Skip to content

Обвинен в противодържавни действия

29 декември 2009

Интервю на Калина Андролова с Едуард Генов. Текстът е публикуван в сп. L`Europeo, юни, 2008 г.

Едуард Генов е един от тримата студенти, осмелили се да протестират срещу потушаването на Пражката пролет през 1968. Колко струва смелостта да мислиш и говориш?! Просто затвор. Или един опустошен човешки живот.

Едуард Генов говори на конференцията за човешките права в Рим, пролетта на 1989

Какво точно се случи през 1968 година?

През лятото на 1968 български войски нахлуха в Чехословакия. Ние бяхме трима приятели от Историческия факултет на университета – Валентин Радев, Александър Димитров и аз. Тримата действахме заедно. На 3 март 1968 направихме демонстрация пред сръбското консулство, тъй като сръбски вестници бяха публикували карикатури за Санстефaнска България. Ние изгорихме тези вестници пред консулството. Когато България нахлу в Чехословакия решихме, че трябва да протестираме. Ако Съветският съюз иска да пази сателитите си, това си е негова работа, нашата страна няма какво да търси там. Тримата се разбрахме и започнахме да подготвяме позиви. Правехме ги ръчно с шаблони, така че да не могат да ни хванат по почерка. След това ги пускахме в пощенските кутии на хората.

Как разбрахте за това нахлуване? Тогава медиите дезинформираха.

Те съобщиха веднага. Дезинформация имаше, това е вярно, но колкото и странно да ви звучи, комунистите даваха повече информация, отколкото американците дават. Човек просто трябваше да мине през няколко вестника – „Работническо дело“, „Народна армия“ и „Труд“. От тази статия клъвнеш едно, от другата – друго, и си сглобяваш пъзела. Комунистите даваха информация, но закъсняла информация. В съда ме питаха откъде знам, че руснаците са се готвели да убият Дубчек, и аз им казвам: „Ами пише го по вестниците. Дубчек благодари на своите хора за това, че са спасили живота му. Това какво означава според вас?“ Пък те ми отговарят: „Абе ти четеш между редовете!“ Състудентите ми Валентин и Александър бяха големи оптимисти, че ще действаме с години, но аз им казах: „Момчета, максимум до 6 месеца ще ни арестуват.“ Те ни арестуваха след 1 месец. Явно и аз съм бил оптимист. Обвиниха ни по член 108 и 109 за организация на противодържавни действия. В съда аз станах и поех отговорност за всичко, което се е случило. Обикновено в такива случаи всеки гледа да топи другия. Но аз казах, че съм принудил останалите да участват. Мен ме осъдиха на 3 години и половина. На Валентин му дадоха 1 година, на Александър – година и половина.

Какво се случи с вас в затвора? Опитваха ли са да ви вербуват?

Мен най-напред ме поставиха в общ режим и там се срещнах
с много интересни хора. Естествено че опитваха да ме вербуват, това си беше част от тяхната система. Но аз отказах да сътруднича.

Какво работихте след затвора? Продължихте ли образованието си?

В затвора имаше дърводелски цех и започнах да се занимавам с дърводелство. След излизането на свобода работих като кранист и полагах асфалт. Исках да продължа образованието I си, но ми забраниха. Казаха, че трябва да изчакам поне десет години, за да кандидатствам отново. Работих различни неща. Последно когато ме арестуваха, работих в бетонов възел.

За какво ви арестуваха тогава?

За мен е чест и щастие да познавам Григор Симов и да се наричам негов приятел. През 1986 Григор Симов и Илия Минев правят декларация и апел до Виенската конференция за
правата на човека. „Конференцията във Виена да не приключва своята работа, преди да бъдат осигурени най-елементарните човешки права за всички европейски народи.“ Една вечер Гришата дойде вкъщи и ми предложи да я подпиша. Каза: тоя път ние ще успеем. Арестуваха ни. Жена ми излизаше рано за работа, в 6 часа. Излиза и вижда една кола с петима души вътре.
Тя усеща нещо и се връща да ме предупреди, те обаче скачат, настигат я и я избутват навътре, влизат в къщата заедно с нея. Прибраха ме. Обаче още в първите 2-3 дни се оказа, че те пипат с ръкавици и ходят на пръсти около нас, което ми показа, че нашата декларация е оповестена. Европа го знае. С тази декларация българските дисиденти се присъединяват към първия общ документ на дисидентите от Източна Германия, Унгария, Чехословакия, Полша и Румъния. След десет дни мен ме освободиха. Някъде ранна пролет на 1987. Златка Янкова ми донесе един пакет от Илия Минев със заръката да го предам на английското посолство. Вътре имаше документи, с които Илия Минев оповестяваше създаването на Дружеството за правата на човека.

Как си обяснявате, че толкова късно се създава това дружество за правата, за разлика от „Солидарност“ и „Харта 77″, които възникват в началото на 70-та?

Създадена е една погрешна картина за България. Счита се, че България е тиха и кротка и че българите са приемали съветската власт с удоволствие. Това не е вярно, ние не отстъпваме на никого в това отношение. Има един друг въпрос, тясно свързан с проблема за дисидентството. Българската емиграция въобще не успява да се доближи до активността на останалите емиграции. Ако в Полша или в Чехия арестуват човек, той знае, че след един разумен период от време неговото име ще се научи и той ще получи подкрепа и защита. В България такова нещо нямаше. Нито се научаваше, нито влизаше, нито излизаше информация. За тази декларация ние не сме първите. Има още няколко опита преди нас, но какво е станало с хората, само ДС знае. Ние просто имахме късмет. От хората, които действаха в България срещу властта, се искаше по-голяма смелост. Защото бяхме сами. Въпреки това действахме.

Смятате ли, че опозиционните организации след 1989 бяха с подставени лица? Всевъзможни организации, които премахнаха истинските.

В момента, когато се разчу навън, че има дружество за правата, комунистите изведнъж останаха безпомощни, те вече не смееха да малтретират. Което означава, че ако още отначало
сме имали съдействието на Запада, нещата щяха да се развият по друг начин. Що се отнася до това, че се появиха измислени организации, да. Създадоха няколко групи. Те не само отстраняваха хора от нашето дружество, но u отваряха място, щото там да вкарват свои хора. Какво се получи с мен? До юни 1989 аз поддържах тясна връзка с департамента на САЩ, всеки път бях изслушван внимателно. Изведнъж през юни затвориха вратите, на мен ми стана ясно, че сделката вече е направена. Комунистите направиха това, което в човешката история не е съществувало досега, те безкръвно предадоха властта.

Те по-скоро си я запазиха за себе си тази власт, смениха икономическата структура, а властта си я запазиха. Не я сдадоха съвсем властта.

Не съвсем, но те успяха да убедят своя архивраг да ги остави на власт. Успяха да дадат достатъчно гаранции, някак го изработиха и евала на тях. Мога само да се поклоня пред хитростта им. Като дойдох в Америка, се срещнах с двата основни клона на емиграцията- земеделци и националисти, и ги
молех: забравете за старите разправии, сега имаме един мъничък прозорец, след това ще се затвори този прозорец. И прозорецът се затвори.

Защо в България нямаше дисидентство както в Чехословакия и Полша?

Зашото информацията за Чехия и Полша беше изнесена навън. Ако нямаше информация, щяха да ги смажат. Освен това емигрантските групи, полски или чешки, упражняваха натиск върху западните правителства по време на избори, доколкото можеха. Докато при нас нямаше такова нещо, журналистът Георги Заркин го удушиха в затвора, някой да чу нещо за това?

Митът за Америка остана ли такъв, какъвто беше в мечтите Ви? Или се оказа, че Америка също е пленена от цензура?

Една организация, независимо какви са целите й, ако съществува достатъчно дълго време, тя се превръща в криминална организация. Най-дълго съществува правителството. В Америка, тук, в XXI век, съвсем официално разрешиха и узакониха измъчването на хора. Тук също има цензура, няма да те вкарат в затвора, но ще останеш без работа, на улицата буквално. В България комунистите през пролетта на 1988 ме изселиха в Михалково, в Родопите, за три години.

По каква причина, заради дружеството ли?

Заради дружеството. Ние се събрахме в София и решихме, че трябва да излезем официално пред българските власти. Направихме документите и ги изпратихме с препоръчани писма до няколко институции. След което мен ме арестуваха на работното ми място. Направиха ми един много як обиск у дома, търсейки копия от тези документи. Искаха да ги унищожат и да кажат, че такова Дружество за правата не е съществувало. Но не можаха да ги намерят. Закараха ме в ДС, там имаше един подполковник, когото познавах отпреди, той ми каза: „Имам заповед за твоето изселване за три години. Знам, че ти ги имаш тези документи, ако ми ги дадеш, няма да те изселваме, ще ти дам заповедта да я скъсаш.“ Отказах му. Изселиха ме в Михалково, хубаво селце с прекрасни хора, които ме обикнаха още от първия ден и много ми помагаха.

Вие сте били под наблюдение там постоянно?

Нямах право да излизам извън района на селото, трябваше да се подписвам два пъти на ден – сутрин и вечер. Жена ми е заклеймен дисидент, на работното й място я заклеймиха като дисидент. Тя работеше като инженер към кадастъра. Когато мен ме изселиха, тя пое много от задълженията ми. Срещаше се с представители на чужди делегации в София, носеше документи, приемаше и предаваше информация. След около 6 месеца ме извикаха и уж ми опростиха наказанието. Казаха ми, като се върна в София, веднага да се обадя в Шесто районно. Когато пристигнах в София, се обадих не в Шесто районно, а на началника на ДС на София област, демек голяма личност. Той ми зададе следния въпрос: „Ти какво смяташ да правиш сега? Ти не искаш да живееш в България, нали?“ Аз отговорих: „Имам намерение да се боря за България.“ А той казва: „Не, не искаш да живееш в България. Това е решение! Имаш четири дни де се приготвиш и де се махаш от тук. Къде искаш да отидеш?“ Тогава аз отговорих; „Виена.“ Четирима души от ДС ме съпровождаха до Калотина. Преди сръбската граница влакът спря, хората от ДС слязоха и влакът продължи.

Искали са да бъдат сигурни, че ще напуснете страната?

Те бяха вече безпомощни. Когато личността е известна навън, комунистите ги е страх да репресират. Не е добре да стават международни скандали. Комунистите ги беше страх от нас, новата власт по-късно също я беше страх от нас. Ние не сме хора, които ще си затваряме устата. На мен ми отправиха предложение да ме направят народен представител, но ако си затварям устата.

Как ви отправиха това предложение?

Точно с тези думи. На което аз отвърна: виж какво, ако аз си затварям устата, какъв народ ще представлявам тогава?

Какво работихте в Америка в началото?

Аз дойдох с наивната представа, че след като имам четири занаята, няма да остана без работа. Но се оказа, че е много жестоко. Аз не съм политически емигрант, такова понятие няма сега, водя се бежанец по политически причини. И нямам право да се преместя в друга страна при същите условия.

Мислили ли сте да се върнете в България?

Аз съм изгонен и съм в изгнание. Никое правителство не си направи труда да ме извика обратно. Сменяха се най-различни правителства – демократи, царе.

Има ли демокрация в България?

Демокрация няма никъде по света и не може да има. Първо, демокрацията се базира на абсолютен достъп до информация. Навремето само хората, които са носили оръжие, са имали право да гласуват. Защото са били независими. Имало е роби. които работят и те хранят, докато ти си говориш на площада.

Съжалявате ли, г-н Генов, за затвора, за изгубените години, за борбата?

Мъдрият се страхува преди това, смелият – след това. Нямаше мъдри между нас.

Advertisements
No comments yet

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: