Skip to content

Френският приятел на българските опозиционери

17 април 2010

Интервю на Фреди Фосколо с френския журналист Жорж Дюпоа, не веднъж отразявал акции на български опозиционери на комунистическия режим:

-Г-н Жорж Дюпоа,  Вие сте специалист по въпросите на Латинска Америка, но през осемдесетте години оказали сте се един от най-активните защитници на българската кауза във френските медии. Как попаднахте в « българския казан » ?

Жорж Дюпоа (вляво) с Петър Бояджиев и д-р Николай Попов

По време на следването ми, слушах лекции по марксизъм-ленинизъм и винаги съм искал да надникна в приложната му страна. Събитията в Полша и признаването на Солидарност ме убедиха, че това ще има последици в цялата съветска империя и веднага разбрах, че тази идеология е в процес на крушение.

-Добре, но като разглеждам френския печат от онова време виждам, че Вие държите някакъв рекорд в отразяването на комунистическата действителност в България. Спомняте ли си защо това се случи ?

-Имах връзка с един българин емигрант – научен изследовател, който държеше много да ме запознае с един кръг български емигранти, между които се подвизавахте и Вие. Всъщност аз вече бях посещавал България преди, когато пишех за вестник « Фигаро ». Бях поканен да отразя откриването на самолетната линия Мюнхен-Атина със спиране в София и тъй като познавах вече гръцката столица реших да отдам повече внимание на българската. Попаднах точно в деня на празника в чест на свети Кирил и Методий. Направи ми впечатление, че не ги наричаха светии, а « братята ». Атмосферата беше приятна, хората – любезни, дори без никого да питам отскочих един уикенд до Черно море, където заварих една доста учудваща за мене приятна туристическа обстановка. Общо взето впечатленията ми бяха положителни.

Вторият път, когато отидох в България това беше след като Вие с Петър Бояджиев ми изложихте случая с д-р Николай Попов – този български лекар, бивш политзатворник, който беше предявил желанието да емигрира. Случката ме заинтригува и отидох в София, помня, че беше 8 март 1982 г., деня на жената, празник, който ме изненада, защото тогава не се празнуваше във Франция. Отседнах в хотел « София » срещу катедралата, бяхте ми дали координатите на доктора и един ден по обяд отидох до кооперацията, в която живееше. Изчаках момент, в който да няма хора пред входа и стълбището, огледах се и позвъних на апартамента. Попов ми каза, че искал да напише открито писмо до президента Митеран и ми разреши да го публикувам. Два дни по-късно се срещнахме на трамвайна спирка и той ми връчи плик, който пъхнах във вътрешния джоб на сакото си. Оттам се озовах на едно парти, на което моята преводачка – младо хубаво момиче ме беше поканила с други нейни приятели. Бях по-млад тогава, танцувахме до късно, стана весело и горещо, и по едно време домакинята ме прикани да си съблека сакото, но аз не исках в никакъв случай да се разделя с писмото и затова, въпреки че бях потен й казах, че съм зиморничав, защото предполагах, че като официална преводачка тя не може да няма връзка с полицията. Интересното е, че не много дълго след това тя ме потърси в Париж. Ако си спомняте тогава вашата « банда » българи ме предупреди да внимавам много, също един български дипломат Нино Нинов потърси връзка с мене, не знам жив ли е още. Изненадан бях, когато преди две години получих от същата тази моя преводачка писмо от Канада, че се е омъжила и се е установила в тази страна. Не знам защо е емигрирала, по икономически причини или за да избегне някакви проблеми след промените, тъй като родителите й бяха дипломати при стария режим.

-Тези хора са нямали никави проблеми след промените, напротив, но да се върнем към писмото на д-р Николай Попов.

-Да, с вас си спомням преведохме писмото на френски и отидох лично да го депозирам в канцеларията на президента в Елисейския дворец. Както очаквах, не получих отзив и го публикувах в моя вестник – « Котидиен дьо Пари ». Цялата работа продължи точно една година докато пуснат семейство Попови, мъж, жена и син да емигрират в Германия, тъй като бяха немско говорящи. Това, разбира се не стана от воле, трябваше да излязат още няколко мои статии във вестника и в друго специализирано медицинско издание, така че през март 1983 г. можах да ги посрещна заедно с други емигранти на Мюнхенската гара.

От тук нататък вече ми бяха отказани всички визи за България. Бях обявен от българските власти за « персона нон грата ».

-Вие отразихте във вестника и разследването около атентата срещу папа Йоан Павел ІІ.

Добре помните и би трябвало да си спомните, че веднъж ме придружихте до Цюрих за да срещнем някакъв бивш агент на българската Държавна сигурност, но работата му се оказа доста мътна и нищо съществено това не допринесе. Разследването всъщност и до днес не е приключило, разбрах че напоследък поляците са възобновили следствието. Учуди ме и скоро издадената книга на франкобългарката Румяна Угърчинска, която се мъчи да прехвърли отговорността за атентата върху някакви неясни окултни западни сили. Това показва, че търсенето на истината среща още отпор.

-Вие сте от малкото френски журналисти, които отразихте в средата на осемдесетте години развитието на възродителния процес в България, а също подкрепихте кампанията в полза на дългогодишния политзатворник Димитър Пенчев и семейството му.

Този път не ми беше възможно, както при д-р Попов да отида в България, затова се включиха и по-млади колеги. Става дума за току-що дипломиралите се във факултета по журналистика Мишел Кариу и Жан-Батист Ноде, сега утвърден журналист, които успяха да издирят Пенчев в някакво забутано провинциално градче и да снемат от него дълго интервю, което публикувахме в « Котидиен дьо Пари » и което Втори канал на телевизията излъчи. Дейно се включи и един марсилски журналист от всекидневника « Меридионал », май че се казваше Робер Арну. Подобно фамилията Попови през март 1983 г. в Мюнхен, така и през юли 1987 г., посрещнах семейство Пенчеви в Париж на летище Орли. Впрочем и в двата случая, и вие от « бандата » българи-инициатори присъствахте.

Нека добавя, че след този случай добил съм изглежда някаква популярност сред българите, защото нерядко се случваше дошли в Париж ваши сънародници да ме търсят в редакцията или по телефона, за да ми изложат най-различни техни проблеми, понякога дори битови, които смятаха, че мога да реша. Спомням си също, че или след случая Попов, или след случая Пенчев получих от царя ви Симеон ІІІ благодарствено писмо от Мадрид.

Жорж Дюпоа (вдясно) с д-р Николай Попов и семейството му

-От т. нар. « банда » бяхме контактирали и други медии, но Вас какво Ви накара да вземете присърце избавянето на български дисиденти ?

-Такъв въпрос не съм си задавал. Може би като син на дългогодишен военнопленник в мене се е създал някакъв рефлекс на съпричастие, когато става дума за освобождаване на политически затворници, на всеки поруган поради поведенията или убежденията си. Това не беше идеологическа позиция от моя страна. Както знаете, съдействал с подобна готовност на жертвите в Чили, дори по време на преврата на Пиночет се намирах в Сантяго и военните ме аресуваха. За тези събития съм написал цяла книга.

По онова време не го осъзнавах, но сега си давам сметка, че всъщност французите не проявиха интерес към фалита на комунизма и то не само французите, но и западноевропейците, освен може би по понятни причини немците. Освен шоуто около падането на Берлинската стена и фойерверките на румънската псевдореволюция, останалото им беше безразлично. Освен че приемах защитата на онеправданите като нравствено задължение, окуражаваше ме и съзнанието, че комунизма се пропуква и че моите инициативи може да бъдат увенчани с успех, както се и оказа. Десет години по-рано смятам, че такива резултати биха били постигнати по-трудно. Тогава просто трябваше по всякакъв начин да се поддържа инерцията, за да ускори разлагащия процес на тоталитарните диктатури на Изток.

-Изглежда парадоксално, но тази липса на интерес към явлението комунизъм, което е оставило най-значимия отпечатък върху европейския 20-ти век, продължава и до днес. В западното  обществено пространство постоянно се връща темата нацизъм, но за комунизма има малко проучвания и почти никаква литература или филми. Как обяснявате това ?

-Още от войната е внедрено в западното обществено съзнание разбирането, че комунизма като същност е положителна идеология и че издънването му е само следствие на недоброто осъществяване на тази идеология. Въпреки че системата е била прилагане по целия свят, от Русия до Китай, от Камбоджа до Етиопия, от Източна Европа до Куба със същите последствия и че това би било достатъчно доказателство за порочността й, хората предпочитат да забравят това, може би също и поради някакво неосъзнато чувство за вина. Това важи най-вече за повечето западни интелектуалци, парадоксално бих казал от невежество или духовна ленност. Те харесват да им се предлагат готови рецепти, а идеологиите в никакъв случай не бива да бъдат рецепти, защото това се оказва катастрофално. Вижте, днес например в « Колеж Дю Франс », една от най-старите и изтъкнати университетски институции, подвизава се философ като Баю, който продължава да твъдри, че е марксист и че падането на комунистическата система се дължи не на друго, а на неприлагането на марксизма. Един мой професор в Института по политически науки казваше : « Марксизмът може да бъде приет като инструмент за разсъждения, но не и като рецепта за манджа. » А опитът показа, че всеки път манджата не само е безвкусна, а се оказва и смъртоносно отровна. Не може един анализ на работническото движение от 19-ти век, колкото и да е бил тогава оправдан, да бъде приложен в 20-ти век, а и особено в 21-ти век като синтез.

-По време на посещението на президента Митеран в България в началото на 1989 г. Вие също така не получихте българска виза. И все пак « Котидиен дьо Пари » отрази много пълно това събитие.

-Намерих да ме замести Ален Шевалерия, млад колега, с който се бях запознал по време на репортаж в Родезия, която по-късно стана Зимбабве. Той имаше минало на военен кореспондент и направо прие задачата като боен репортаж. Отиде като турист през декември 1988 г., установи контакти с всякакви опозиционери, включително Илия Минев, Зайнеп Ибрахимова и Желю Желев и се върна с много материали, които настоях да публикуваме във вестника.

За съжаление точно по това време за мен се появиха проблеми със здравето заради които се оттеглих от първата линия и се пенсионирах през 1992 г., за да се лекувам от рак. Така привърши за мен българската сага.

-Останали ли са във Вас спомени за някои по-ярки личности, срещи или по-събития ?

-Нещо, което при посещението ми в България през 1982 г. най-много ме впечатли и към което бяхте ме насочили е посещението в София на « Музея на революционната бдителност ». В него бяха документирани успехите на Държавна сигурност в областта на репресиите. Бях свидетел как водят цели класове ученици за да им покажат нагледно народните врагове. Спомням си и че между страшно уличаващите веществени доказателства фигурираше, до един овехтял парашут, и една книга на известния френски политолог Жан Франсоа Ревел ?! Представете си  страшната заплаха за властта ! Предполагам, че този музей вече го няма, и смятам, че е жалко, защото това днеска би обяснило на по-младото поколение какво е била действителността и обстановката по онова време във вашата страна.

През 1982 г. посетих България в качеството си на журналист и ми бяха прикрепили освен преводачката, един-двама придружители. Стана ми забавно, когато с конспиративен тон ми предложиха да посетим изненадващо селяни в едно ТКЗС. Заварих наистина образцово стопанство и веднага пролича, че това е показен обект и че изненадата беше инсценирана. Това не ми пречи да констатирам, че българите са добри земеделци и най-вече градинари. Останах с отлични впечатление и от българските вина, които пробвах. Черноморските градове бяха очарователни. Лично запазвам приятен спомен от тази страна.

-Можете ли да направите сравнение с други социалистически страни, в които сте били ?

Посещавал съм тези страни и преди и след мярката за недопускане в страната, взета от българските власти. Според мен в Румъния беше най-ужасяващо. Там също като в България можах да отида само веднъж. Не че ме обичаха много и в Чехословакия, която знаех че е плацдарм за въоръжаването на партизанските движения в Латинска Америка. За Полша и Унгария нямаше проблеми, ходех, когато пожелая и можех да говоря с който си искам. В Съветския съюз също не са ми отказвали, но придружители плътно бяха прикрепени към мен и ме затрупваха със срещи и информации, напълно безинтересни. В скалата на оценките ми за политическото състояние на страните от социалистическия лагер Полша и Унгария бяха най-либерални, след това Съветския съюз и Чехословакия, но най-суровите режими бяха в България и най-вече Румъния – там страшна работа. И на тях изиграх един номер. Знаех, че политически затворници копаят по безумния проект канал Дунав-Черно море. За да взема виза пред румънското консулство в Париж предявих желанието да посетя обекта, възмутен от факта, че на Запад не се говори за този грандиозен и най-крупен строеж в Европа. Усетих, че се двуумят, но как да откажат на такъв ентусиаст като мен и действително получих виза, посрещнаха ме в невероятно луксозни резиденции, заведоха ме на обекта, където видях как канала се копае почти с голи ръце от хиляди мъже « доброволци ». С опозиционер само веднъж можах да се срещна и страхът, който се излъчваше от него ми позволи да оценя степента на терора. След като излязоха статиите ми във френския печат обаче румънските власти бяха стъписани. Разбрах, че от тогава в румънското посолство в Париж са ме наричали само с прозвището « Мръсникът ».

Какво бихте добавили за България и за българите ?

-Да си призная от както излязох в пенсия по болест не съм се задълбочавал в проблемите на Източна Европа. Спомените ми за българите емигранти или дисиденти, с които се срещнах са за честни, ангажирани и без претенции момчета, които упорито следваха едно поведение, но за жалост във вашата емиграция, както и в повечето такива от източните страни, нямаше единство.

Последните години за мен всъщност продължават по някакъв начин да са свързани с България, тъй като лекарят, който откри и ме излекува от рака преди 15 години, се оказа от български произход. Става дума за известният френски професор Христофоров, до колкото знам син на също известни български интелектуалци, емигрирали в края на 40-те години.

Близо съм до 80-те си години. Обиколил съм цяла Европа и голяма част от света, вече не ми се пътува, но ако има страна, която с удоволствие бих посетил отново, това е България.

9 март 2010 г.

Париж

Advertisements
No comments yet

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: