Skip to content

С гумена лодка през Желязната завеса – историята на Антон Машев

19 февруари 2010
В нашия сайт многократно се споменавали ролята на фондация „Диалог“ и нейните членове, които вършат сериозна работа в емиграция през 1989 г. Един от тези членове е Антон Машев. Неговата история е прелюбопитна – през 66 г. той успява заедно с жена си да стигне с гумена лодка до Турция и оттам да се прехвърли във Франция, където умира през 2001 г. В емиграция и Машев работи за падането на комунистическия режим в България, като е един от основателите на фондация „Диалог”, която в края на 80-те успява чрез сериозен медиен натиск в Западна Европа да принуди властта да пусне зад граница доскорошните политически затворници д-р Николай Попов и Димитър Пенчев. „Диалог“ също координира и разгласява дейността главно на Независимото дружество за защита правата на човека,  сътрудничи с „Подкрепа“, Комитета за защита на религиозните права, свобода на съвестта и духовните ценности и до известна степен с Клуба за гласност и преустройство.

Благодарение на Фреди Фосколо е-vestnik публикува спомени на Антон Машев за неговата одисея към свободата. Публикуваме ги с предговор от Фосколо:

Лидия ми позволи да пребъркам раклата със запазените спомени за Тони. Лидия е съпругата на Антон Машев.Той почина през 2001 г. на 63-години от коварна болест в малко рибарско селище до град Тулон, Франция, където бе живял повече от 30 години. А с Тони бяхме приятели от детство. Кумувах на венчавката им в созополската църква.

Посрещнах го по-късно в свободния свят. Довери ми се, че се е установил в Saint Mandrier/mer на средиземноморския бряг, защото „от прага на дома ми до залива „Коренята” в Созопол по море, граници няма.” За съжаление трябваше да присъствам и на погребението му.

В гореспомената ракла, между снимки и писма, изрових повехтяла тетрадка, в която броени седмици след бягството им с лодка в Турция Тони Машев описва морската им Одисея, разиграла се в нощта на 19 срещу 20 август 1966 г., само 12 дни след венчавката им. За приключението Тони ми беше разказал, но най-автентичен е суровия материал, който предлагаме сега на читателя. Вършим това с пълното съзнание, че за онези, които в днешна глобализирана България са на възраст, близка до тази, в която Тони и Лидия бяха принудени да се решат на подвиг, подобна постъпка може да изглежда или абсурдна, или като чисто спортно предизвикателство. Дано все пак помислят по въпроса: какво ли тогава е накарало двойка младоженци да постави по този начин в залог живота си? В тетрадката Тони дава своя отговор на този въпрос, но за него – друг път. А засега нека да добавя, че ако Антон Машев беше морски вълк и добър плувец, то тогава Лидия не умееше въобще да плува.

(Фреди ФОСКОЛО)

Последната седмица в България. Нерви. Всички около нас са весели, те прекарват своята ваканция. Ние, които трябва да сме като младоженци най-много весели, сме объркани, нервни. Майка ми замина с Фреди за Варна, Jean-Claude и Pierre – за Истанбул. Дали и ние ще стигнем ? Останаха само Вики и другите французи. Добре, че Вики е с нас. Четвъртък. Морето лошо. Петък. След два дни вече не можем да тръгнем. Луната ще свети. Петък морето е по-спокойно. Решавам да тръгнем.Уговаряме с Габи на обяд на Каваците да тръгнем и към 3 часа тръгваме от Каваците. Пътуваме до Лозен с коли. Довиждане, « Кореня », не сбогом ! Аз ще се върна, но този път в освободена от комунисти. /България/. Стигаме Лозен. Слизаме до морето. Всички са неспокойни. Купуваме вино – но никой този път не пие с желание. Говоря с Габи, Серж, Кристиян. Вики най-добре разбира положението и се чувстваме най-добре с него. Свечерява се. Сглобявам мотора. Когато почти се стъмва надувам лодката. Всички се безспокоят за нас, като ни дават съвети как да се пазим. Лодката вече е във водата. Сбогуваме се с всички. Лидия се качва в лодката. Всички чувстват вече опасността от нашето пътуване. Това е едно опасно пътуване, но все пак сватбено пътешествие. Моите последни думи : « Le nouvel an en France ! » ( « Хайде, до Нова година във Франция ! »)

Aнтон и Лидия Машеви по време на сватбата им през 66 г. Само 12 дни по-късно двамата ще направят дръзкото си бягство. Снимка: архив на Лидия Машева

Влизам във водата и почват да отблъсквам лодката. Лидия гребе, аз бутам и така навлизаме навътре. Държим посока югоизток. Все пак съм доста спокоен. Тръгнахме към 8, 30, а към 9, 25 след като бяхме стигнали на линията на Маслен нос закачвам перката и се качвам в лодката. През това време виждаме фаровете на колите, които си отиват. Те се връщат в Созопол. Почвам да паля мотора. Той за беля не ще да се запали. Дърпам един, два, три пъти. Не ще. Сменям свещта. Течението ни носи към сушата и губим време. Най-после в 10 без 10 запалва и ние тръгваме. В това време виждам светлини на кораб, предполагам военен, който се приближава към нас. От Маслен нос също осветяват с прожектор. Виждам червената светлина на кораба – това е явно военен кораб. Значи се движи в същата посока на нашата. Навлизам навътре, вместо да държа посоката югоизток – 135. Светлините от сушата се отдалечават от нас. Стигаме на линията на Мичурин. Корабът се движи в същата посока, т. е. югоизток, но по-близо до сушата. Почват да осветяват с прожектори. Дали са ни открили ? Явява се и друг кораб. Ние се навеждаме и се отдалечаваме навътре в морето далеч от катерите. Има вълни, които прожекторите осветяват.

Осветяват към нас. Мислим, че са ни открили. Лидия ме пита дали да хвърли всичко. Имаме чувството, че корабът се движи към нас. Когато осветяват, не можеш да виждаш нищо. Това са явно военни кораби. Слава Богу ! Спряха да осветяват. Имаме късмет. Спасяват ни вълните. Когато попадаме между две вълни лодката не се вижда и това ни спасява. Корабите си движат успоредно на около 500-600 метра от нас. Пътуваме заедно. Трябва да наливам бензин и спирам мотора. В лодката вече има доста вода. Помпаме лодката през около половин час. Наново почват да осветяват. Наново трябва да навлизаме навътре. Светлините на селищата почти не се виждам. Но когато ни осветяват бензина в мотора се свършва. Точно сега ли ? Наливаме бензин. Това е много трудно. Лодката се клати и половината го разсипваме. Сега пък моторът не ще да запали. Вече ни осветяват и след малко усилия мотора запалва. Така пътуваме към 4 часа с катерите. Катерите изчезнаха. Пътуваме по-спокойно към три часа. Вече е към 3 сутринта. Скоро ще се съмне. Вълнението се усилва и лодката е пълна с вода. Помпаме постоянно. Вълните идват от към гърба ни сега – значи профила се е променил. А до Турция брегът е равен. Значи вече можем да сме в турски води. Почвам да карам малко повече към брега. Очаквам да видя фара на Инеада. По едно време виждам, че свети нещо в морето. Почвам да се приближавам, но започват да ни осветяват от светлините, които помислих, че е фара. Пак военни скутери. Осветяват ни като скутера се движи постоянно около нас на 700-800 метра. Отново трябва да отидем навътре. Осветяват като прожекторът се върти. Най-после от скутера спират да осветяват. След малко почват да осветяват от сушата. Има едно селище, което е доста нависоко. Това е границата. След около 5 минути осветяване, спират да ни осветяват.

Вече се разсъмва. Морето е доста бурно и сега трябва да се борим с вълните. Морето е оловно сиво. Почва вече да се вижда съвсем и ние виждаме, че сме в открито море. Суша не се вижда. Продължаваме посоката югоизток. Още не сме сигурни че сме минали границата. След около два часа пътуване изпиваме коняка и кафето. Малко сме пияни. Виждаме в далечината в дясно, че нещо се синее. Вече е към 7 часа. Това е безспорно суша. А около нас има и чайки. Това е признак, че сушата е близо, т.е. 10-15 км. Но дали това е Турско ? Изменям малко посоката като се движа успоредно със сушата посока юг. Виждам един дълбок залив. Това е Инеада. Започваме да се приближаваме към сушата, пак по диагонал. Нищо не се знае. Започваме да различаваме и къщи по сушата, като виждаме също и фара, който търсехме. Вятърът е много силен и идва от сушата. Движим се към залива, но не направо. В селището различаваме една джамия. Това е безспорно турско. По едно време виждаме наредени морски съдове, без да мога да различа какви точно са. Може би военни. Но никой не ни закача. Движим се спокойно. Вълните се увеличават. Лодката е цялата във вода, а също и ние, тъй като вълните ни заливат. Една вълна изгасва и мотора. Започвам да го оправям, но нищо не помага. Ръката ме боли от кормилото и не мога да греба. Целите сме схванати. Вятърът духа от сушата и ни откарва навътре. Лодката започва да изпуска вече много. Едвам успяваме да поддържаме въздуха. Лидия гребе, аз се опитвам да запаля мотора. Треперя. Най-после след един час моторът запалва. Движим се много бавно, едно че вятърът е силен от сушата, друго че лодката е много мека.  Най-после се приближаваме към брега. Изгасвам мотора и влизам във водата. Краката ми се подкосяват и падам. Най-после лодката е до брега. Целите сме схванати. Виждам двама души и ги питам : « Инеада, Инеада, Инеада ? » Идват деца и ни разглеждат. Ние сме действително като корабокрушенци. Измръзнали, всичко мокро, а аз съм черен от размилата се от бензина боя на пуловера, а Лидия – зелена. Идва един мъж и ни дават цигари. А децата запалват огън да се стоплим. 12 часа ; Инеада – плажът.

Лодката, с която Антон и Лидия Машеви успяват да избягат от комунистическа България. Снимка: архив на Лидия Машева

Подарявам си запалката на турчина. Той ме пита : « Турист ? » Отговарям : « Не, polic ! » Той изпраща едно дете. Докато аз оправям лодката, Лидия суши дрехите на огъня. По едно време виждам, че се задава един войник. Гледам му униформата и най-вече колана (като на Фреди) и напълно вярвам, че сме в Турция. Войникът ни казва да си вземем само документите и да отидем с него. Градът се намира на около 500 метра от този плаж, на който спряхме. Когато минаваме през града всички ни гледат. Вкарват ни в нещо като казарма. Отсреща има кафене. Веднага ни дават чай, аспирин, кафе. Дават ни да ядем. Войниците са много любезни. След малко донасят и багажа ни. Разбират вече че сме емигранти и викат началниците си. Казаха, че в 2 часа ще ни разпитат. Аз говоря на английски. Оставят ни в една стая. Заспиваме веднага. Към 3 часа почват да ни разпитват. Идва един старец, който знае малко български. Разпитват ни някакви военни с големи чинове. Един от тях знае английски. Старецът, който знаеше български почва да оплита нещо. Добре, че с този, който знае английски се разбираме. Разпитване. После пишат на машина и подписваме някакви листа написани на турски. Оставят ни в същата стая и ни казват, че или същата вечер, или на другата ще ни закарат в Лозенград. Лозенград – 8 дни, Истанбул – 38 дни.

4 октомври, лагера за бежанци на азиатския бряг. В кампа – 6 българи и 2 турци, 3 унгарци, 1 румънец. Обясняват ни положението: има две комисии, за Австралия и за Америка, но след една година престой. Разказват се истории за бягствата. Вестниците пишат за нас. Западът направи своята пропаганда и ни зарязва. По консулствата на различни държави ни казват, че за да бъдем при тях приети, трябва да имаме договор за работа. Но ние не сме обикновени емигранти, а хора, които са рискували живота си. Границата се пази извънредно строго. Мрежи. Стрелят на месо. А тук срещаме равнодушието на администрации. Нима това е Запада ? Този Запад не знае истинския лик на комунизма. Като че ли беше по-лесно да минеш под куршумите на комунистите, отколкото да преодолееш тукашната бюрокрация. Вярно, че всяка страна има своите интереси, а ние имаме само свои нерви.

Advertisements
No comments yet

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: