Skip to content

Още за „голямата екскурзия“ от 1989 г.

16 януари 2010

Откъс от статията на Ралица Пеева* „Технология на злото, или как изчезват малцинства“:

След 1984 г. термините „турци“ и „турско малцинство“ бяха изтрити от официалните документи в България. В основата на историческите трактати бе теорията, че всички турци в страната са българи насилствено ислямизирани и асимилирани през Османското иго. След дълъг период на измамно съществуване, най-после през осемдесетте години благодарение на усилията на партията и правителството те се самоосъзнават и всички доброволно и спонтанно желаят да възвърнат българските си имена. Историците изработиха идеологията, която трябваше да оправдае едно държавно престъпление. Според тях случилото се бе „последна фаза в историческото развитие на възродителния процес, предизвикана от натиска на историческите факти. Обективната историческа необходимост бе да се консолидира българската социалистическа нация чрез реинтеграцията на тези хора.“

Тези факти наистина показват, че асимилаторската политика на властта не е изненадващо обръщане или прищявка на партийния елит, а усъвършенстване на съзнателно трупан опит за претопяване на турското малцинство. Те показват и друго- че властта открито ни информираше за постигнатите успехи, а ние оставахме безучастни към човешката трагедия. Депортирането на повече от 300 000 български турци през 1989 г. е смятано за естествено продължение на този опит.

Когато говорим за прогонването на стотиците хиляди наши сънародници, един въпрос като че ли остава незададен- защо точно тогава? Защо властниците решават да предприемат поредната насилствена акция срещу турското малцинство тъкмо през 1989 г.? Отговорите разбира се ще са много и хипотетични докато инициаторите на тази кампания продължават да мълчат, но един факт остава. През ноември 1988 г. се формира организирано движение на български турци срещу асимилаторската кампания на режима. Мустафа Юмер, Али Орманлъ и Сабри Искандер формират Демократичната Лига за Защита на Човешките Права. Макар че много анализи на дисидентското движение в България рядко споменават ролята на българските турци, нивото на мобилизация и организацията на актове на гражданско неподчинение от турското малцинство през 1989 г. несъмнено предизвикват криза в системата на репресии. Безпрецедентна вълна от гладни стачки и мирни походи в името на спазването на човешките права нанасят сериозен удар върху властта. На 6 май 1989 г. е обявена гладна стачка, която бързо обхваща цели села, а през целия май се провеждат масови демонстрации в множество райони на страната. На 11 май, неспособна да се справи с кризата, партията поръчва на Държавния Съвет да издаде Указ за гражданска мобилизация в мирно време. (Б.р. Още за тези събития и за ролята на Демократичната лига на Мустафа Юмер и на Независимото дружество за защита правата на човека тук)
Независимо от мирния характер на протестите и въздържания език на издигнатите лозунги- за връщане на имената и за правото да използват майчиния си език- протестиращите турци са посрещнати от репресивните сили на режима. В повечето места демонстрантите са разпръснати с водни струи, сълзлив газ и куршуми. Официалните съобщения говорят за шест убити и десетки ранени. Независимо, че управляващите успяват отново да потушат недоволството на българските турци, самият мащаб на протестите не само нанася сериозен удар върху системата, но и дава стимул на малката група български дисиденти, които решително се застъпват за правата на малцинството. Българските турци смятани за лидери на протестите са арестувани и незабавно експулсирани от страната, но за режима става все по-трудно да контролира вълната от недоволство. Решението ни е вече познато- насилствена депортация на определен брой български турци. Този брой е определен от Живков, чиято фраза „достатъчно ни е около 300 000 души от това малцинство да напуснат страната“ е печално известна.

На 29 май 1989 г. Живков прави официално изявление по телевизията, в което за първи път признава, че в страната има криза с „гражданите с турско самосъзнание“ и отново като през 1950 г. призовава Турция да „отвори границите си за всички български мюсюлмани, които искат да отидат в Турция временно или за да живеят там“. Речта му е последвана от срамни масови митинги, на които трудовият народ заклеймява анти-българската кампания на Запада, намесата на Турция във вътрешните работи на страната и родоотстъпничеството на шепата български дисиденти защитили турците.

Натискът на държавата се осъществява по няколко начина:
1) Спешно раздаване на паспорти и документи за пътуване по домовете и работните места на българските турци. През цялата 1951 г. са раздадени декларации на общо 250 000 души. През 1989 г. само в една община и само за един ден са продадени 36 000 декларации за пътуване в чужбина. При раздаването на формулярите дори не се прави и опит за прикритие на дискриминационния принцип, по който става издаването на паспортите.

2) Властите неофициално обещават по-бързо уреждане на документите на всеки, който продаде веднага недвижимото си имущество. Такава продажба значително намалява риска от завръщане. Бързината, с която става депортацията принуждава хиляди български турци да продадат къщите си за символични суми.

3) Натиск върху всички турски семейства да заминат като особено внимание се отделя на учениците в училищата. Всеки ден им е задаван въпроса „Ти какво още правиш тук?“

4) Преместване на работници на нови работни места независимо от опита и способностите им, а въз основа на един критерии- етническа принадлежност.

На 22 август Турция затваря границите си подобно на кампанията през 1950 г., защото се оказва безсилна да приеме поток от 370 000 души. Българското правителство е доволно от постигнатия очакван резултат и обвинява Турция, че е поставила хилядите хора чакащи да прекосят границата й в „изключително тежки условия“. Този път обаче различният международен политически и икономически контекст не позволяват на властта да постигне безнаказано своето. От една страна присъствието на Горбачов на политическата сцена в Москва не помага на БКП. Съветският лидер е не само открито несъгласен с политиката на насилствена асимилация, а и в разгара на кампанията вика Живков за отчет в Москва. От друга страна, настъпилата вече икономическа криза не позволява на режима да се лиши от твърде много български турци. Сключването на ново емиграционно споразумение с Турция би предизвикало редица затруднения за правителството, защото напускащите граждани имат право за изплащане на осигуровки и изтегляне на банкови депозити. Съществуват и вътрешно политически причини да не бъде сключена нова емиграционна спогодба с Турция. Подобна спогодба на този етап би била официално признание, че „възродителният процес“ е всъщност насилствена асимилация на турското етническо малцинство. Когато властта твърди, че турци в България няма, то трудно може да обоснове подобно емиграционно споразумение. Освен това признанието, че управляващите правят опит за депортиране означава и важна отстъпка пред натиска на българските дисиденти активно участвали в протестите срещу етническата политика в страната. Неспособно да води диалог, правителството решава да следва твърд курс, а до падането на режима остават три месеца.

Изнесените факти показват как асимилационната политика на България спрямо турското етническо малцинство не е случайно явление предизвикано от временни прищевки на властите. Погледът през годините разкрива изграждането на съзнателен и постоянно усъвършенстван план за претопяване на 840 000 български турци. Насилствени методи за асимилация се редуват с насилствена депортация няколко пъти през този век. И всеки път властта дава достатъчно ясни сигнали за това, което ще последва. Необходимо е да се научим да разчитаме тези сигнали и да не ги отминаваме с мълчание, защото понякога това означава спасяването на човешки живот.

И когато заслужено се радваме на квалификацията, че България е пример за етнически мир и толерантност, е добре да си спомняме и за тези страшни моменти от близкото минало. Не за да отричаме доброто, което сме извършили, а за да не забравяме за злото, което сме позволили да се извърши.

* Статията е писана по материали от библиотеката на Принстънския университет. Ралица Пеева е защитила докторска дисертация по социология в New School of Social Research в Ню Йорк. В момента е програмен директор в Центъра за либерални стратегии

Advertisements
No comments yet

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: