Skip to content

„Голямата екскурзия“ от 89 г. и крахът на асимилацията

13 януари 2010

Откъс от книгата на Михаил Груев и Алексей Кальонски
„Възродителният процес: Мюсюлманските общности и комунистическият режим“:

Снимка: Живко Ангелов

Набиращата сила Горбачова „перестройка“ и нейната официална българска реплика в лицето на т.нар. юлска концепция на Живков от 1987 г. поставят „възродителния процес“ в съвършено различен вътрешен и международен контекст. „Вятърът на промяната“ води до появата на различни дисидентски групи и протоорганизации, които в една или друга степен включват проблема за правата на човека в своите програмни документи и декларации. Повечето от тях (…) косвено или пряко се застъпват за ревизия на „възродителната“ политика.

Тодор Живков също отчаяно се опитва да бъде в крак с времето и през април 1989 г. Народното събрание приема нов закон за задграничните паспорти. Той влиза в сила от 1 септември, но събитията се развиват стремително и се налага да бъдат използвани от българските турци още в началото на юни. (…)


Общо взето, от самото начало на преименуването до масовите протести от май 1989 г. държавата почти напълно контролира положението чрез репресивния апарат и останалите разностранни мерки. През пролетта на 1989 г. обаче

ситуацията рязко излиза от привичните за ДС рамки

Започват гладни стачки, масови протести, сблъсъци с органите на реда и специално създадените от властта отряди, при които има ранени, дадени са човешки жертви и от двете страни.(…)

Това е прелюдията към „голямата екскурзия“ през лятото и есента на 1989 г. Въпреки че не е наясно накъде ще тръгнат нещата, отново се очертава като възможен традиционният през десетилетията изход. Разискванията по върховете на властта ясно показват, че „създаването на условия“ за масово изселване винаги е стояло като евентуална практическа мярка в съчетание с усилията, полагани за асимилация. Още в хода на преименуването през януари 1985 г. Живков заявява: Но те (турските управляващи) категорично не се съгласяват по въпроса за изселването. А ние сме заинтересувани да се изселят 100-150 хиляди души.

Щом желаят – да отиват

На 29 май 1989 г. държавният глава прави по телевизията и радиото обръщение, в което основното послание е Турция да отвори границата си за желаещите да се изселят български граждани, на които ще се даде тази възможност. На 3 юни Турция отваря границата и последвалата мащабна емиграционна вълна се разгръща без специална спогодба. И двете пропаганди, а също безотказният механизъм на слуховете, взаимното уговаряне и натиск раздухват повсеместно изселническа еуфория сред българските турци. Нагнетяват се тревога, националистически страсти и ксенофобия в цялото общество, което напълно устройва българските власти. На 7 юни на среща с политическия елит Живков не оставя никакво съмнение за смисъла на очертаващото се масово изселване и придружаващите го пропагандни и други мерки: „Бунтовете в страната спряха след това изложение (от 29 май). Ние сме на прага на голяма психоза за изселване. Как трябва да оценим тази психоза? Такава психоза на нас ни е необходима, тя е добре дошла. Аз ще кажа нещо, което пазим в тайна. Ако не изведем 200-300 хиляди души от това население, след 15 години България няма да я има. Тя ще бъде като Кипър или нещо подобно.“

Стратегическият замисъл на вожда е доразвит угоднически от един от съхранилите своята твърдолинейност министри – Георги Йорданов: „Не можем да кажем дали ще бъдат 200 хиляди или 100 хиляди, които ще опитат да се изселят в Турция, но

държавата има интерес да изтече малко кръв

Това, което е нечисто, трябва да изтече, защото се оказа, че голяма част от организаторите са минали през лагери, през затвори. Те са фанатизирани докрай и за тях няма връщане.“(…)

При всички призиви и уверения от страна на управляващите Турция не е готова да приеме стотиците хиляди хора, които се прехвърлят на нейна територия или се готвят да го направят. От другата страна на границата също се възцаряват хаос и несигурност, като мащабът на колективната драма придобива все по-големи размери. На 21 август границата е затворена. Още през юни на заседанията на политбюро се прогнозира, че „Турция няма да издържи“, от което ще бъдат извлечени съответните вътрешно- и външнополитически дивиденти, а също ще се намали напрежението в страната чрез исторически доказалия ефективността си клапан. В крайна сметка идва редът на официална София да злорадства, тъй като се потвърждава част от очакванията и не се пропуска златната възможност за легитимиране на правилността на държавната политика и укрепването на властта. От съществено значение е и повсеместното недоволство от появилите се икономически проблеми. Частично или напълно се опразват селища и райони, длъжности и пр. Нарастват затрудненията в местната промишленост и при прибирането на реколтата, а също и в големи индустриални предприятия в страната и в транспорта, където работят и български турци.

През лятото на 1989 г. по върховете на властта постоянно се разискват въпросите около движимата и особено недвижимата собственост на изселващите се, добитъка, изтеглените спестявания, регламентирането на изнасяните стоки и парични суми. Предприемат се мерки жилищата да бъдат изкупувани от общините, а не от частни лица, животните – от АПК, и т.н. с цел да се спре ширещата се спекула. Същевременно на места получаването на паспортите става срещу предварителна продажба на жилището или други условия – на практика чрез изнудване.

–––––
Така за пореден път българските турци се озовават в ролята на заложници на големите политически игри. Те обаче ще доведат и до падането на Живковия режим, който споменатите и други предприети маневри не могат да спасят. С това ще настъпи и краят на „възродителния“ процес. Мащабът на „голямата екскурзия“ освен всичко друго ярко демонстрира провала на асимилационната кампания и посвоему допринася за окончателното дискредитиране на управляващата клика.

Между отварянето и затварянето на границата от турската страна, от 3 юни до 21 август 1989 г., около 360 хиляди души успяват да емигрират, а до отстраняването на Живков от власт около 40 хиляди се завръщат в България, преди да е изтекъл срокът на издадените им тримесечни визи. Не по-малко важно обаче е, че около 400 хиляди са подали заявления за паспорти, което общо прави над 80% заминали и желаещи да напуснат страната. До края на 1990 г. в България се завръщат над 150 хиляди (около 40%) от изселниците.

–––––

Сред популярните митологеми за причините за смяната на имената е и тази за екстремните прояви на турски национализъм, сред които и поредицата от терористични актове. Те наистина са без прецедент за твърде спокойното откъм престъпления на днешния фон, надзиравано и охранявано от полицейската държава българско общество през 80-те години (загиват 8 и са ранени над 100 души). Терористичните актове нагнетяват допълнително напрежение, макар че обществото като цяло остава в неведение какво всъщност и защо се случва.(…)

Кампанията от Коледа на 1984 г. до февруари 1985 г. е добре планирана и обмислена единствено в чисто организационно-практически план. Това е очевидно при задействането на бързи обороти на всички звена на административната машина, милицията, войските на МВР, а на някои места на гранични и други войски, партийните функционери до най-ниското ниво, активисти от различните казионни организации, доброволци, разузнавателни и пр. служби. Освен тях са ангажирани държавните органи на просветата, здравеопазването, търговията и др. Така само за около два месеца са преименувани, административно и паспортно „обработени“ над 800 хиляди души.

Advertisements
No comments yet

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: