Skip to content

Аляйдин Мехмедов: „Майските събития“ и моята съпротива срещу тошизма

20 май 2010

Днес се навършват 21 години от най-масовите протести срещу комунистическия режим, станали на територията на България. През май 1989 г. хиляди български турци и помаци, подпомогнати главно от Независимото дружество за защита правата на човека, както и „Подкрепа“ и Демократичната лига за защита правата на човека, организират така наречените „майски събития„, при които открито протестират срещу „възродителния процес“ наложен от БКП. С помощта на кръга около Петър Бояджиев, западните радиостанции разпространяват новината за протестите, както и за бруталното им потушаване от властта.

“Определено мога да твърдя, че майските събития и последвалата след тях “голяма екскурзия“ предопредилиха падането на тоталитарния режим в България,“ казва Зейнеп Ибрахимова, по това време член на НДЗПЧ и негов представител (преди да бъде експулсирана) точно в района, в който започват протестите.

С насилията срещу мюсюлманите режимът остава напълно изолиран, дори от съюзниците си от източния блок. Хората в самата БКП разбират, че е дошло време за промяна, която ще се случи малко по-късно – на 10 ноември.

Използваме повода да публикуваме спомени на Аляйдин Мехмедов, заместник на Зейнеп Ибрахимова в НДЗПЧ и един от главните организатори на протестите в Пристое, Климент и Каолиново, от които започват „майските събития“. Спомените на г-н Мехмедов излизат за пръв път:

Аз, Аляйдин Садъков Мехмедов започнах да са съпротивлявам срещу живковия режим в началото 80-те години.За това явно съм привлякъл вниманието на ДС и преди да започне кампанията за смяна на имената, ни събраха под формата на запас във военните поделения,за да ни контролират или да ни унищожат. Знам, че последната дума, която написах е много силна, но това е самата истина, защото аз и много от запасняците видяхме ямата, която беше изкопана край Сливница.

Ако ме питате кога съм се включил в редовете на НДЗПЧ, това беше към края на 1988 г., по-точно месец януари. До тогава слушах радио „Дойче веле“, радио „Свободна Европа“ Би Би Си. От тия западни родиопредавания научих за НДЗПЧ и за това, че областният пълномощник е моя съселенка. Веднага реших да стана член на дружеството. Посетих пълномощничката Зейнеп Ибрахимова, която тогава беше заедно с брат си и братовчедите си. Дълго поговорихме, запознаха ме с основните правила и принципи на организацията. Първата ми дейност беше тридневната гладна стачка в подкрепа на Петър Манолов, беше по средата или в края на месец януари.По време на обиск в къщата му, му бяха иззели целия архив и ние членовете на Дружеството се обявихме в в протест срещу това беззаконие, което живковистите не за пръв път употребяваха срещу опозицията.

На 1 Февруари госпожица Зейнеп ми каза, че най много до два дена ще ги интернират зад граница. На 2 вечерта аз бях в тях и те тогава ме упълномощиха за областен представител на дружеството.

Като редови член на дружеството се чувствах много добре, но когато ми връчиха тежката отговорност на областен представител на НДЗПЧ, наистина много се уплаших дали ще мога да поема такава тежка отговорност. Първата ми задача беше да учредя един съвет от членовете на дружеството от около 15 души. Учредихме съвета от най активните членове – за заместник избрахме Сабри Галибов, за координатор и говорител на областа Зикри Фикриев. В същото време идваха много хора да се запищат за членове на дружеството, много от тях се записваха за членове главно с цел съпротива срещу живковия режим. Но на нас ни трябваха хора, които да не се страхуват от ДС. В избора на членовете бяхме много успешни. По-късно много от тях бяха викани от органите на ДС за разпит или заплашвани с арест и интерниране, но нито един от тях не се огъна от заплахите и нито един член не се отказа или изтегли членството си. Много хора идваха от Разградска област за да се включат в редовете на НДЗПЧ. Първите от тях приехме за членове. Впоследствие имаше нужда да повдигнем и пълномщник от разградска област. За тая работа ходихме до Пловдив, посъветвахме се с секретаря на дружеството господин Манолов и упълномощихме Февзи за представител, а Наим Наимов за заместник в Разградска област.Два пъти сме ходили до Пловдив като при едно от пътуванията посетихме господин Илия Минев. Той беше в гладна стачка, на легло. ‘Видяхме се, поговорихме. Посещението ни трая около 15 минути, съпругата на господин Минев ни почерпи по едно ръжено или леблебийа. Не си спомням но пихме кафе, той настоя, нищо, че беше в гладна стачка и самият не близваше.

Март и април бяхме най-активни и тогава органите на ДС упражниха най-голям натиск срещу ръководителите и активистите на дружеството. Лично мен много пъти ме викаха в Шумен на разпити, за увещания и заплахи, пробваха всичко за да ни накарат да се откажем от съпротивата. Но управниците не знаеха едно нещо – че ние нямахме повече какво да губим и за това борбата срещу тошизма за нас беше последното пристанище, където да пуснем котва. Бяхме загубили всичко и за това не ни оставаше нищо освен да са борим.

По средата на месец април умувахме как да включим хората масово да протестират и ни дойде идеята за гладните стачки. Направихме едно раширено събрание с активистите от двете области и дълго спорихме за времетраенето и датата на започването на кампанията с гладните стачки.Основно имаше две предложения, първото за дългосрочна стачка (до смърт) и второто за краткотрайна стачка(от 3 до 5 дни) Много спорихме. Силистренската група (Разградска област) настояваше за първия вариант -до смърт. Аз и Шуменската група (Варненска област) настоявахме за краткотрайния вариант. Особенно аз настоявах за краткотрайна щафетна гладна стачка. Накрая ние дадохме ултиматум на Силистренската група – ако не поставят срок на гладната стачка, ние няма да подкрепим тяхната дейност. Тогава те ни обещаха да направят гладната стачка до края на месец май. Второто разногласие между Силистренската група и нас беше за началото на започването на гладната стачка – те настояваха за начало да бъде 6 май, първият ден от Байряма, а ние настоявахме да е след 8 май. В крайна сметка ние се съгласихме, че ще се включим в кампанията за гладната стачка от 8 май, но ще действуваме програмно и всеки ден ще се включат хора от различни села . Тъй и направихме.Те започнаха на 6 май, ние започнахме на 8 май от Пристое, на 9 май Тодор Икономово, на 10 май Климент и вече не можехме да контролираме хората, народът масово се присъедини към нас.

По средата на месец април дойдохме до такава точка, че някои от активните членове искаха да се присъединят към ТЛЗПЧ – групата на Сабри Искендер. Аз излязох против тази идея на някои от нашата група. Впоследствие разбрах, че петима от нашите са посетили Сабри Искендер. Аз смятах, че ако ние изцяло или част от нас се присъединим към турската лига, ДС веднага ще ни разтури и ще прекрати нашата дейност. Доста по-късно аз научих, че посещението на нашата група при Сабри Искендер е станало по инициатива на един агент от ДС, който беше проникнал между нас.

Стигаме до най-важното: откъде и кой назначи датата 20.05.1989 за първата голяма мирна демонстрация срещу властта.През март месец много често ме викаха в Шумен на разпити. Много пъти ме предупреждаваха да не подстрекавам хората към размирици и демонстации. Тогава разбрах, че власта много се страхува от нещо подобно и почнах да мисля по какъв начин и как да окуражим народа. Първо ние подготвихме плана с гладните стачки – моя план беше по щафетен начин, както и стана.Вторият план дойде случайно в краката ни – беше месец април и една група от 5 биши учители (репресирани от власта и изгонени от работа) решили да образуват една малка група под името Шуменска турска лига за защита правата на човека. Ние предложихме да се присъединят към нас, но те отказаха и ние не настоявахме повече. Само ни помолиха да прочетем една къса декларация по „Свободна Европа“. Ние се съгласихме да прочетем тази декларация при условие, че добавим една точка в декларацията – „на 20 май ще се проведе пролетен празник“. Горе-долу това беше текстът, който добавихме към тяхната декларация и един от нашите момчета прочете декларацията по телефона на „Свободна Европа“. После беше най-лесното. След започването на гладните стачки постепенно пуснахме слуха за демонстрацията и посочихме мястото – кръстопътят в село Пристое.

Наистина това беше истински кръстопът за свободата и първата копка на гроба на тошизма.

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: