Skip to content

Да се завърнеш…Спомен за изборите от 1990 г.

9 юни 2010

На 10 юни 1990 г. в България се провеждат първите свободни избори след 1944 г. Събитията от 1989 г., за които толкова говорихме в този сайт, в крайна сметка водят до постепенната демократизация на обществото, тръгнала от 10 ноември. Изборите от 1990 са един от ключовите моменти, определящи хода на тази демократизация. В крайна сметка те са спечелени от БКП/БСП, което накланя българския преход в определена посока. Фреди Фосколо, един от участниците в събитията от 89-та, присъства на изборите като наблюдател. Публикуваме неговите спомени за лятото на 1990:

Да се завърнеш…

Без да смятам 24-часовото си нелегално пребиваване в Родината за да си прибера семейството, ставаха вече 18 години как не бях стъпвал в България. Повече години не бях стъпвал и в посолството на НРБ в Париж. Но беше вече настъпил часът да направя и тази крачка, тъй като на 10 юни в България предстояха първите свободни избори от десетилетия насам. При това обстоятелство чувствах за обидно да отсъствам.

Когато във френския ми паспорт консулът зърна името, в погледа му проблесна недоумение: „ – Разберете – каза той, – че такава виза не мога да ви издам…” Отвърнах, че изглежда той нещо не е доразбрал от новата обстановка и че, с или без виза, на 5 юни съпругата ми Райна и аз ще кацнем на летище София в компания на екипа журналисти от първи канал на френската телевизия. Тяхна работа била дали тогава да ни арестуват пред камерите. Помолих го да доложи по-горе и му оставих визитка. Действително два дни по-късно телефонът звънна. Имахме виза. Все пак придружавайки ни до вратата на посолството, с осезаема мъка в гласа, консулът поднови увещанията си да сме се отказали от намерението, това било, каза той, зарад грижа по нашата сигурност. Благодарихме за вниманието. В уречения ден Райна облече синя рокля, специално купена за случая, а аз по-скромно надянах ярко синя риза. И литнахме. Трудно се описва състоянието на онзи, докоснал мига, в който се сбъдва дълго лелеяна мечта. Тялото се колебае между сълзи и сюргюн, а духът, сякаш напуснал го, съзерцава всичко наоколо с блажено спокойствие. Проверката мина безпрепятствено. Още в таксито „Варшава”, по пътя от летището до центъра на София овладя ме чувството, че се връщаме в миналото. Не само в мисъл, а физически. Изключая новите, вече състарени панелки, пръкнали се покрай „Цариградското шосе”, градът ми се видя непроменен, същият, който бях напуснал две десетилетия назад, само че побледнял и повехнал.

При вида на олющената фасада и скапващия се балкон на родния си дом Райна се разплака. В него, освен хладилник „Мраз”, тя всичко завари на същото място, сякаш пробудила се в покоите на Спящата красавица. Нищо не беше помръднато. Стори ни се дори, че приятелите и близките, които с радост, но недоумение ни навестяваха, не бяха свлекли от гърба си дрехите от 60-те години. Само белите кичури, бръчките по челата и осезаемото отсъствие на починалите, ни връщаха към днешния ден. Всички тези обстоятелства придаваха сладко-горчив привкус подобен на късна среща с отколешна ученическа любов.

Следния ден посветих на френските си приятели журналисти, за да ги вкарам в крак с обстановката. Разведох ги по разни опозиционни свърталища, които подобно настъпан мравуняк, кипяха в отчаян ентусиазъм. Срещнах познати, или по-скоро те ме познаха. В сдружението „За честни избори” настоятелно ме увещаваха да ме включат в списъка на „наблюдателите”. Поколебах се преди да приема неочакваното предложение, нали в живота си съм приемал себе си по-скоро като свидетел, наблюдател на българската сага. Да, наистина, но пък активен наблюдател. Там също ми казаха, че на 7 юни се провеждат последните предизборни митинги.

В уречения слънчев горещ четвъртък след пладне, отправихме се с Райна пеша към Орлов мост. Плътно хванати за ръка прекосихме първо площада с жълтите павета, прокарвайки си с мъка път сред тълпа, развяваща червени знаменца с изписана по тях нежна роза. Хората скандираха: БСП! БСП!… а някои, изглежда незагрели, крещяха по инерция : БКП! БКП!… По лицата им видяхме изписани тревога, недоумение и укор. Впечатли ме обстоятелството, че мероприятието бе проведено с гръб към опустелия Мавзолей, тъй като ораторите бяха предпочели за трибуна балкона на царския дворец. Напуснахме площада не с чувство на ненавист, а на леко омерзение, примесено със съжаление към доброволно измамените камили.

Съвсем друга беше картината на Орлов мост. Погълна ни на място синьото до отвъд хоризонта море, волно разплискало се от вълнения и надежди. Онова, което там видях да грее по лицата на хората определено познах като радост и любов. Позакашлях се, за да скрия напиращите сълзи като си казвах: „Ето го народът, наистина за нищо не съжалявам, само тази гледка оправдава преживяното, сметката е разчистена и сега спокойно може да се мре.” Но не умрях. Когато опиянени се разотидохме в късната нощ, усмихнат милиционер, опрян на бяла служебна Лада отправи към нас поздрав с разперени два пръста на ръката в знак на победа. Какво повече да чакаш?

В неделята, ден на избори, след отрезвителна събота забодох на ризата си отличаващата ме като наблюдател значка, и заедно с екипа на френската телевизия се отправихме към абсолютно непознатия за мен софийски квартал Левски. Избирателната секция се помещаваше в училище. Бяха скътани чиновете в ъглите на класните стаи, а на дълга маса в средата цареше урната. В коридора се простираше чак до улицата през двора тромава, разбунена опашка; роптаеха избирателите, че чакали часове за да си пуснат бюлетината, тъй като имало на разположение само една единствена тъмна стаичка. А освен това сините бюлетини на опозицията се бяха оказали недостатъчни. Докато се чакаше да доставят дефицитните бюлетини използвах неясния си авторитет на наблюдател, за да се наредят един връз друг чинове и ги покрием със свалени от прозорците пердета, за да се съградят допълнителни стаички. Така до края на гласуването опашката се стопи и всички желаещи получиха достъп до урната.

Уморен излязох на стъпалата пред входа на сградата за да запаля цигара. Там почти се сблъсках със запъхтяна гражданка на средна възраст, която трескаво простена: „Закъсняла съм, другарю, трябва да гласувам, моля, пуснете ме!” „Съжалявам, госпожо, – й рекох – закрито е гласуването!” Очите на закъснялата се навлажниха, обърна се да си ходи и се завайка: „О-ле- ле, о-оле-ле, какво ми се случи… какво ще правя… ами сега?!…” Отчаянието й издаваше как тази жена още се бои, че заради нейния пропуск кварталния ОФ-отговорник или партиен секретар ще я порицае… или по-лошо. Тя не беше проумяла, че сега става дума ца свободни избори, в които всеки по свое желание участва или не. Навяха ме внезапно едно изказване на Анри Мазо, моя професор по конституционно право: „Демокрация не се налага със закон, както не би могло със закон да наложиш на чужд народ да проговори от утре на друг език. До демокрация се стига след дълга и упорита практика на демокрация… Спреш ли да я поливаш, тя бързо изсъхва и налага се да садиш нов разсад.”

Останах до след полунощ, до края на преброяването на гласовете. Тази нощ спах тежко, на другата заран се събудих късно с главобол и мрачни предчувствия. Обявяването на предварителните резултати вечерта ги потвърди, за което прибегнах до ракиена терапия. Колкото и с такт да ме утешаваха френските приятели, в думите им долавях съжалителния оттенък на успокояващите слова, отправени към току-що получилия диагноза за злокачествен тумор.

Два дни по-късно отлетях обратно за дома, работата не чакаше, а хранех семейство, но поне връзката с Родината беше възстановена. Само месец по-късно тръгнахме отново за България, но този път с три коли и цялата фамилия: майка, баща, останалите трима братя, техните съпруги и деца, общо 14. В София заварих изникнал Градът на истината и Мавзолея-писоар. Много ми напомняше за атмосферата на майските дни от 1968 г. в Париж. „Да не би – рекох си, – да е покълнал новия разсад на българската демокрация?” „Дано!” – каза баща ми, французинът-българофил, прекарал 10 години в България, и с лек оттенък на умора в гласа добави: „Но да знаеш, синко, не твърдя, че 1939-та , когато стъпих тук, не е имало разлики между България и Франция, но те не бяха до такава степен осезаеми. Днес, уви виждам, че се е отворила пропаст…”

Не подозирах, че мъдрият стар човек си е бил и нещо ясновидец.

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: