Skip to content

Петър Бояджиев: НДЗПЧ е единствената некомунистическа организация в България, която е международно призната преди 10 ноември

19 април 2010

Интервю на Димитрина Чернева от сп. „Обектив“ с Петър Бояджиев:

Петър Бояджиев е роден през 1941 г. в Нови пазар. Завършва Математическия факултет на Софийския университет. През лятото на 1968 г. е арестуван за действия против народната власт. Прекарва десет години в Старозагорския затвор като политически затворник. През 1981 г. успява да избяга нелегално през турската граница. Установява се във Франция, където работи за свалянето на комунистическия режим. Разработван е от тайните служби под името „Демократа”.

Г-н Бояджиев, сам ни потърсихте и пожелахте да направим това интервю. Какво ви провокира?

Петър Бояджиев, Румяна Узунова и Зейнеп Ибрахимова в Париж, 1989 г.

Провокира ме агресивното и изключително тенденциозно говорене на Димитър Луджев пред „Обектив” за Независимото дружество за защита на правата на човека. В книгата, която Луджев [1] издаде, аз открих стремеж към обективност и към мъдра преоценка на миналото, но това, което казва сега, представлява огромен регрес. След като се запознах с книгата му, аз се срещнах с него и го поздравих за напредъка. Не бяхме разговаряли от 1992 г. Сега ме шокира фактът, че той говори за Независимото дружество с езика на „Работническо дело” отпреди 20 години. Апелът на шестимата и Независимото дружество легитимираха демократичната съпротива в България. Ако ги нямаше тях, какво щяхме легитимираме на Запад? Нещо повече, Луджев много добре знае, че ние от Независимото дружество сме единствените, които популяризираха Клуба за гласност и преустройство във Франция. Самият той, поне до създаването на СДС, също дължи много на дружеството. Не мога да си обясня този ретрограден език. Но това минава лесно, тъй като Илия Минев вече не е между нас да се защити, а друга голяма част от активистите на дружеството е разпръсната навсякъде по света – във Франция, в САЩ, в Германия, в Турция и т.н.

Създадохте блог, който е посветен на младите, за да им помогнете „да научат истината за лъжата”. Очевидно смятате, че наложената версия за прехода е лъжа. Кой излъга и защо?

Това е последната вулгарна лъжа на българския комунизъм. Това е единственото наследство, което той можеше да остави на генерациите след нашето поколение. Както казва Малина Петрова, режисьорката на филма за пожара в Партийния дом [2], хората трябва да правят опити и да проявяват усилие, за да са наясно с реалността. Защото цялата ни история е преобърната, тя цялата е една мъглявина, с много подменени факти и с много неистини. Живяхме и живеем в едно огромно лицемерие и в тотална лъжа. Казвам това, защото за нас, които бяхме ангажирани, лъжата стана очевидна много рано, но останалите хора бяха пияни от надежди и нямаше чуваемост.

Защо представителите на новите партийни елити след 89-та година маргинализират разказа за антикомунистическата съпротива?

За да ви отговоря на този въпрос, ще дам думата на двама души – единият е жив, а другият е покойник. Те са дали най-добрия отговор. Когато говори за Георги Марков, Стефан Цанев казва: „Човек се пита – неговото бягство и неговите репортажи ли са предателство, или по-страшно предателство към Отечеството бяха нашето търпение и нашето мълчание? На тези въпроси всеки ще даде отговор пред олтара на своята съвест”. Самият Георги Марков пък казва: „Нима някой може да вярва, че политическите мошеници и въжеиграчи утре внезапно ще се превърнат в апостоли на истината… Никога бурени не са се превърнали в цветя. С хората е почти същото. Поколения обезверени робски същества раждат поколения от обезличени робски същества”.

Как ще отговорите на упреците, че Независимото дружество само се е маргинализирало поради вътрешните „борби за това кой да води бащина дружина”, че неговите представители са от „периферията на обществения живот”?

Отговорът на този въпрос ще бъде болезнен за някои хора. До 10 ноември в дружеството не е имало вътрешни борби по въпроса кой да води „дружината”. Борбата беше инспирирана от Държавна сигурност, която правеше непрекъснати опити да инфилтрира свои агенти и да поеме контрола над дружеството. Тук ще приведа свидетелствата на Владимир Кръстев, един от активистите на дружеството, който е бил под контрола на ДС известен период от време. След като през август 1989 г. Кръстев приема да бъде прехвърлен като агент на ДС във Франция, той направи искрени признания и даде подробни показания пред компетентните френски власти, които му осигуриха политическо убежище. Прочетете свидетелствата на Владимир Кръстев и ще разберете кой е искал да води „бащината дружина” – Държавна сигурност, която накрая успя чрез Румен Воденичаров. Нещата, които говори Луджев са повторение на това, което му е казвал Димитър Иванов по време на техните чести вечери. В дружеството имаше един единствен въпрос, свързан с това кой и как да води делата и контактите с неговите партньори на територията на България. Навън нямаше проблеми. Ние осъществявахме тези връзки във Франция, Едуард Генов [3], който много бързо успя да се ориентира в САЩ, ги водеше там и т.н. Искам да припомня и това, че Дружеството е единствената некомунистическа организация в България, която е международно призната преди 10 ноември 1989 г. на Запад и става член на Международната федерация за човешките права със седалище в Париж.

Принуден съм да кажа и следната истина. За хората от Клуба за гласност и преустройство наказанието беше изключване от БКП и по-рядко уволнение или понижение. Всички те без изключение бяха вътрешнопартийна опозиция и като такива имаха много и постоянни връзки с управляващите на различни нива. Прочетете само интервюто на Ж. Желев пред Кеворкян. Каква позиция имат Илчо Димитров и Николай Генчев? Това са комунисти от средния ешалон. Тук се налага да споделя и нещо от кухнята, на което досега не се даваше гласност по разбираеми причини. Президентът Франсоа Митеран беше останал изключително разочарован от контакта си с тях по време на дадената закуска и е бил принуден да спомене, че във Франция изключването от една партия не се счита за репресия. По-късно в частен разговор Митеран е промърморил нещо от рода на: „Защо сте ми ги довели тука да ми се оплакват, че комунистите ги изключили. Малко ли проблеми си имам с нашите комунисти”. Добре, че е била срещата със студентите, от която е излязъл много доволен и е споделил, че една страна, която има такива студенти, има и бъдеще. Така че, тогава младите измиха лицето на България.

Съществуваше ли непреодолима разделителна линия между хората, които създадоха клуба и тези от Независимото дружество?

Хората от клуба искаха да играят ролята на елитна опозиция, а другите да бъдат пролетарии. Те бяха марксисти и бяха далеч от западната ценностна система, но в името на една нова България ние избягвахме конфронтацията. За съжаление, те създадоха разминаването. Имах чувството, че хората от клуба мразят онези, които са били в затворите. Философията на Илия Минев беше да им помагаме, пък дано еволюират. За съжаление обаче, те останаха една секта – сектата на интелигенцията на социалистическия реализъм. Не можаха дори за момент да надживеят собственото си его. Техният провал е провал и за България.

Според вас каква е истината за създаването на Клуба за гласност и преустройство?

Вече няма съмнение, че създаването на клуба е по съвет и внушение от страна на КГБ. Това съвсем на означава, че всички, които са участвали в Клуба са „кагебисти”. Вътре имаше и наивници, и заблудени левичари, и такива, които вярваха, че служат на „светлата” идея да спасят системата. По същия начин румънската въоръжена революция е извършена направо от командоси на КГБ, влезли в Румъния като туристи. Това се знаеше още тогава. В българските условия клубът беше иницииран и като контрапункт на политическата тенденция, изразявана от дружеството и от „Подкрепа”. КГБ имаше нужда да се подсигури, че и при новите условия няма да изпусне контрола над ситуацията. Все пак ние подкрепихме хората от клуба и се надявахме да ги привлечем за общи действия и по този начин да противодействаме на контрола от страна на КГБ. В този план трябва да разбирате нашето отношение към клуба до 10 ноември. Уви, не успяхме. Още в края на май 1989 г., след посещението на Петко Симеонов, Блага Димитрова и Копринка Червенкова във Франция, станах песимист за тази перспектива. Ще цитирам Блага Димитрова: „Този клуб е създаден за спецификата на преустройството в България, за да се обменят мисли, съображения и инициативи за това какъв трябва да бъде своеобразният път на българското преустройство и по този начин без конфронтация да изиграе една конструктивна роля в търсенето на нови решения”. Или аз нещо не разбирам, или излиза, че клубът е създаден за българското преустройство, а не за скъсване и отказ от комунизма. Те искаха перестройка и гласност, съюзиха се с царедворците на Тодор Живков и хвърлиха всичко на гърба му. След като станаха излишни, царедворците им дадоха по трошичка и си взеха довиждане с тях. Е, сега боли и ритат по тези, с които ги замениха, но вече е късно. Тази партия вече е изиграна, а за другата едва ли ще са нужни.

Смятате ли, че ДС и БКП имаха сценарий за прехода?

Нещата са много по-сложни. Българската действителност може да бъде разбрана само ако стане ясно какво се е случвало в центъра на империята и какво е целял този център. България е била най-малката грижа на Москва. КГБ, която е инструмент на властта, прави щурм и реално отнема властта от партията, защото според КГБ партията не е способна да съхрани системата, а това ще завлече и КГБ в пропастта. В България е различно. Живков никога не се е доверявал на ДС и със сложна система е бдял зорко да ги държи винаги под контрол. Една от най-големите манипулации е шумът около т. нар. Шесто управление – вътрешната полиция на Живков, която е създадена повече, за да го пази от вътрешнопартийните му завистници. Тези от Шесто и тези от Първо главно управление не могат да имат общи интереси, особено след 10 ноември. Шумът около Шесто беше част от синьо-червената мъгла, за да се отвлече вниманието от държавата ПГУ, която беше по-богата от държавата България. Така че имаше приспособяване на части от ДС към сценария на центъра. И този сценарий още е в ход. Същото се отнася и за части и кланове от БКП. Ако ме питате дали висши представители на БКП са организирали опозиционни партийни структури, отговорът е да. Ако ме питате обикаляли ли са офицери от всичките управления да подканят неориентирани бивши репресирани да влизат в партии, обещавайки им да им помагат – отговорът е да. Знам много такива случаи. „Абе – казва човекът Х – нищо не разбирам, до оня ден ме заплашваха, а сега идват и ми казват влизай в някоя партия, а ние ще ти помагаме, пък после ще видим”. Да, това е било.

Обвинявате Димитър Луджев за компромисното му поведение и за това, че се е съюзил с „царедворците на Тодор Живков”. Как ще обясните опитите си за участие в българския политически живот след 1991 г., заиграването с БСП, с Лилов и Виденов, съгласието да се кандидатирате с мандат на бившите комунисти?

Този въпрос е възлов, но периодът след поемането на властта от правителството на Любен Беров трябва да се разглежда отделно от предходния период. С поемането на властта от това правителство беше изгубена и последната важна битка за демократизацията на България. Решителната битка беше спечелена от перестройчиците. Това е Рубикон в новата българска история. За да се стигне до отговора на този въпрос, следва да се дадат отговори на въпросите: кой, как и защо участва в свалянето на правителството на Филип Димитров, кой и какво е правил, за да предотврати падането на това правителство, кой състави и гласува правителството на Любен Беров и каква оценка може да бъде дадена на тези две правителства.

Ще започна с оценката. Правителството на Филип Димитров беше възможно най-доброто за момента, в който се намираше България. Неговото парламентарно представителство не отговаряше на реалната електорална нагласа, тъй като изборите и за този парламент, както и за ВНС бяха фалшифицирани. Правителството на Любен Беров положи началото на повсеместната, явна и нагла корупция в България. За свалянето на правителството на Филип Димитров работиха президентът Желев (в президентството функционираше перманентен оперативен щаб начело с Бригадир Аспарухов, шеф на НРС /ПГУ/, генерал Стоян Андреев и Алексей Алексеев, възлови съветници на Желев), Димитър Луджев, Ахмед Доган и Стоян Ганев. В онзи момент Луджев се беше сближил с Мултигруп – тази информация не подлежи на съмнение. За свалянето на Филип Димитров работеше и КТ „Подкрепа”, която в онзи момент беше силно инфилтрирана, като водеща роля в този процес имаше Радослав Ненов.

Идваме до БСП. Ще маркирам двата основни клана там – този на Луканов и този на официалното ръководство в лицето на Жан Виденов. Луканов беше от бившите царедворци на Тодор Живков, които бързо смениха каскета. Този клан имаше естествено подкрепата на КГБ. Позицията на Жан Виденов беше различна. Кланът на Луканов работеше усилено за свалянето на правителството на Филип Димитров, а този на Жан Виденов беше против падането на правителството, защото в резултат нямаше да получи нищо, а само щеше да бъде употребен. Който се съмнява в този факт да погледне стенограмите на Народното събрание и ще се увери, че Жан Виденов и още няколко души около него не са гласували за правителството на Любен Беров.

Всички гореизброени искаха главата на Филип Димитров. В последно време се прибави и един факт, свързан с Иван Костов. Този факт не ми беше известен до скоро. Всъщност Иван Костов е подвел Филип Димитров да поиска вот на доверие. Хората на Луканов са подтикнали Иван Костов към този ход, обещавайки му, че той ще бъде следващият министър-председател пак с мандата на СДС. Костов е човекът, който депозира в парламента искането за вот на доверие.

В онзи период аз разполагах с относително много канали за информация. По моя инициатива бях започнал регулярни и максимално конспиративни срещи с Жан Виденов. Интересите ни съвпадаха в частта Луканов да бъде изолиран от властта.

Многократно сте заявявал, че искате да „разкриете истината за онова време”. Демонстрирате осведоменост за връзката между политическите и мафиотските структури, за хората с куфарчетата с пари на БКП. Разкажете за тази „истина”.

Аз съм един от първите, които повдигнаха въпроса за парите, контролирани от разузнаването. Имах и много документи. Куфарчетата не са мит. Те са раздавани по списък в партийната централа. Но те не са единственият хайдутлук. Никой в България няма политическата воля и куража да се опита да наложи правов ред. А след като няма правов ред всичко е само дрън-дрън, оттук излязло, там влязло. Кучето си лае, керванът си върви.

Как ще коментирате актуалната политическа ситуация в България – положението на десницата и на левицата 20 години по-късно?

В условията на перестройка няма десница, нито левица. Има театър и мафии на кланов принцип. За десница и левица може да се говори само в условията на правова държава. На територията на България такава няма.

Как ще обясните съдбата на Илия Минев след 10 ноември, неговите последни години? Този човек беше изоставен и самотен, той умря в мизерия.

Имам едно обяснение за смъртта на Илия Минев – омразата и гузната съвест. Той беше скрита атомна бомба за хората с гузна съвест. Бай Илия нямаше ораторски качества, но когато не му позволиха да говори на онзи митинг, той им каза: „Нали демокрация ще правим, дайте да си кажа думата”. „Тази демокрация не е за тебе” – така му отговориха. Страхуваха се от миналото му и от неговия стоицизъм.



[1] Д. Луджев “Революцията в България 1989-1991” кн. 1, изд.”Д-р Иван Богоров”, 2009 (бел.ред)
[2] Вж.”Обектив” бр. 166
[3] Българският дисидент Едуард Генов почина от сърдечна недостатъчност в Калифорния, САЩ, броени часове след разговора ни с Петър Бояджиев (бел.а.).



Advertisements
No comments yet

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: