Skip to content

Свещеникът, който и при комунизма защитаваше хуманизма и християнските ценности

30 август 2010

В памет на отец Благой Топузлиев

Даниела Горчева

http://www.svobodata.com/page.php?pid=3861&rid=35&archive=

http://www.mediapool.bg/show/?storyid=169287

На 21 август сутринта имахме уговорка с Фреди Фосколо да се видим и да обсъдим някои неща преди да отлетя за Холандия на другия ден.

Фреди ме посрещна с тъжна новина.

Предния ден, на 20 август в Ню Йорк, едва на 64 годишна възраст беше починал отец Благой Топузлиев – един от хората с неизмислена антикомунистическа биография, един от  действителните противници на престъпната комунистическа власт.

1blagoi

Благой Топузлиев е роден на 12 юни 1946 г. в Кърджали, Пловдивска епархия, в свещеническо семейство с пет деца – четири момчета и едно момиче. От четиримата братя трима стават духовници.

Отец Благой е ръкоположен за свещеник на 8 ноември 1969 г. от тогавашния пловдивски митрополит Варлаам и започва да служи в Кърджали.

След като категорично отказва да даде на Държавна сигурност регистъра с имената на кръстените деца, а дава само бройката им (тъй като уж ги искат за статистика), на Великден 1971, точно преди службата, е арестуван.

Осъден е по член 108 за „противодържавна агитация и пропаганда, за неверни и клеветнически твърдения, които засягат държавния и обществен строй на социалистическа България”.


Дават му присъда от 5 години и при строг режим на изтърпяване. От тях 30 месеца – в единична килия, т.нар. единочка. Освен това многократно е вкарван в карцера, подлаган е на жестоки инквизиции и побой. Получава и допълнителна вътрешна присъда от 6 месеца и излиза след 5 години и половина, на 14 септември 1976 година. Така се случва, че Държавна сигурност го арестува на Великден, а от затвора го освобождават на Кръстовден.

След излизането му от затвора не му разрешават да работи и да служи като свещеник и едва през 1981 година забраната отпада и започва да служи в пловдивските храмове „Св. Спас“ и „Св. Неделя“.

Когато научава за създаването на „Независимото дружество за защита правата на човека”, създадено на 16 януари 1988, отива при Едуард Генов, с когото се познават от затвора (по това време Едуард Генов е изселен в село Михалково) и заявява готовността си да членува в дружеството.

Всъщност, основателите на Независимото дружество за защита правата на човека се познават до един от Старозагорския затвор. Може да се каже, че с репресиите си, режимът сам си е подготвил грамотна антикомунистическа опозиция. Когато комунистическите власти осъзнават това – дали поради страх, дали поради предварително начертан план –  за да се освободят от неподкупните, непримиримите и политически грамотните си противници преди да е започнал неизбежният преход, дали и поради двете причини, но в началото на 1988 година започва вълната на експулсацията – тоест на изхвърлянето на неудобните български граждани от България.

От април 1988 до ноември 1989 голяма част от основателите на НДЗПЧ са експулсирани от родината си: Божидар и Минка Статеви, Едуард Генов и семейството му, Иван Янков, Екатерина Маркова, Христо Сватовски, Цеко Цеков, Зейнеп Ибрахимова, брат й и братовчедите й, отец Благой Топузлиев, Петър Манолов и други.

Благой Топузлиев е изхвърлен от България през март 1989 г. След година и половина в лагер за бежанци в Австрия, заминава за САЩ.

От 2000 г. става свещеник при българската православна църковна община в Ню Йорк и служи в митрополитската катедрала „Св. Кирил и Методий“.

*

Не познавах Благой Топузлиев лично, но бях виждала злостната статия в „Работническо дело” от 19 януари 1989 година (точно, когато започна посещението на френския президент Митеран в България – първото посещение на френски държавен глава в комунистическа България). В тогавашната ни студентска компания коментирахме тези статии с презрение към жалките им автори. Както саркастично отбеляза мой колега тогава: ”На първа страница написали с големи букви: „Добре дошъл, г-н Митеран”, а на втора се разпасали да обясняват на читателите си какъв бил пловдивският поп ”. Всъщност, органът на партията, изписвана с голямо „п”, бе публикувал обичайните доноси на мизерните агенти на Държавна сигурност (ДС), надраскани, естествено, с обичайната липса на вкус. За такт да не говорим.

Очевидно бе, че кадесарите отчаяно (и некадърно) се опитваха да клеветят членовете на „Независимото дружество за защита правата на човека”. Знаехме за дружеството на Илия Минев, благодарение на смелите интервюта по радио „Свободна Европа”, правени от незабравимата Румяна Узунова. Но и тези, които не слушаха предаванията, пак проумяваха, че ледът в България се движи – именно благодарение на изтървалите нервите си комунисти и каруцарските им крясъци в иначе скучния до смърт вестник „Работническо дело” – орган на българската комунистическа партия (БКП). /За да обясня на родените след 1980 какво впечатление правеше истерията в „Работническо дело” тогава, ще прибягна до следния пример: представете си досаден чиновник, пристегнат в провинциално костюмче да дудне под нос пред отегчената аудитория нищонезначещи баналности и изведнъж да се разкрещи като пиян каруцар от подиума. Картинката на това зрелище тогава изглеждаше и страшна, и комична. От днешна гледна точка изглежда само страшно комична, естествено./

Комедията се превърна в гротеска, когато партийните бюрократи, които не можеха да се
похвалят с излишък на ум и въображение, взеха да свикват хората по училища и предприятия и да им четат махленските статии в „Работническо дело” и да ги карат да изпращат колективни писма в подкрепа на партийната политика, та глухо и сляпо проумя, че БКП го е загазила яко. Страхът, обаче, все още бе голям и малцина се осмеляваха да протестират. /Протест срещу публикацията от 7 февруари 1989 в „Работническо дело“, в която партийният орган нарича „Независимото дружество за защита на правата на човека в България” „терористична група, ръководена от фашисти” е написан от Едвин Сугарев, Владимир Левчев и Александър Кьосев, подписан от около 30 интелектуалци и внесен в редакцията на вестника./

***

Фреди Фосколо вижда отец Благой Топузлиев за първи път по време на Парижката конференция май – юни 1989, където отец Благой силно впечатлява участниците на конференцията с изказването си. Докато Фреди ми показваше снимките на отеца и ми разказваше спомените си за достойното поведение на отеца по време на Парижката конференция, като по поръчка се обади и Петър Бояджиев.

Петър Бояджиев и отец Благой Топузлиев се познават от Старозагорския затвор и по-късно, когато през 1988-1989, вече от Франция, Петър Бояджиев и Фреди Фосколо координират по телефона и предават на Румяна Узунова сведения за протестните акции на „Независимото дружество за защита правата на човека”, както и на останалите нововъзникнали легални антикомунистически организации в България и най-вече за протестните акции на българските турци, отново се свързват с отец Благой Топузлиев, който дава без страх интервюта за радио „Свободна Европа” и пред западни журналисти.

Ето разказа на Петър Бояджиев за тези събития, разказ, в който е вплетен и откъс от бъдещата му книга, предоставен ми любезно от автора.

Отец Благой представи достойно българското християнство на високо дипломатическо ниво

Парижката конференция се очакваше с голям интерес от хората в комунистическите страни, защото тя беше посветена на най-чувствителната за тези граждани област – човешките права и свободи.

До конференцията стигнаха двама представители от НДЗПЧ от България: отец Благой Топузлиев и поетът Петър Манолов и трима от „Клуба за гласност и преустройство”: поетесата Блага Димитрова, социологът Петко Симеонов и журналистката Копринка Червенкова. С осигуряването на поканите се зае Дими Паница и те бяха издадени от името на една френска фондация.

От „Независимото дружество за защита правата на човека” в Париж дойде и Зейнеп Ибрахимова, но тъй като тя бе експулсирана от България още по-рано, пристигна в състава на турската делегация. В състава на турската делегация имаше и други български правозащитници – етнически турци, изгонени от родината им от органите на Държавна сигурност и престъпната политика на Тодор Живковия режим.

Отец Благой Топузлиев беше без документи в транзитен лагер във Виена и чрез външно министерство му осигурихме временно пасаван, за да може да дойде в Париж. Посрещнахме го и го настанихме в хотела, в който бях отседнал аз и в който вече бяхме настанили и Петър Манолов.

Пристигането на другите трима беше по-интересно и заслужава отделно внимание, но ето съвсем накратко. Никой от нас до последно не знаеше кои представители на българската опозиция и как точно ще пристигнат. Имахме готовност да им осигурим самолетни билети или в най-лошия случай да им ги заплатим след тяхното пристигане. Обаче не се наложи нито едното, нито другото. Успях да разговарям за кратко с Йордан Василев, който ми съобщи приблизителния час на отлитане от София на Блага Димитрова. Установи се, че наистина имаше редовен самолетен полет от София. В определения час на пристигане се строихме да посрещаме тримата опозиционери на летище Орли с поканените от нас френски журналисти. Самолетът пристигна, но никой от тях не слезе от него. Притеснихме се наистина всички и най-много журналистите. Бяха готови да направят на нищо мръсната българска Държавна сигурност, която само ни лъже. Отново успях да се свържа с Йордан Василев, който потвърди че са отлетели в уречения час и повече нищо не знае. Край нас журналистите настръхнаха, но все още ги успокояваме. Реших да доизясня информацията чрез летищните власти. Оказа се, че от София са пристигнали два полета: един редовен и един чартърен. Отново провеждам разговор с Йордан Василев за доизясняване. Този път той вече беше говорил с жена си и ни уведоми, че тя била пристигнала благополучно в Париж и че повече информация можем да получим от Цветан Тодоров. При разговор с последния едва не припаднах. Опозиционерите били пристигнали с държавния самолет, с който пътувала и официалната правителствена делегация за конференцията и българският посланик ги посрещнал и настанил в един и същ хотел, обичайно ползуван от българското посолство. Е, какво да кажем на приятелите журналисти – смях и срам в залата.

Тази история със самолета даде възможност на Тодор Живков по-късно да напише подигравателно в една от книгите си: „По същото време, с мое съгласие бе предоставен най-хубавият държавен самолет, за да пътуват на международната среща по въпроси на човешките права в Париж. Неотдавна научих, че там се представяли като опозиционери. Посрещнал ги и ги настанил Петър Бояджиев. Не съм се интересувал кои са ходили. Знаех само за Блага Димитрова.”

Това бяха единствените представители на граждански сдружения, пристигнали с официалната правителствена делегация. Какво са си хортували тримата с Петър Младенов по време на полета, само можем да гадаем. Все пак България с този  епизод спокойно може да влезе в книгата на Гинес.

Кои други пътуваха в същият самолет?

Юли Бахнев – отговорен секретар на прокомунистическия официозен „Комитет по правата на човека” , създаден в противовес на опозиционното „Дружество за защита правата на човека” на Илия Минев. За Бахнев, дори и колегата му Велко Вълканов пише с респект: „Имаше, предполагам, сериозни връзки с Държавна сигурност”.

Със самолета е трябвало да пристигне и владиката Арсений, който обаче като чул че отец Благой Топузлиев ще е в Париж, уж получил инфаркт и на негово място изпратиха агент Матей, алиас отец Иван Петкин от Виена. За този „отец” Петкин чета в моята разработка от Държавна сигурност, че бил честно работещ агент към Шесто управление, отдел 3-ти, отделение първо, с псевдоним Матей, номер на работното му досие 59149 с водещ офицер капитан А. Славчев. Та въпросният агент Матей, алиас отец Иван Петкин, замества уплашилия се Арсений. Предисторията с митрополит Арсений е доста интересна, за да бъде подмината.

Тя е изложена от отец Топузлиев в края на 1988 година пред френския журналист Ален Шевелариа, който влиза в България, уж като търговец и снабден от нас с адреси и карта на непознатата му България успява да вземе интервюта от Зейнеп Ибрахимова, от отец Топузлиев, Илия Минев и други представители на българската опозиция.

Интервюто се пази на звукозапис и е качено на блога Петър Бояджиев и приятели и на блога на Петър Добрев „Българската 1989” :

„На 20 декември 1988 година бях извикан от пловдивския митрополит Арсений, който е заместник-председател на официалния Комитет по правата на човека, и след като ме наруга в присъствието на двама епархийски съветници, духовници, той ми нареди да подпиша декларация, че се отказвам от членство в „Независимото дружество за защита правата на човека” и да я предам в канцеларията или в противен случай да си дам оставката като свещеник.

Разбира се, тъй като аз не считам, че моето служение и участието ми в Дружеството са несъвместими, то не направих нито едното, нито другото”.

*

По-късно, в наши разговори отец Благой ми е разказвал как теологически обяснявал на владиката, че техен дълг е да защитават правата на човека. Владиката толкова се озверил, че едва не скочил да го бие и му поставил условие: или отец Благой да напуснел Независимото дружество, или владиката щял да го разпопи.

Отецът оставя това решение на съвестта на висшия духовник и разговорът завършва. Разпопеният и непокорен духовник по-късно е изстрелян във Виена.

След това владиката Арсений е включен в официалната делегация заедно с Бахнев като представител на Българската православна църква. Дотук всичко добре, но ето че се оказва, че този проклет отец Благой Топузлиев ще бъде също в Париж. Можел ли е владиката да допусне, че всесилната ДС ще позволи отец Топузлиев да се появи в Париж и то специално поканен да говори за човешките права в България!

Ние обявихме, че отец Благой ще говори в Париж едва в последния момент, когато той вече беше при нас във Франция. С Благой не се бяхме виждали около 8 години. След като се пораздумахме, решихме той да поговори със сестрата на жена му и да чуем новини от Пловдив. Още в началото тя ни уведоми, че Арсений е определен да дойде в Париж. Тя от своя страна бързо разпространила новината, че отец Благой е в Париж и смелият в кабинета си владика, едва не припаднал. Симулира инфаркт и отказва пътуването. Жалко, защото срещата на Парижката конференция между продажния владика и разпопения от него духовник, щеше да е интересна. Е, страхливецът се уплаши и не дойде.

Това не попречи на отец Благой да защити достойно българския национален интерес и да представи България и българското християнство на рядко високо дипломатическо ниво. За това след малко.

Нашата дейност бе свързана с гражданските организации и нямаше връзка с представителите на българската държавната делегация. Но какво установихме – от всичките 35 страни участнички, малка България беше представена от най-многобройна правителствена делегация – тридесет и три члена! За сравнение, делегациите на повечето страни не надвишаваха 10-12 човека, а повечето бяха под 10 души. Към тези тридесет и трима български официални представители не си позволявам да прибавя и другите трима – Петко Симеонов, Блага Димитрова и Копринка Червенкова, които останаха през цялото време в неудобната поза между режим и опозиция. Истина е, че те макар да не направиха смели  и критични изявления, все пак не защитаваха политиката на комунистическата власт.

С Фреди Фосколо бяхме отправили пред Quai d’Orsay (Ке д’Орсе – нарицателно на френско външно министерство) едно искане представителите на гражданските сдружения от България да бъдат приети от представител на френската делегация.

Не хранехме особено големи надежди, че молбата ни ще бъде удовлетворена. Ставаше въпрос за най-натоварената от всички делегации, участващи в конференцията, тъй като това бе делегацията на страната-домакин. С нашата кауза се зае мадам дьо Пари, която работеше във външно министерство и тъй като самата тя бе от белогвардейски произход, очевидно ни симпатизираше. И, о радост, внезапно тя ни уведоми, че молбата ни е удовлетворена и че българските опозиционери ще бъдат приети и не от кой да е, а лично от ръководителя на делегацията. Когато мадам дьо Пари ни съобщи мястото и часа на аудиенцията, имах чувството, че са ми поникнали криле. Бързах да уведомя гостите за предстоящото радостно събитие – какво голямо признание за малка България. Чувайки новината, Блага Димитрова, обаче, ме поля със студена вода: „Не сме дошли да се срещаме с френски официални лица !” Копринка Червенкова и Петко Симеонов също отказаха.

Отидохме на срещата само с отец Благой Топузлиев и с Петър Манолов. За да прикрием срама, двамата с Фреди Фосколо не посмяхме да кажем истината на високопоставения френски представител и излъгахме, че другите трима идват с такси от другия край на Париж и очевидно са попаднали в задръстванията. Аудиенцията предвиждаше петнадесет минути разговор и евентуално предаването на документи, ако има такива.

Превеждаше Фреди Фосколо с неговия прекрасен литературен френски език. Първи говори Петър Манолов, говори добре, стегнато и ярко. След него, в расо и с кръст на гърдите, думата взе отец Благой Топузлиев. Когато отец Благой заговори за своите страдащи братя мюсюлмани, той не се сдържа и се просълзи: „Нашите братя мюсюлмани – каза той – страдат от комунистическия режим повече и от нас. Комунистите не се спряха пред това да им отнемат дори имената. ”

Висшият френски функционер бе трогнат и впечатлен от благородството и хуманизма на българския свещеник, започна да задава въпроси и срещата, определена за 15 минути, продължи близо час. Внимание, което не бяхме очаквали, тъй като знаехме, че програмата му е изключително натоварена.

На какво се дължеше този успех?

Главно на християнския свещеник отец Благой Топузлиев, който защити живота и достойнството на своите мюсюлмански братя, които в онзи момент страдаха най-много. Отец Благой, комуто бяха чужди всякакви преструвки, направи това по един естествен начин и високопоставеният френски представител разбра, че човекът срещу него не търси специален политически ефект. Той почувства, че за отеца това е същност, а не поза. Точно поради това той наруши целия си график. Слушаше внимателно, задаваше въпроси и видимо се развълнува.

Разбира се, всички забравихме за „закъснелите”. Накрая, от куртоазия ги извинихме  със задръстванията и срещата приключи. /Едва с късна дата, близо 20 години по-късно научих един смайващ  факт. Част от членовете на „Клуба за гласност” са възложили на Блага Димитрова да връчи документ-декларация от тяхно име с техните подписи, осъждащи действията на правителството. Както се вижда, тя беше получила невероятната възможност да го връчи лично на възможно най-високото дипломатическо ниво. По – нагоре имаше само три нива: министър на външни работи, премиер и президент. Дали защото се уплаши, но тя отказа да се възползва от тази възможност и пренебрегна тези, които са й се доверили./

Не съм убеден, че отец Благой си даде ясна сметка за значимостта на това, което се случи тогава в кабинета на високопоставения френски служител от Ке д’Орсе. След срещата сътрудничката му ни каза, че отдавна работи с него и никога не го е виждала толкова развълнуван, а за първи път го вижда да наруши целия си график.

*

Блага Димитрова обяснява по-късно своето поведение със съвета, който й бил даден от Цветан Тодоров да не засягат мюсюлманския въпрос, тъй като и без друго преобладаващата част от френските журналисти нямат много добро мнение за турското правителство и неговата политика в областта на правата на човека. Тази позиция на журналистическата гилдия в Париж ние познавахме не по-зле от Цветан Тодоров, но ако журналистите имаха резерви към турското правителство, то те нямаха такива към мюсюлманите в България.

В онзи момент всяка критика на режима по отношение политиката му към мюсюлманската религиозна общност у нас, идваща от представители на християнската общност в България беше не само полезна за националния интерес, но и издигаше авторитета на българите на изключително високо ниво. Режимът не само беше приложил една престъпна и безперспективна политика, но и с тази или без тази си грешка, той си отиваше като резултат от фалита на комунизма и на новата политика на Москва. Въпросът какво идва след него засягаше интересите на другите европейски страни. Разграничаването на представителите на християнските общности от правителството се явяваше своеобразна гаранция, че с отиващия си режим, проблемът ще намери своето мирно вътрешно българско решение. В крайна сметка, началото на решението на проблема се постави малко по-късно – на 29 декември същата година.

Това съвсем на беше маловажно за другите европейски държави. Всеки разумен човек ще се замисли като се обърне към близкото минало на бивша Югославия и сложните проблеми, които войната там постави пред другите европейски държави.

Когато се потъпкват принципите на хуманизма и на обикновения човешкия морал, това не е и не може да бъде в защита на националния интерес, защото в крайна сметка насилието винаги работи против този интерес. Цялата политика на БКП от началото до края бе в ущърб на българския национален интерес, бе престъпна и демагогска.

Добре че имаше достойни личности като отец Благой Топузлиев, които измиха срама от челото ни. Вечна му памет на отец Благой.

Тленните останки на отец Благой Топузлиев бяха върнати в родината му, от която той приживе е прокуден. Опелото бе на 26 август 2010, в църквата „Света Неделя” – град Пловдив.

Advertisements
No comments yet

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: