Skip to content

In memoriam

25 януари 2010

Автор: Фреди Фосколо*

Едуард Генов

Стигна до нас вестта, че Еди го нямало вече. След като дълго го мъчи болестта, Едуард Генов ни бил напуснал, там някъде далеч в Калифорния, без да го е напуснала мъката по Родината. За разлика от мнозина живеещи зад желязната завеса, Еди не е мечтаел за Калифорния, а за честита, свободна и независима България, но подобно на Александър Солженицин и Владимир Буковски, партията-мащеха насила го отпрати далеч от Родината. Той не е с дълги писания разобличавал комунизма, но жизненият му път беше сам по себе си достатъчно разобличаване на режима и ако по онова грозно време свободния свят не беше забравил за съществуването на България, нищо друго не би попречило да бъде и той признат за «дисидент « , редом с общо признатите стожери на човешката съвест.

Наистина, освен с отсъствието на всякакво медийно покритие в страната ни, с нищо не отстъпва по смелост и доблест протеста срещу смазването на Пражката пролет на 20-годишния български студент и неговите съратници от няколко минутната демонстрация, проведена по същия повод от девет съветски граждани на Червения площад в Москва.
Но днес вече не само нищо не би трябвало да пречи, а напротив, всичко задължава българското обществено съзнание да изрази своята благодарност към онзи, който тогава спаси пред света и поколенията националната ни чест.

Заради разпространяване на позиви осъждат Едуард Генов на пет години лишаване от свобода, но поради достойното му непокорно поведение той остава десет години от младостта си зад стените на Старозагорския затвор при изключително тежък режим. След затвора със Сабина създават семейство, раждат им се две момчета. За да ги изхрани и възпита, Еди приема всякакъв вид тежък физически труд, тъй като му е отказано правото да завърши висшето си образование по история. Несломеното му бунтарство го отправя обаче в Историята като един от основоположниците на организираната съпротива против комунистическия режим в България, защото Едуард Генов беше повече от дисидент, той беше войн в доспехи, винаги готов да влезе в сражение. В началото на 1986 година той не се колебае да се присъедини към други петима бивши политзатворници и с тях отправя до Виенската конференция за сигурност и сътрудничество в Европа (OSCE) призивът в защита на правата на човека в България, станал известен като « Апелът на шестте ». За пръв път тогава подобна инициатива от страна на български граждани е взета под внимание от международната общественост, което сериозно разтревожва най-висшите слоеве на Политбюро и респектира репресивните действия на политическата полиция.

На 16 януари 1987 година името на Едуард Генов се нарежда между основателите на Независимото дружество за защита правата на човека в България ( НДЗПЧБ) – единственото гражданско сдружение в комунистическа България, признато за член от международната Федерация за защита на правата на човека. След отказът му да предаде на агентите на Държавна сигурност притежаваната от него документация на Независимото дружество, Еди е отделен от семейството си и въдворен сам в село Михалково, Девинско, където успява в цеха за производство на каменно брашно, в който работи да организира работниците в протест за по-добри трудови условия. Вбесената Държавна сигурност разкрива на 18.Х. 1988 година същинският си лик и признава безсилието си като принуждава Едуард Генов със семейството си да напусне България за Виена.

10.ХІ. ги заварва в Щатите, където Еди продължава да агитира в полза на опозицията, но наложените й лидери не се сещат за него, а за него само се сеща болестта, която все по-обхватно го сковава.

Всъщност, Еди не беше само войн, той беше вестител –буреносец от соя на Ботев и Левски, от числото на тези невъзможни рицари, тези великолепни чапкъни възрожденци, без които историята на съвременна България би се оказала нам чужда и безлична.

Онези, които до него са трили наровете из занданите на Народната република запазваме спомена за човекът с открит характер и увереност, изключително духовит, самокритичен и даже самоиронизиращ се, без комплекси за малоценност или нарцисизъм за личност, напълно уравновесена и непретенциозно скромна. С поведението си Едуард Генов опроверга робското суеверие, което гласи, че « срещу ръжен не се рита », с което спомогна за разсейването на страха. Само това е достатъчно за да бъде той причислен към Праведниците в библейския смисъл на думата, т.е. към малцината, заради които Бог търпи беззаконието ни и щади недостойния народ.
А праведниците са безсмъртни, затова трудно ни е да приемем, че Едуард Генов го няма вече. Жив е той, жив е в сърцата ни и нека паметта му остане жива за спасение и благополучие на българската нация.

За да бъде оказана заслужената почит към паметта и делото на Едуард Генов и на всички борили се за достойнството на България по време на тоталитарния режим приканваме представителите на нацията, избранниците в Народното събрание да запазят в тяхна чест минута мълчание в пленарната зала.

Gloria victis !

*Тексът беше разпространен на днешната панихида в памет на Едуард Генов, която се състоя в църквата Св. Петка в София. Службата бе водена от отец Димитър Амбарев, присъстваха още Григор Симов, Николай Колев – Босия, Константин Тренчев, Лъчезар Заркин и още десетки други, дошли да си спомнят за Едуард Генов.

Advertisements
No comments yet

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: