Skip to content

Людмил Младенов, Йордан Грънчаров и още за дейността на фондация „Диалог“

15 април 2010

Интервю на Фреди Фосколо с Людмил Младенов, член на фондация „Диалог“, която през 89 г. активно подмомага от емиграция дейността на българските неформални организации:

Людмил Младенов

Фреди ФОСКОЛО : -Миналата 2009 година  навърши 60 години, а се запознахме преди 35, когато като политически емигрант, току-що избягал от България, се установи в Южна Франция.

Людмил МЛАДЕНОВ : -През лятото на 1975 г. срязах брезента на турски ТИР, качих се, заших цепката отвътре и се предадох чак в Цариград. Не ми харесва обаче думата « избягал », предпочитам напуснал България, или просто упражнил исконното си човешко право да ходя където пожелая.  Та така се сдобих със статута на политически емигрант, не че лично съм бил особено репресиран, не че съм се борил против или за някаква кауза – с политика не съм се занимавал – но по-скоро, политиката се занима с мене, тя ме направи политически.

Ф. Ф. : -Съзнаваше ли тогава поетия от тебе риск ?

Л. М. : -Още като гимназист с други момчета крояхме планове как да прехвърлим границата за да видим какво става из широкия свят. Търсехме да се сдобием с чужди паспорти, но ни надушиха, набиха ни, осъдиха ни и прекарах няколко месеца в тухларната при Софийския затвор. След затвора и казармата пробвах несполучливо с един поляк да минем в Югославия, но никой не усети фала. Третият опит се оказа сполучлив.

Ф. Ф. : -Защо така упорито си постоянствал ?

Л. М. : -Роден съм в София, Красна поляна, отгледала ме е майка ми сама, тя цял живот работи в завод и почина преди да може да ползва заслужената си пенсия. Често още изпитвам горест че съм я лишил от моето присъствие, но какво ли бих помогнал там ? Задушавах се в безперспективната атмосфера, във фалша на партийните мероприятия и разните там деветосептемврийски, седминоемврийски и първомайски манифестации.

Ф. Ф. : -Защо и как се озова във Франция ?

Л. М. : -В общежитието за бежанци в Истанбул даваха ни перспективи да заминем зад океана в Австралия или в Канада. Аз лично клонях към Щатите, но по едно време появи се семейство Машеви, емигрирали десет години по-рано, минали през същия лагер и сетне добре установили се в Южна Франция. Сега на свой ред искали да помогнат на други. Пратиха ми от Франция договор за работа, а по-късно ме посрещнаха в град Тулон. Бързо си намерих работа в едно строително предприятие, не знаех езика, но това не попречи да се харесаме с една от секретарките, с която сключих брак. Родиха ни се две дъщери и след известно време създадох собствено строително предприятие, което бързо се разрастна. Сдобих се после и с френско гражданство. С една дума поведох нормален семеен и трудов живот, и никак не съжалявам, че останах в Европа.

Ф.Ф. :-В този спокоен живот остана ли някакво място за България ?

Л. М. :-Детство, юношество, първите двадесет години не се заличават лесно. Колкото и да съм бил доволен от новия си живот, затаено в мене българското все присъстваше. Някои наричат това родолюбие, аз пък слагам диагнозата носталгия. Тъй например случи ми се веднъж един уикенд да кача жена си и децата в пежото, да пресечем почти без почивка Италия и Югославия за да стигнем Цариброд. На 200-300 метра от границата има мост, където за последно можеш да обърнеш, за да не стигнеш до КПП Калотина. От това място с бинокъл дълго гледах България и после – обратно до Френската Ривиера. Три хиляди километра за три дни. Хем ми стана по-спокойно, хем по-жално, но не за мен. След 10 ноември не дочаках да се утвърдят промените и да излезе амнистия ; още през декември не се стърпях да дойда да помириша софийския въздух. Както виждаш в това няма нищо политическо.

Ф. Ф. :-И все пак ти допринесе и твоята лепта за разклащането на режима.

Л. М. :-Съвсем скромен принос. През 1988 г. слушах редовно предаванията на Свободна Eвропа. Чувах българи да се изказват без страх. Чувстваше се явно, че зад железната завеса нещо се е размърдало. В късната есен Тони Машев ми довери, че приятели емигранти са се сдружили, за да дадат рамо  на новообразувалите се неформални движение в България. Доколкото помня ставаше дума за група или фондация Диалог. Почувствал съм изглежда, че като съм си бил сам навремето извоювал правото да напусна България, то трябва сега да дам нещо от себе си, за да спечеля правото да се завръщам. През декември хората на Диалог трескаво подготвяха кампания за медийното разгласяване на българската кауза, използвайки предстоящото посещение на президента Франсоа Митеран в България. В първите дни на 1989 г. оттам се беше върнал независимият журналист Ален Шевалериа, нарочно насочен към опозицията и подкрепен от Диалог. Беше донесъл със себе си сумата документи и аудиозаписи на интервюта с дисиденти от Илия Минев, та до Желю Желев. За да напише журналиста статиите си налагаше се спешно да му бъдат преведени тези материали. Говорех вече достатъчно прилично френски, та когато Тони се обърна към мене, приех задачата. Хвърлих два дебели речника в колата и поех за град Оксер, до Париж, където живееше Ален, на 700 километра от Тулон. Три дни поред превеждах непрекъснато докато той пишеше.

Ф.Ф. :-Броиш ли себе си за дисидент ?

Л. М. :-Ни най-малко, броя се просто за човек с нормални човешки рефлекси, но нека подчертая, че тук не става дума за мен, а за човека, заради който се съгласих да водим този разговор…

И така, на връщане от Оксер отбих се в Марсилия при Петър Бояджиев, един от активистите на Фондацията, за да му доложа за свършената работа. Казах му, че оставам на разположение и добавих, че познавам човек, който също може да се окаже полезен. С това изпълнявах желанието на братовчед ми Йордан Грънчаров, с който бях израстнал. Наближаващ 40 години, семеен с дете, нисък на ръст, но много жизнен, окумуш и изобретателен техник, Данчо ми беше като голям брат, единствения човек в България, на когото имах пълно доверие. Още от младини между нас си служехме с нещо като собствен кодиран език и с малко думи се разбирахме, така че бях напълно уверен в честността на намеренията му. След като Бояджиев се консултира с Тони обадихме се на Данчо за да му дадем указания как най-безопасно да влезе във връзка с хората на Независимото дружество за защита правата на човека в България (НДЗПЧ-Б). Това той направи веднага, но не обяви членството си в Дружеството, за да остане законспириран и най-полезен. Контактите ни с него ставаха посредством « неподслушвани » телефони, но и без това той, и аз бяхме анонимни за Държавна сигурност личности, а легенда беше, че тя можела всичко тотално да наблюдава.

След толкова изминало време не помня какви точно задачи е изпълнявал Данчо през десетината месеца до 10 ноември, но знам, че всеки път с готовност и с успех се е справял.  По-късно ми каза, че веднъж е преодолял блокадата около дома на председателя на Дружеството Илия Минев в град Септември и се е добрал с него. Добре помня обаче първата му задача, май-ставаше дума да се предоставят тогавашни 2 000 лева за Дружеството на неговия секретар Петър Манолов. Не скрихме, че работата е рискована, а той за няколко часа намери решението, взе от спестяванията си, запали жигулито и отиде да предаде сумата на уговорено място в провинцията. По-късно никога не е потърсил да му бъдат възстановени парите. Не потърси признание за извършеното от него, смятал го е изглежда за нормално поведение. От началото на промените се включи в кварталните структури на опозицията, където разви упорита активност като редови член. Чак след 2001 г. понесе разочарование, оттегли се, посвети се на семейството си. До смъртта си преди две години никъде не е изтъквал заслугите си и малцина сме вече, които ги помним. Днес като слушам за дисиденти и дисидентство, пред мене веднага приижда спомена не за други, не за интелектуалци и политици, а за Данчо, малкият голям човек, анонимният, незнайният и всъщност автентичният дисидент.

По този повод иде ми да разкажа следната приказка, чута от мене, не си спомням къде и по какъв повод : « Жителите на едно село отишли веднъж за съвет при отшелник-мъдрец. Банда злодеи тормозела населението, прииждали, грабели, колели, изнасилвали и никой не успявал да ги озапти. – Много просто, – рекъл им старецът, – вместо да треперите зад дувари и закатанчени двери, видите ли да нахлуват бандитите, отворете прозорците, излезте на балконите и всички да се изплюят на улицата. Тогава потокът ще помете бандитите. »

Вярно че от страх пресъхва гърлата и мозъците, затова изглежда не ни е достигнала плюнката, но и мъдреците ни май се оказаха пишман.

София, март 2010 г.

Advertisements
No comments yet

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: