Skip to content

Борбата нито е лека, нито е бързо осъществима

8 януари 2010

Българската съпротива срещу комунистическия режим няма тази известност на полската или чешката. Тази неизвестност стига до степен, в която днешни „авторитети“ като Андрей Райчев казват, че съпротива просто не е имало. Все едно Илия Минев, Едуард Генов, Зейнеп Ибрахимова, Димитър Амбарев, Ибрахим Рунтов не ги е имало.

Действително обаче, за хора като тях малко се знае и до днес. В Европа и по света за тях се разчува силно едва през 1988-1999 г., както многократно писахме в този блог. Защо толкова късно?

Един от основните отговори е, че вина има главно българската емиграция. Едва с появяването на фондация „Диалог„, движена от емигранти като Петър Бояджиев, Фреди Фосколо и Антон Машев, нещата се променят, за да се даде  нужната популярност на акциите на Независимото дружество за защита правата на човека и другите неформални организации и оттам тези акции да имат някакъв успех. До края на 80-те старите емигрантски организации водят постоянно борба помежду си, вместо срещу комунистическия режим. Българската емиграция е разделена на земеделци, националисти и всевъзможни други фракции, които по никакъв начин не могат да се обединят за общи действия. Добра картина за положението дава една статия на Петър Бояджиев от 1983 г., публикувано в емигрантското списание „Бъдеще“, орган на Българското освободително движение с председател Ценко Барев:

Борбата нито е лека, нито е бързо осъществима

Петър Бояджиев

Измина година и половина от излизането на моето семейство в емиграция. Не съм написал нито ред в емигрантския печат. Главната причина за това е , че „борбата нито е лека, нито е проста“ и емигрантският    печат е    една малка част от тази борба. През него се минава , но жалко е ако се свършва с него. Още по- жалко е, когато броените странички се използуват за дребни интрижки, за дребни нападки, за изтъкване на някого си и за очерняне на другиго. За дребни партизански   борбички, които не служат    никому, освен на враговете ни — българските комунисти . Личният ми     опит от близо 17-годишната  ми активна борба ( от които 10 години в затвора) с българските комунисти на територията на България ме е научил, че всички сме различни, но че това не ни задължава да се делим на безброй групи и крила.

Има, просто, антикомунисти и комунисти , има хора , които служат съзнателно и активно на режима и други , които не служат.Вярно е, в  първите години и политзатворниците са се делили на земеделци , социал-демократи, анархисти , легионери   и    т. н. Много от читателите добре го   знаят от собствен опит, защото са минали през този път по. Белене , Враца, Ловеч , ‘Стара Загора . . . По мое време, макар и по-слабо, също имаше подобно деление. Но вече разединител ната черта минаваше  другаде — служи ли даден човек съзнателно на режима, или не . Мисля , по-голямата  част от хората  бяха разбрали,Че ние не можем да си позволим лукса, който си позволяват   на запад , че сме длъжни , както казваше един мой приятел в затвора,  „да свием партийните знамена дотогава, докато извоюваме свободата   „. От този лукс ще можем да се ползуваме едва слел като престъпният тоталитаризъм бъде принуден да отстъпи място Ha демократично организираното общество . Но преди това трябва да намерим    сили в себе си    да подтиснем слабостите,        които ни разединяват . Тъй нареченото обединение, за което много е говорено, мисля че не е нещо много интересно днес. Може би е по-добре да се мине през сътрудничеството в засилване на контактите между българите в   емиграция имащи желание да проявяват известна       активност . Мисля, за всички е ясно, ние тук можем само да служим  на България , а не да си съперничим. Мъча се да разбера  мотивите за съществуването на враждите и съперничеството . Струва ми се, че идеологическите различия  са на последно място, а по-напред е   вроденото  у нас чувство за власт, слава   и      т. н. Също не малка роля игра една илюзия , че   днес тук в емиграция се подготвя съответното място за всеки от нас в утрешна свободна България. Жестока илюзия , която вече граничи с невежество по история .
Свободна България , надявам се ( но историческият опит не ми дава основание да съм сигурен ) , ще оцени действително направеното , но ще бъде жестока към илюзиите. Струва ми се , че за да се тръгне към ефективното сътрудничество трябва да се изхвърлят не малко напълно остарели формули. Да се опитаме да преценим къде сме ние, къде е България , къде е светът и съответно какво трябва да правим днес ? С какви сили разполагаме ? Ако не ни стигат, къде са резервите (ако ги има ) ? А какво можем да направим, за да събудим тези резерви ? Изглежда ясно и просто, но за всичко това трябва работа и сътрудничество, с предварителната уговорка, че „борбата нито е проста, нито е бързо осъществима“, че борбата минава, но не свършва с писането на статии в емигрантския печат, че борбата не се състои ( а не знам и печели ли), от декларативни прокламации. Борбата е низ от дребни на вид, но много, много конкретни действия. А за да са конкретни трябва работа и сътрудничество. (Лесно е да видим слабостите на другите, трудно е да надвием собствените си слабости, Трудно е да си сътрудничим , въпреки недостатъците си. Лесно е да видим неефйкасността и грешките на западните правителства, трудно е да преценим какво може да се направи за България при тези условия . Лесно е да се дискутира въобще, трудно е да се води една дискусия с точна цел и с твърдата предварителна воля, че тази цел трябва да се  постигне .
Не виждам много смисъл да си доказваме , че в България режимът е престъпен , много по-важно е , смятам , да го популяризираме всред западното обществено мнение. Ние , ‘обаче , предпочитаме да правим първото , ‘.защото е по-лесно , а второто е трудно, Смятам, че няма смисъл да се правят лесни неща , а само ефикасни.  Смятам, че борбата е уморително ежедневие , а не сцена за ефектни фокуси. Смятам също, че няма голямо значение , кои са авторите на тези действия, имат значение ефикасността  и резултатът за Бьлгагария.
Трудно е да се скъса с инерцията, но е наложително. Трудно е да се излезе от руслото на шаблона и рутината, но трябва, иначе няма да ни прости историята . Няма да ни прости паметта на хилядите дали живота си в борбата с комунистите на територията на България .
За мене не е нещо ново положението тук. Знаят го и хиляди други в България . Но това, да го знаем не е достатъчно. Въпросът е, какво да направим, за да се превърнем от „преживящо край реката стадо “ в ефикасно сътрудничещи   си хора .
Не говоря за обединителните конгреси , за обединителните прокламации , те са последното нещо , а не първото. Говоря за сътрудничество, конкретно , ежедневно, без лозунги, ефикасно Който иска да вдига лозунги , нека да се върне в България да ги вдига там, защото там това наистина е геройство, но тук за това се изисква по-малко усилия и героизъм, отколкото да отидем в  бакалницата .
А има много, много неща, които могат , които трябва да се правят, които България изисква от нас, но за това трябва да си сътрудничим упорито с труд, с пот , да скърцаме със зъби, но да си надвиваме на слабостите, за да има ефикасни действия , !за да има дискусии, но конкретни ( а не ялови полемики , които да завършват едва ли не с обиди , ‘и кавги), които да завършват с действия. . .
Много са жертвите , които понесе и понася народът ни. Не са малко знайните , безброй са незнайните . Ако не друго , поне чувството за свян трябва да ни накара да намерим точното чувство за мярка. Да намерим и потърсим собственото си място в служба пред паметта на тези жертви . Единственият път за тази служба е сътрудничеството помежду, ни , конкретно , делово , целенасочено .
Мисля , че трябва да се ликвидира с подхода за „опечената кокошка“.  (Всеки проблем за нас е готова опечена кокошка, която остава да    изядем ). Т . е., който и проблем да се появи , Ние го познаваме много добре, ние знаем резултата предварително . Ние знаем , че не си струва да се започва, защото негативният резултат ни е предварително известен . Това е деградация , опасна пасивност . Животът ежедневно опровергава този подход . Това убива предварително всяка инициатива, която и без друго страшно много ни липсва. Да, това е истина, ние страдаме жестоко от липса на инициативност. Ние сме оставили инициативата в ръцете на враговете . А всеки знае , това е опасна стратегия .
Ако искаме да бъдем делови , не трябва да започваме да се оправдаваме и извиняваме с недостатъците и трудностите, които не зависят от нас. Напротив , трябва да започнем със собствените си недостатъци и с трудностите , които те ни създават. Трябва да намерим сили и да поставим себе си под България и борбата. Трябва да спрем да мерим , кой колко и какво е дал за борбата и по този начин да отслабваме  стотици и да ги обричаме   на пасивност.
Няма смисъл да говорим , че положението в Европа ни ограничава. Има много, много ефикасни акции , които могат да се направят. Казвам ефикасни , нe в екстремисткия смисъл на думата. И за тези акции   не само , че има обстановка,  но може да има и помощ.

Advertisements
No comments yet

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: