Skip to content

Антикомунистът Илия Минев, дисидентите и демокрацията

4 февруари 2010

Паметникът на Илия Минев в Септември

На 9 декември 2002 г. в София бе открит скромен паметник на Илия Минев (1917-2000). Хвала на инициаторите – Тошо Пейков и „Оборище“. Благодарности и на общината и на Стефан Софиянски, които дариха мястото в градинката между булевардите „България“ и „Черни връх“. Отбийте се там някой ден. Ще си спомните за него, ако го познавахте приживе. Повечето българи не познават Минев, младите не са и чували за него, но ето че доживяхме да видим и издигане на негов паметник. Значи не е забравен.

Извън много тесния кръг от познати и приятели – съкилийници от комунистическите затвори – за Илия Минев се разчу през първите месеци на 1988 г. като основател и председател на Независимото дружество за правата на човека (НДЗПЧ). Бай Илия, с 23 годишен стаж в българските тюрми плюс 10 години принудително изселване, може да претендира за рекордьор в Европа. Защо не и в света? Май единственият му съперник за този злощастен рекорд би бил южноафриканецът Нелсън Мандела. Но той пък има още два рекорда, с които Минев не можеше да се похвали: Мандела стана президент на страната си току след излизането от затворите, а след това получи и Нобелова награда.

Бай Илия пък получи главно ругатни и псувни – не само от врагове, но и от свои – и умря досущ като куче, забравен и пренебрегнат от тези, за които си бе дал живота. С малки изключения. Умря в страшна беднотия, в старчески дом в Пазарджик. Горкият Илия поради дълги години в затвора нямаше нищо, а от земите му в гр. Септември синът му ми каза, че им са върнати само 38 декара и то след смъртта на баща му. Последните месеци Константин Тренчев му бе отпуснал лична пенсия от 60 лева – и за тях благодарство.

За успокоение веднага трябва да добавя, че съдбата на Минев не беше уникална – от старите концлагеристи и пандисчии, за които обществото научи след 1989 г., се досещам само за Тодор Кавалджиев, който стана неудобният вицепрезидент на Петър Стоянов, и събратята по легионерство на бай Илия – Златаров, Чанев (Зенгинов), Абаджиев и Марков. Имаше и няколко други в първото избрано събрание след 1989-а – повечето земеделци и за цвят д-р Петър Дертлиев и Янко Янков. Повечето вече починали колеги на бай Илия споделиха съдбата му и в гроба: отидоха си непознати, непризнати, бедни и скромни. А иначе дисиденти – дал Бог.

Там е работата, че бай Илия не беше и дисидент. Ако беше такъв, френският президент Митеран щеше да закуси с него през февруари 1989г. Но той си покани Блага Димитрова и Копринка Червенкова. Самата разлика между дисидент и противник на комунистическия режим, която сега успешно се размива в нашата страна, е фактически водоразделът между честния българин и другия човек, който показва (може би) изблици на гражданско съзнание, но мисли, действа и фантазира в рамките на комунизма. Нещо като „социализма с човешко лице“ а-ла Дубчек, или „Русенския комитет“, за който надлежно и периодично ни напомнят вестници и други медии.

Спомням си как през 1974 г. в сградата на „Свободна Европа“ в Мюнхен попитах Владо Костов, който работеше в радиото след стаж в Държавна сигурност (ДС) и успешна журналистическа практика в служба на българските комунисти. Той анализираше не само за нас емигрантите, но и за целокупния ни народ българските и световните събития по поръчка на работодателите си. Попитах го дали се счита дисидент, или не? Хитрецът разбра за какво става въпрос и след известно мълчание ме излъга. Каза, че не бил дисидент. Попитах го, понеже в интервюто си, дадено след като той и Наталия, жена му, бяха решили да останат в Париж, бе изразил притеснението си само от две неща: от това, че България е станала сателит на СССР и че Тодор Живков не върши добра работа.

Нямах честта, нито удоволствието да познавам Илия Минев преди да избягам от България през 1965 г. Срещнах се с него чак през март 1990-а, когато дойде в САЩ. Бях чувал за него от мои познати политически затворници, но как да го видя и срещна. Той влиза в затвора още през 1945 г. и с кратки промеждутъци прекарва там чак до 1978-а. Първа присъда доживот за участие в „Първия легионерски център“ в 1945 г. и още две допълнителни. Колко пъти е лежал в карцера и той не помнеше. Знаех, че е легионер, че е от Сараньово (Саран-бей, сега град Септември), че е завършил индустриална химия във Франция и че в затворите е бил светеща факла на борец и учител на младите поколения затворници, които властта се грижеше да му доставя периодично.

После, през 1988-а, името му излезе – с невероятни ругатни – по вестниците, което подсказваше, че той е много свестен човек. Правилото беше – и си остава – ти си толкова по-добър, колкото по-високо те ругаят неприятелите. А за него бяха оставени и най-цветистите псувни. Казвал ми е по-късно, че тези, които са се държали най-прилично с него през последните години преди 1989-а, са били хората от ДС в Пазарджик. И в къщата си в Септември гордо ми показа и подаръци от тях: книга и картина. Но те си знаеха стоката по-добре от продажните писачи по медиите. Знаели са колко пари струва и са си представяли и на какво е бил способен.

Страховете на ДС, ако са ги имали, са били неоснователни. Както се случва много често с политическите затворници, страданията и тюрмите не озлобяват, а облагородяват. Не знам точно на какво се дължи и дано доживея да видя някой да ми обясни тези и други подобни загадки. Като че ли в затвора човек се самовглъбява, помъдрява и започва да открива неща, които за свободния човек са непознати. И които той, свободният човек, така и не научава до края на живота си. Освен роденият добряк и мъдрият.

Колкото бояк в последователността си, толкова и добър към хората – това горе-долу е бил бай Илия. Чак към края на живота си почна да негодува, да се възмущава и вече издаваше голямото си разочарование без да озлобява. И то главно от предателството. Понеже в затвора трудно се преструваш: там всеки живее в стъклена къща, но на свобода процесите са други. И чак след 1989 г. бай Илия прогледна за очевидните и банални истини на мизерията в човешкия живот.

Когато веднъж почна да говори против Румен Воденичаров, който не само му открадна дружеството, но и го прогони от политиката, кака Ангелина, жена му, го прекъсна: „Недей бе Илия, нали ти го докара в Септември. И яйца искаше да му пържа. И искаше в къщи да спи…“ И бай Илия млъкна, кой му е бил крив? Излезе така, че го е бивало да се държи добре и достойно в затвора, но клетият не е научил простите истини на живота, не само за катеренето и блъскането с лакти, но и за рафинираното предателство и формите, в които се явява. А като френски възпитаник трябваше да знае: „On n’y jamais trahit que par les ciennes – Само твоите могат да те предадат!

Като говорим за блъскане, спомням си какво ми разправяха за първите митинги на СДС, това – истинското, хубавото, единственото и неповторимото, на Петко Симеонов и на Желю Желев, на Петър Берон и Стефан Гайтанджиев, на Христофор Събев, на Петър Слабаков и на Елка Константинова. Как буквално и физически са блъскали – и не само с лакти – бедния човечец, когато е идвал към трибуната на големците. „Те са били посочени отдавна бе, бай Илия“, съм му казвал след това, „ама не са ти казали на тебе“. Много скоро след блъскането през декември го отрекоха и неговите. И то най-близките и верните, приятелите му легионери. Отритнаха бай Илия и го нарекоха „парцал“. Даже го изгониха от тържеството за водача му, Иван Дочев, през 1991 г. Някой беше казал: „Който бие камбаната, не може да води шествието“.

Бай Илия, бай Илия, да си беше погинал в карцера в Плевен по аналогия с думите на поета. Но дотук свършва и аналогията. Понеже Илия Минев не завърши като Македонски, гордия еднорък комита, станал метач. Бай Илия умря беден и забравен, охулен и отритнат, но с гордо вдигната глава. „Убий ме бе, какво чакаш“ викал Минев на надзирателите като го вкарвали в карцера и късал ризата си пред тях да си оголи гърдите. А беше дребен и слабичък човечец. На вид.

От уредбата и начина на дейност на НДЗПЧ става ясно, че бай Илия въобще не е разчитал на старите си съмишленици легионери да вършат правозащитна работа, когато беше и най-страшно през 1987 и 1988 г. и съвсем не беше ясно че комунизмът си отива. И е бил прав. Колко са старите пушки в НДЗПЧ? Разчитал е на проверени (от затворите) млади момчета и чисто и просто си е броил приятелите и верните хора. Намирал ги е не всред уредените софийски апартаменти, където си живуркаха „бившите“, които не си показаха носа до януари 1990-а, но по села и паланки, където живееха, мизеруваха и страдаха тия, които бай Илия избрал да му помагат и да почнат да свалят властта.

Григор Симов от Парамун, Трънско, Едуард Генов и Сабина, намерени в Михалково, където бяха изселени, Иван Янков и Златка, жена му, изселени в Априлци, Ангел Грънчаров от Ботевград, Димитър Томов, Петър Манолов и отец Благой Топузлиев, Зейнет Ибрахимова, Сабри Хамдиев, Катя Маркова и д-р Стефан Савовски. Цеко Цеков, Божидар Статев и жена му и бай Стефан Вълков от Асеновград. Никой не е по-малък, ако е на по-задно място и никой да не се сърди, ако има пропуснати. Бог да ви поживи всичките. Вие запалихте новия огън и това няма скоро да се забрави.

През януари 1998-а се бяхме събрали в клуба на бай Иван Лазаров на бул.Скобелев в София за честване на 10 годишнината от основаването на НДЗПЧ. Лазаров, водачът на Българския национален съюз „Нова Демокрация“ – легионер, горянин и дългогодишен затворник, беше един от малцината, които обичаха и уважаваха Минев, затова и вратите на клуба му бяха винаги отворени за него.

Беше много студено, но клубчето беше пълно. Бяхме подредили няколко маси под ъгъл и около тях събрани 50-60 души. Кой донесъл бутилка ракия, кой вино, купихме малко сиренце и сланинка. И три хляба „Добруджа“. Чинии няма, но на вестници и с наредени пластични чаши. Просто, скромно, евтино. Седим всички мирно и тихо, пуши се чинно и никой не посяга към масата. Чакаме да дойдат представители на пресата, радиата и телевизиите. Нина Гаврилова от БТА ни беше уверила, че ще дойдат. И всички чакаме. От 11 и половина до един часа. Никой не дойде, разбира се.

По масите очукани, опърпани, свити, студуващи бивши лагеристи и затворници. Беднички, гладни, скромни, мълчат и чакат. Случайни хора няма. Няма и официални хора, нито от властта, в която бяха и легионери, нито от другаде. Иван Лазаров по едно време почна да ходи напред-назад. Броя му стъпките – една-две-три… осем. Спира, завърта се и пак: една-две…осем. Брои ги но машинално, без да мисли. След седмица му напомних и го питах. Не се сети. „Сигурно съм си спомнил за килията“, ми казва, „тези осем крачки съм ги правил хиляди пъти наред“. По същия начин. Машинално, без да мисли. Или, може би, така мисли по-добре. Никому не направи впечатление тогава. Позната картинка.

И не смеем да мръднем. Чакаме. Най-накрая, след час и половина бай Илия Минев застана зад една импровизирана трибуна и почна да говори. Той вече не беше добре (беше на 82 години) и речта му не беше много свързана. Но достатъчно смислена да я разберат приятелите му. Понеже продължи доста, а и се спираше да мисли и интервалите ставаха все по-дълги, по едно време Зарко, верният му другар, отиде и го хвана под ръка. „Хайде, бай Илия, дай да свършваме и да си поговорим с приятелите“. Без да се възпротиви, кротко както беше почнал, така и свърши речта и седна на масата. Чак тогава се наля ракия, разчупи се хляб и почнаха разговорите. На мен не знам защо ми стана много тъжно. И сега като се сетя, нещо ме хваща за гърлото. А спомени такива дал Господ.

По същото време когато Минев се спомина, умря и Стефан Савов, председател на Демократическата партия, на Народното събрание и съпредседател на Народния съюз. Голям човек, мастит политик. На смъртта му се изсипа целия политически елит на България. Нарекоха го „българския Чърчил“ и се зарекоха никога да не го забравят. На погребението на Илия Минев също имаше хора от властта, но приятелите му ги освиркаха и не им дадоха да го използват посмъртно. Времето отсява и то безмилостно. Само десет години са минали от смъртта на Минев и Савов. И ето, на бай Илия се вдигна паметник (три години след смъртта му) и на откриването му дойде министър-председателят, Негово величество Симеон II, народни представители и даже хора, които не го познаваха лично. Сигурен съм, че за него тепърва ще се пише и говори. За другите не знам.

Автор: Никола Алтънков, източник: сп. „България Македония“

Advertisements
One Comment leave one →
  1. 5 февруари 2010 18:28

    Кольо Алтънков, и теб те обичам! И ти си голяма фигура, ама и теб не те признаха. Твоят добър приятел Ангел.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: