… »

В интервю пред радио « Дойче веле » Петър Манолов между другото казва : « Отчуждението ми от този режим започна още през 1968 година. По това време – 1968 г. или годината на пражката пролет, по всяка вероятност моята гласна подкрепа на събитията, които ставаха в Чехословакия, ще да са били причина да не остана на работа в София в агенция София прес ». Причината да не остане на работа в София едва ли се отличава от причината, поради която той не работи и след това – просто Петър Манолов е човек, който не обича да работи. Но колко му е приятно и как се ласкае сам себе си с уверенията, че е дисидент не от вчера, а цели 20 години. Сигурно е забравил, че ние го познаваме като човек, който добре умее да се приспособява, за да се прозвъзгласи едва сега за един от първите « борци » за преустройство.

Не преди 20 години, а преди година-две Петър Манолов за пръв път надява доспехите на борец. Оттогава започва епосът, който той твори за себе си : « Аз винаги казвам в подобни случаи, че всички възрожденци наши, български, са минали през Пловдив, но нито един от тях не е останал тук. » От което следва, че « възрожденецът » Петър Манолов също трябва да е продължил нататък. Но той остана. И остана, защото много добре се препитаваше в Пловдив като неработещ, на който всички помагаха. Получаваше пари от съветите за култура, от Дружеството на писателите, от списание « Тракия », от издателство « Хр. Г. Данов ». Накрая поиска да му се плати дори това, че е изчистил мазето на току-що купената от него къща, поиска го с официално писмо до Дружеството на писателите. Но в крайна сметка и такъв човек може да се подвизава като поет, неразбран и неоценен. Въпросът е дали му приляга следната оценка : « Познаваме непреклонният харакер на този достоен човек и поет. Той е готов да устоява на живот и смърт своите права. » Да, именно – СВОИТЕ. Може би онези, които задават риторични въпроси, мислят, че съдбата на Петър Манолов не ни интесува ? Може би мислят, че неговите и нашите « взаимни » чувства са от два месеца или от две години ? В годините, през които живее в Пловдив, Петър Манолов мина с безразличие и хлад покрай много съдби. В желанието си да изглежда аристократ на духа, той не можеше да се вълнува за друг, освен за себе си. Той преследва и винаги е преследвал съвсем земни, прозаични цели. И докато ги постигнеше – всичко беше наред. Нещата се променяха, когато разбра, че в литературата така не може повече – ето една от причините, които го накараха да подмени поезията със злобни политически прокламации.

Много са нещата,поради които Петър Манолов сам се отказа от съдбата на нормалния литератор. В поведението му сега, в интервютата му, в омразите и ненависттите му има нещо мракобесно, което е трудно да бъде съвместено с понятията за поета. Ние не можем да се идентифицираме с такъв човек. Боли ни за семейството му, но изглежда, че на него и тази наша болка му е чужда.

Помним онзи стих на Петър Манолов, където той говореше, че иска като камък да тежи на мястото си :

За да не може някой да

ме вземе

по някого да не замята…

Той не удържа на тази своя клетва и сам позволи да бъде замятан от чужди ръце.

Дружество на пловдивските писатели

Емил Калъчев, Иван Странджев, Йордан Костурков, Коста Странджев, Николай Заяков, Петър Анастасов, Юли Якубов, Атанас Мосингов, Бистра Сакъзова, Божана Апостолова, Ваня Минчева, Васил Загорски, Величка Настрадинова, Веселин Сариев, Георги Райчевски, Георги Стоянов, Димил Стоилов, Емилия Каменова, Емил Стоянов, Живко Желев, Иван Дионисиев, Иван Касабов, Илия Зайков, Йероним Тянков, Йордан Родопски, Киркор Папазян, Константин Дуфев, Лъчезар Янков, Марин Джоков, Николай Брезни, Николай Гюлев, Николай Казанджиев, Пеньо Донев, Пеньо Йовчев, Свилен Панков, Стоян Сукарев, Тодор Чонов, Цветана Сестримска, Янко Добрев.

Advertisements
4 Коментари leave one →
  1. 13 декември 2009 19:34

    Много хубаво сте направили, че сте публикували този документ. Аз си спомням онова време, в което излезе, виждам, че сред подписалите го има доста имена, които, струва ми се, би следвало да се срамуват поне малко, че са подписали такова позорно писмо. Ала едва ли някой се е покаял. И едва ли някой и тепърва ще се покае… нашенски нрави, какво друго да каже човек?!

  2. 21 декември 2009 16:46

    Знаци, нарицания и мантри правят от
    КОБНИ ДУМИ
    като екзорсическо пособие
    за мръсните времена, когато посредствени самозванци
    управляват планетата и готвят изтребление
    на човешките родове с народностна памет от пред 15 000 години.
    Ограниченият тираж се предлага чрез petril@abv.bg
    и в Джон-Атанасовото пространство,
    и струва 15 лева в Старинен Пловдив,
    и 22 лева (с доставните разходи) за България и Света.

  3. 26 декември 2009 12:55

    Помня Петър Манолов от лятото на 1971 и 1972г,когато той живееше на Емона,на морският бряг в една малка къщурка построена от него и изкопан кладенец с огромни вероятно усилия за вода при едно диво и доста нецивилизовано съществуване.Много вечери сме прекарали заедно на скамейката направена в дървото пред неговата къщурка.Спомням си че беше получил правото да живее там /за да не те арестува и изгони милицията/ от кметството на община Обзор, и се водеше поет който търси усаметение за да пише стиховете си.Не мога да коментирам стиховете му,въпреки че той понякога ги казваше.Пиехме и си приказвахме до зори,а ние заспивахме в спалните си чували и палатки на близо 20-30м от него.Ако той тогава е бил дисидент,то тогава и ние 4-5 момчета и 1-2 момичета също сме били дисиденти.Разбира се почти всички от нас не обичаха комунистическото време в което живееха,но всекиму по своему се беше нагласил в системата за да може да съществува.На мен баща ми беше съден от Народен съд,но тогава неможех изобщо да повярвам че съществуващата система може да се промени.Никой от там присъствуващите вкл.П.Манолов не приемаше комунистическата система,но приказки за борба или нещо подобно не е имало никога.Така че кога е почнал да се прави на голям дисидент ,лично за мене П.Манолов стана такъв през лятото на 1989г,когато дойде полъхът на промяната.

    • bulgaria1989team permalink*
      29 декември 2009 11:27

      Разбира се, Петър Манолов няма минало на дългогодишна съпротива като Илия Минев или Стефан Вълков. Но и в този сайт се стараем да го опишем не като „голям дисидент“, а като човек, който по един или друг начин е вдигнал голям шум през 1989 г. и по този начин е имал роля в събитията.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: