Skip to content

Страхът победи в България на 14 декември 1989 г.

16 декември 2009

Автор: Петър Бояджиев, източник: Frognews

Момент от митинга на 14 декември. Снимка: Боян Бешевлиев

22 октомври 1978 година, 9 часа сутринта. 200 000 вярващи са се струпали на площад „Свети Петър” в Рим. Над един милиард телезрители са вперили поглед в малкия екран. Церемонията по ръкополагането на новия папа трае повече от 4 часа. Накрая Йоан-Павел II се обръща към присъстващите, а неговите първи думи, проехтели над площада и в говорителите на стотиците милиони телевизори са : « НЕ СЕ СТРАХУВАЙТЕ! ». В тоз момент всички чувстват че нещо става или започва да става. Години по-късно той е признат като един от главните фактори в пиесата « Падането на комунизма ». Горбачов явно имаше сериозно основание да каже през 1994 година че Йоан-Павел II е играл една от решаващите роли за премахването на Берлинската стена и края на студената война.

Беше ли чут този глас от хората в България, и ако да от колко и кога ? Да, беше чут, макар и със закъснение, от тези които излезнаха през онзи зимен 14-и декември на 1989 година пред сградата на бившия български парламент. Не случайно използвам думата „бивш” защото от деня, в който Никола Петков е арестуван в тази сграда и е предаден от комунистическата власт за убийство, тя се превръща в бившето Народното събрание. Но на този паметен декемврийски ден гласът на папата достигна и до много други, които бяха, или са били готови да последват порива за свобода. За съжаление обаче повикът, тръгнал от Рим не бе чут и разбран от хората, които имаха претенциите да бъдат водачи на народа тогава.


На 14 декември 1989 г. хиляди българи искаха с протеста си махането на Член 1 на тогавашната Конституция, който провъзгласяваше ръководната роля на БКП, и се заклеха всяка вечер да протестират до победата. Но по необясними причини лидерите на опозицията промениха намеренията им и от 15 декември прекратиха протестите.
Така българите се разминаха с събарянето на тяхната Берлинска стена и се постави началото на нещо като нищо. Или най-точно българската желязна завеса се замени с червено-синята мъгла. Това „нещо като нищо” беше родено в лабораториите на КГБ, които му бяха дали и името перестройка на комунистическия режим.

Европейският политик Жак Атали, намиращ се това време в кухнята на световната политика, пише за този период, сравнявайки го с импровизацията в една театрална пиеса: «шест персонажа играха главните роли – М. Горбачов, Хелмут Кол, Д. Буш, М. Тачер и Ф. Митеран. Що се отнася да шестия персонаж в тази пиеса, най-важният – става дума, разбира се, за народите от Източна Европа. Когато манифестиращите от Будапеща и Прага разбраха, че Червената армия не стреля по тях ……, те не се страхуваха повече… и както ги бе посъветвал папа Йоан Павел II тръгнаха. Повече нищо не ги спираше. Държавните мъже не можеха да правят нищо друго освен да ги следват доколкото могат в съответствие със своите интереси ».

Каква голяма разлика в терминологията. Европейците ги наричат „народите”, а Петър Младенов и Желю Желев, главни действащи лица през края на 1989 г. със страх и пренебрежение ги обозначават като „улицата”.

На 6 декември 1989 година М. Горбачов се обръща към Ф. Митеран при срещата им в Киев в прав текст : « Помогнете ми да избегна обединението на Германия, тук няма да ми простят, ще бъда заместен от някой генерал. Дали това е в интерес на Запада?»

Въпреки че по свидетелствата на Ж. Атали, Митеран е бил съгласен с Горбачов и се е ангажирал да му помага, обединението стана, а генералът не дойде.

Започнах коментара си със страха като част от човешката натура и страха като инструмент за управление и манипулация. Някой ще се учуди какво пък толкова това има общо с нашия 14 декември и с последвалите 20 години, а и с положението, в което е България днес? Има и то много, много общо.

До 1986 година режимите в съветската империя почиваха на страха. Може би не винаги ясен, но присъстващ с ясното съзнание, че вън от системата е пропаст. Което всъщност беше реалността. Краят на 70-те и началото на 80-те обаче бяха маркирани от 2 събития с планетарно значение.

Първо, в хилядолетната история на католическата църква за пръв път бе избран папа славянин, живял десетилетия в атмосферата на една комунистическа страна. И този папа вместо да ни каже „Страхувайте се”, ни призова на война със страха. Вместо да каже „Имайте страх от бога и ми се подчинявайте като негов наместник на земята”, ни убеди да не се страхуваме вярвайки, че по този начин най-добре ще служим на бога и добродетелите му.

Другото събитие, което видя живот паралелно с това е диаметрално противоположно. КГБ – институцията, която беше инструментът на страха за управлението на огромната съветска империя осъзна, че Студената война е изгубена и че империята се е превърнала в една огромна развалина, неспособна да храни дори само привилегированите, да не говорим за простосмъртните. Полската криза е първият крещящ знак за началото на икономическият банкрут на империята, неспособна да осигури дори продуктите от първа необходимост за хората си. Само за 1881 година полската криза струва на Съветския съюз около 3 милиарда долара. И тъй КГБ осъзнавайки загубата на Студената война се обръща към Лениновата стратегия – „Крачка назад две напред”. Стратегия веднъж вече дала своят резултат след Първата световна бойна, в първите години на съветската власт. Това ново издание на НЕП-а намира и своето съвременно име – ПЕРЕСТРОЙКА И ГЛАСНОСТ. Това начало е поставено със пълната увереност ,че ще се запази контролът над човешките души, но с други средства. Вместо страха – манипулацията в океана от лъжи и полуистини. И, разбира се, разменната монета – парите на ЗАПАДА.

Само в контекста на тази международна обстановка можем да разберем случилото се в България и да оценим какво става на 14 декември 1989 година? Когато от всякъде ледовете на страха се топят, българските перестройчици-некомунисти решват, че единственният начин да останат на повърхността е да манипулират отърсващия се от комунизма българин.
„Внимавай, не искай много, бъди културен, иначе лошо ти се пише”, беше негласното послание към хората. Но аз тъй и не разбрах до ден днешен какво значи в техния марксистки лексикон понятието „културен”?

Когато лежах в затвора десетки пъти ‘възвишените’ десари се обръщаха към мен и други мои приятели по подобен начин:
«Абе ти си културен човек, как можеш да си заедно с тези простаци?” Простаците бяха моите събратя по съдба, селяни, работници, хора, които не са имали моя късмет да завършат някакво висше образование.

Виж им акъла на тези синковци дето хем са ме тикнали в дрънголника и хем искат да си играем на културни и некултурни. Та и в логиката на българските перестройчици народите от всички източно-европейските страни, които бяха чули съвета на Йоан-Павел II бяха силно некултурни, особено германците, които по най-некултурен начин изпотрошиха социалистическата собственост – стената която с толкова любов бе издигната от техните ръководители за да ги пази и разделя.

Такова чудо от водачите на една току що родена политическа сила, на която симпатизантите и се натискат, а тя ги гони да си ходят по къщите си, за да не и пречат при пазарлъците с комунистите, успя да се случи само в България. Вместо лидерите на опозицията да ходят от къща на къща и да канят жадните за свобода хора, нашите перестройчици ги изгониха.

На 14 декември в България е заченат тъй нареченият шантаж, известен като « мирен и договорен преход ». И двете страни перестройчици-комунисти и перстройчици-некомунисти виждат бъдещето си застрашено. Виждат, че народът върви много по-бързо от тях, а единственият начин да защитят тесните си кастови интереси съзират в шантажа със страха.

Така на 14 декември се срещнаха посочените две тенденции, но за жалост втората победи първата на тази малка територия наричана България. Вярно е, че една част от българите се усетиха още тогава, но не успяха да реагират адекватно, друга разбра какво се случва малко по-късно и се опитаха да излязат от капана. Но капанджиите излязоха по-силни, и дори днес – 20 години по-късно, когато европейската история осветява този период , когато и за децата е очевидно, че в онзи мразовит софийски 14 декември 1989 година, на узурпаторите на българският суверенитет съвсем не им е било до силова съпротива по простата причина, че един такъв макар и плах опит би ги лишил окончателно и безвъзвратно от възможността, макар и несигурна в онзи момент от възможност за запазване на известни позиции, но с други средства.

На 14 декември 1989 година се реши дали българите ще влязат в демократичната писта или ще останат в зоната на перестройката. Ограниченият хоризонт, наложен им от 45 години изолация беше използван по най-вулгарен начин от тогавашния лидер на СДС Ж. Желев и компанията му. Дори Д. Луджев, най-верният му лейтенант признава в книгата си, че според него това е грешка – но не назовава автора на грешката – Желев. Не е нужно да влизаме в детайлите къде свършва ограниченият ментален хоризонт и къде започва неговата култура на двуличие и измяна. Фактът, че дори днес Желев не намира сили да се извини, поражда много съмнения. Фактът, че две години по-късно ми изпя песента за « Аз знам много добре, че без БСП не мога да стана президент » не е в полза на тезата за менталната ограниченост и наклонява везните в другата посока. Нещо повече, ако това беше грешка за момента, която той би отчел и след това се съгласеше с тези, които се осъзнаха и би се включил в усилията им да излязат от капана днес, България щеше да бъде друга и Желев щеше да има друго место в общественото съзнание. За съжаление, цялата му следваща активност не говори в полза на тезата за моментна грешка, а по-скоро за нещо много по-недостойно.

На тази дата българите трябва да сложат черната лента на ревера си и да демонстрират своя траур по пропуснатата възможност. И ако не сега, аз съм сигурен, че ще дойде време, когато на този ден ще се чества траурът на пропуснатата историческа възможност.

Единствено правилният път вече беше посочен от другите бивши соц страни, които са вървели и вървяха пред България. Ние трябваше само да ги следваме. Нищо повече – и да не мърда никой от площада, докато не падне омразният Чл. 1, независимо дали ще ни плашат с танкове и сила. Ако се наложеше, там трябваше да започне да се строи градът на българската истината, и резултатите от него щяха да са много по-добри.

Ето какво казва Горбачов още през 1987 година пред съветското политбюро :
«Най-важната цел е да използваме западно-европейския потенциал. … Без Европа ние сме всъщност безсилни.»
Може ли някой да допусне, че две години по-късно след като е инвестирал толкова много усилия в този проект на КГБ, който директно ръководеше смяната на караула в България, ще допусне някакви си глупаци да му компрометират плана и стратегията. Желевия лейтенант Луджев сам потвърждава с днешна дата, че новите лидери само са изпълнявали нарежданията на съветите.

Много от българите, струва ми се, не знаят и днес, че мисията на КГБ в София остава необезпокоявана чак до 1991 година – почти до разпускането на КГБ от Борис Елцин.

Ето на този въпрос трябва да отговорят Желев, Луджев, Ивайло Трифонов и компания, вместо да ругаят действията на мислещите различно от тях. И те си имат своите грехове, но не пред Желев , а пред избирателите си. Но това е съвсем друга тема, а и на тях им предопределиха да работят в условията на перестройка а не в демокрация.
Хорото беше поведено от Желев и компания. Ето защо Първанов му даде и орден, и пари, и фондация, и мерцедеси и т.н. – да работи за лъжата, която беше същността на живота му.

Все пак ще си позволя и да онагледя българския случай с надежда, че някой ще се засрами и ще обясни случилото се. В моята последна разработка от Държавна сигурност, под кодовото име « ДЕМОКРАТА » се срещат няколко документа, адресирани освен до българските генерали и до др. Мякушко. Това име като че ли ми говореше нещо и се позаинтересувах малко повече.

Какво се оказа. Става дума не за кой да е, а за генерал-майор Василий Емельянович МЯКУШКО, изгонен от Франция през 80-те години заедно с няколко дузини негови колеги. След това известно време е зам.-председател на украинското КГБ и от 1984 до 1991 г. официален представител на КГБ в СОФИЯ. Българският генерал Боян Велинов през 1988 година го информира че 3-те управления – ПГУ, ВГУ и Шесто подготвят съвместен план за моето « неутрализиране », въпреки че аз съм във Франция под закрилата на Женевската конвенция и на френското правителство. И този генерал е действал през цялото време на правителството на Д. Попов в българското МВР. А Митко Луджев разправя наляво и надясно, че той отговарял по това време за службите в България. Г-н Луджев дължи сериозни обяснения по въпроса, както и неговият президент. Аз съм поставил въпроса пред българската комисия по досиетата – да даде отговор, къде се намират тези документи, дадени на представителите на КГБ в България от българските генерали. За каква демократична държава може да се говори без да се установи някакъв правов ред, а вместо това всеки който се добере до някаква политическа власт да лъже безобразно и като му поискат обяснение дежурният му отговор е: „ТОВА СА ИЗМИШЛЬОТИНИ”. В личен план мога да преведа още редица конкретни примери, но съзнателно не желая да се персонализират такива важни и принципни въпроси, които засягат милионите български граждани и са и днес актуални.

Снимка на съветския генерал Мякушко , (вляво) по време на награждаването му
през 2008 г. от Украинското правителство.


Прилагам и копие от документа изготвен от генерал Боян Велинов с екземпляр до генерал Мякушко. Това е то клубаджийската перестройка, която Д. Луджев и А. Луканов наричат Българската революция – само че, тя не се състоя, а предстои.

Брюксел и българските граждани не искат вече политическата пяна от перестройката. Партията политически шах все още не е изиграна, но победителят е ясен и не подлежи на съмнение. Единствената въпросителна е във времето. Поколението на тези без гузна съвест, които идват след нас, ще го определят. Нашата генерация се провали тотално. Оценката на историята е, че създадохме общество, в което корупцията започва от най-горния етаж в държавния апарат. Общество без правов ред. Най-корумпираната държава от 27-те в ЕС. Това не е моя оценка – аз просто повтарям  мнението на съседите и партньорите.

Накрая ще си позволя да се позова на това, какво е казал А. Луканов на второто заседание на Националната кръгла маса, състояло се на 23 януари 1990 г.: «Безусловно революционните промени в България се осъществяват в условия на стабилност.Искам да подчертая, че нашата партия няма никакви основания да чувствува синдром на тотална вина. Тя има основание да се чувствува силна, влиятелна и авторитетна партия: Защото тази партия, като ръководна сила през последните 45 години, е свързана не само с грешките, но и с всичко, което Народна република България реално е постигнала, което е създадено в нашата страна с труда на българския народ.
Защото тя има особено място и особен принос в борбата срещу антидемократичните режими в България преди 9 септември.

Защото партията има своята заслуга, за излизане от порочния кръг на тоталитарния режим.
Защото Българската комунистическа партия предлага на нашето общество реална програма за по-нататъшно развитие – програма за изграждане на демократичен и хуманен социализъм в Народна република България.»

Коментарите са излишни!

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: