Skip to content

Михаил Иванов: „Възродителният процес” не е спонтанен акт

23 май 2011

Цялата 1984 г. е година на превъоръжаване на МВР – увеличен е щатът, увеличени са средствата, закупена е нова техника, преглеждат се наредбите за борба с безредици… Тази подготовка показва, че „възродителният процес” не е спонтанен акт – отишъл, значи, Тодор Живков с приятели на лов и там му хрумнало и решил… Няма такова нещо, всичко е подготвено. Дълбоко съм убеден в това и мога да го докажа документално, заяви пред ГЛАСОВЕ Михаил Иванов*.

Г-н Иванов, скоро ще се навършат 22 години от майските протести на българските турци през 1989 г. Смятате ли, че българското общество има автентичен спомен за онези събития?

Сигурно ме питате за по-широките кръгове на обществото. Много от хората бяха дистанцирани от случилото се с българските турци през 1989 г. и тогава, и по-късно. В същото време тази тема беше обременена с много спекулации и беше представена превратно главно с политическа цел. В продължение на много години излизаха материали, книги и интервюта предимно на самите изпълнители на тази асимилиационна политика. Става дума за хора като Димитър Стоянов, който като министър на вътрешните работи е имал ръководни функции, за Веселин Божков, който е бил началник на отдела за борба с турския национализъм в Шесто управление на Държавна сигурност, за Паунка Гочева, която също е била активен участник от името на Отечествения фронт и т.н. Много подобни книги излязоха. По-късно, разбира се, особено през последните няколко години, се активизира и един алтернативен прочит на събитията от онова време. Има и по-стари изследвания, които останаха незабелязани – например изследването на Стайко Трифонов, който имаше достъп до архивните материали. Трябва да кажа, че по онова време архивът на МВР беше недостъпен. В продължение на много години имаше голям проблем и с ползването на партийния архив, който е част от Централния държавен архив. Докато аз работех с този архив през 1999–2001 г., всичко беше натрупано в чували. Под „всичко” разбирам периода на 80-те и частично на 70-те години на миналия век. До този период всичко е подредено много акуратно, но последният, най-важният период беше натрупан в чували. Не съм сигурен, че нещата днес са се променили. Що се отнася до алтернативния поток на изданията за „възродителния процес”, трябва да спомена книгата на Ибрахим Ялъмов „История на турската общност в България”. Много хубава книга за „възродителния процес” в Централните Родопи написа Евгения Иванова. Книгата е наречена „Отхвърлените „приобщени” и макар да е написана публицистично, е базирана на много стабилен документален материал. Появиха се и документални сборници, като например двутомния сборник, който издадоха Евгения Калинова и Искра Баева. Проблемът на този сборник е, че точно там, където става най-интересно, изведнъж има многоточие и пасажът прекъсва. Казвам това, защото съм чел целия документален текст и мога да сравня оригиналния вариант с този, който е представен. Веселин Ангелов също издаде няколко документални сборника. Аз пък публикувам една серия от статии в списание „Обектив” на Българския хелзинкски комитет, която съм озаглавил „Като на празник” заради изказването на Тодор Живков, че нашите съграждани турци трябва да отидат като на празник да си сменят имената. Текстовете, които представям обаче, разкриват едни далеч не празнични, а напротив – много тежки и драматични събития. Освен това се появиха сайтове, които допринасят за получаване на една по-автентична представа за онези събития. И въпреки това, ако съдя по моите студенти или по разговорите ми с близки и познати на тази тема, виждам, че все още много от нещата не са почувствани и не са разбрани. Нямаме ясен спомен. Смятам, че тези събития трябва да бъдат описани в учебниците, че децата в училище трябва да научат за всичко това. 22 години са достатъчен период, за да си дадем сметка, че в тази област няма опасност да възникнат кой знае какви напрежения. Най-много да се окаже неприятно за някои хора, които ще трябва видят имената си там.


Може би проблемът е именно в това, че част от участниците и от хората, които са отговорни за тези събития, са все още живи.

В по-голямата си част онези, които носят основната отговорност, не са живи. Тодор Живков не е жив. Димитър Стоянов и Милко Балев също починаха. Само Георги Атанасов е жив, но той е много възрастен. Относително по-млад е Стоян Михайлов, който през цялото време се дистанцира от тези събития и от отговорността, която би трябвало да носи. За съжаление обаче, по силата на своето служебно задължение като партиен функционер, той е бил в малката група, където са се обсъждали нещата и са се взимали решенията. Този тесен кръг, разбира се, се ръководи от Тодор Живков. Георги Атанасов, все още в позицията си на кандидат-член на Политбюро и секретар на ЦК на БКП, става главен координатор на масовото преименуване, което в нашия спомен е останало като „възродителен процес”. Фактически Георги Атанасов е един от хората, които движат всичко – той прави отчетите, той докладва. Останалите са Димитър Стоянов, като министър на вътрешните работи, Петър Младенов, като министър на външните работи, тъй като има и външен аспект, Стоян Михайлов, като секретар по идеологията, Пенчо Кубадински, като председател на Отечествения фронт, тоест масовата организация, в която са включени всички пълнолетни български граждани. Това е оперативният кръг, в който се възлагат задачите и се докладва. Георги Джагаров участва в концептуалната подготовка, като заместник-председател на Държавния  съвет. Именно като член на Държавния съвет той подготвя един документ, който налага по-твърда позиция и линия на поведение. Тази позиция е предложена на партийното ръководство и то я възприема.

Всъщност ако проследим тази асимилационна политика, „най-интересното място” са именно майските събития и турската съпротива, които нерядко са определяни като същинската проява на дисидентство в комунистическа България. Нека се върнем към тези събития, към техните инциатори и участниците в тях.

Разрешете ми обаче да започна малко по-отдалеч, за да определим какво е това „възродителен процес”. След 9 септември, когато властта взима правителството на Отечествения фронт, в което доминират комунистите, и когато навлизаме в комунистическия период, има няколко подпериода от гледна точка на етническите отношения. Имало е време, когато етническата култура и идентичност са била защитени, стига обаче всичко да се прави от „наши”, тоест социалистически позиции. Какво значи „наши социалистически позиции” – това означава, че ние трябва да разкъсаме всякакви връзки между турците в България и Турция, защото Турция, както казва Георги Димитров, е азиатска и капиталистическа страна, тя е наш враг и трябва да си върви в Азия. Георги Димитров казва това още през 1945 г., когато наша комунистическа делегация го посещава в Москва. И затова трябва да спечелим турците, трябва да разкъсаме връзките. В тази посока се правят много сериозни усилия. Приема се, че ние трябва да имаме „наши хора” и затова трябва да образоваме турци, които да получат висше образование. Именно такава е терминологията – ние ги образоваме, а не те самите се образоват. Който пък няма да стане наш, роден, социалистически турчин, той да си върви в Турция. И ние отваряме от време на време границата и насилствено караме Турция да приема огромни маси от хора. Още тогава има ултиматум за 250 хиляди души, които трябва да бъдат приети от страна на Турция за три месеца. Дори току-що създаденият Съвет на Европа гласува резолюция срещу това безумие през 1951 г. Турция все пак затваря границата в един момент и бройката на приетите е много по-малка – около 150 хиляди души. Тоест философията – който не ще да стане наш, да си върви – също не помага, защото не могат всички да си отидат, а и не могат всички да станат напълно наши, родни, социалистически турци. Ние непрекъснато имаме страх от това, че те може да се превърнат в „пета колона” на Турция – силно преувеличени и нереалистични страхове. И какво се решава тогава – ще ги асимилираме и ще ги възродим, тъй като „се оказва, че те всъщност са българи”. Тоест в различни периоди се възприема ту политиката на моркова, ту политиката на тоягата, ту политиката на моркова и тоягата. Накрая завършваме само с тоягата. Опити за асимилация има още след идването на Тодор Живков на власт и след Априлския пленум през 1956 г. – особено сред ромите. 60-те години обаче са време на относително затишие поради сложната международна обстановка. В началото на 60-те години имаме Берлинска стена, кубинска криза и смяна на властта в Съветския съюз – тоест моментът не е бил много подходящ и затова Тодор Живков все още не предприема онова, в което е бил дълбоко убеден, че трябва да се случи. Все пак времето се използва за поредното изселване и под формата на обединение на разделени семейства през оня период са изселени около 100 хиляди души.

И накрая излизаме на правата линия – през 1969 г. има решение на Политбюро, в резултат на което са закрити почти всички турски вестници и е прекратено книгоиздаването на турски език. От периодичния печат са оставени само две централни издания. Турският език също бива изхвърлен от училище. Това се прави по един доста типичен за комунистическия режим начин – събира се учителският съвет, който гласува да не се изучава повече турски език, тъй като децата се раздвоявали. Даже по някой път се събира и родителският актив, където, разбира се, никой не смее да гласува против, защото всички се страхуват. По силата на изпълнението на това решение от 1969 г. до 1975 г. турски език не се изучава вече никъде. Театрите също са разтурени и са превърнати в естрадни състави, които трябва да изпълняват главно български народни песни и танци. Така че в началото на 70-те години започва един много силен асимилацоинен натиск. Тогава започва и кампанията в Родопите – най-напред в Смолян, където се апробират нещата, тъй като се е смятало, че там ще е най-лесно. Всъщност опити за асимилация в Западните Родопи е имало още през 1964 г. През 70-те години са обхванати целите Западни Родопи, като целта е била да бъдат преименувани насилствено всички помаци. Това, разбира се, предизвиква съпротива, има и немалко жертви. За жалост за тези събития се знае твърде малко и обикновено когато говорим за „възродителния процес”, насилствената асимилация на помаците винаги остава на заден план. Много хора са вкарани в  затворите с десетгодишни присъди, а да не ви разказвам как са изселвали цели семейства и фамилии и са ги лашкали от Югозападна България в североизточната част на страната.

В същото време се подготвя смяна на паспортите, където вече няма да бъде вписвана народността, а ще има неутралност по отношение на етническата принадлежност. Решението за това се взима през 1978 г., а самата подмяна на паспортите трябва да започне през 1981 г. При помаците няма проблем с народността, тъй като те поначало са записани в старите паспорти като българи. Там властта не се притеснява, притеснява се обаче за ромите и турците и най-напред започва с ромите.

Има няколко вълни на насилествено преименуване на ромите, съпроводено със сериозна съпротива на част от ромската интелигенция. За преименуването на ромите и за тяхната съпротива също се знае твърде малко. Има един ромски патриарх – Сульо Метков, когото искам специално да спомена. Той още е жив и е към  90-годишен. По онова време този човек издава ромски вестник по някакъв невероятен начин на свои разноски и с връзки в печатницата в продължение на една година въпреки неодобрението от страна на комунистическата партия. Има и други хора. През 70-те години се създава една съпротивителна група около Васил Чапразов в Сливен. Искам да спомена също Стоянка Соколова, Мануш Романов и Яшар Маликов. Тези хора, разбира се, (чета в архивите на МВР) са определяни като „фанатици” и „националисти”, те са „наши врагове” и за всички тях са открити т.нар. ДОР – дело за оперативна разработка. За голямо съжаление една голяма част от тези дела са унищожени. В архивите откривам информация и за съпротивата на много неизвестни хора на местно ниво. Заседанието за преименуване на ромите се води от Александър Лилов, а Георги Атанасов провежда инструктажа по самата дейност. Забележете, отново Георги Атанасов – фактически още от 70-те години той е главният отговорник в партийната йерархия в тази област. Тази задача му е възложена от Тодор Живков. За две-три години всички роми, които носят мюсюлмански имена, са преименувани и през април 1984 г. началникът на Второ главно управление на Държавна сигурност Георги Аначков докладва на министъра на вътрешните работи, че там нещата вече са приключили и че са преименувани 285 677 души.

Обаче сега да видим какво правим с турците. Там въпросът е по-комплициран. И започва да работи един механизъм, който аз наричам пълзяща асимилация. Изведнъж „ентусиазирани” отечественофронтовци и местни дейци започват да обясняват, че ако изучим родословните дървета на турците, ще видим, че повечето от тях имат българи в рода си и в началото на рода им стоят именно българи. По този начин се оказва например, че съпругът или съпругата в едно турско семейство са българи по произход, а щом като тя е българка, то значи и той е българин. Някъде връщат лентата и се оказва, че той или тя са всъщност българомохамедани, тоест пак българи. Така започва един много сериозен натиск на драстична асимилация и насилствено преименуване, който среща съпротива. Тази пълзяща асимилация върви през 1982–1983–1984 г. и все още никой извън потърпевшите не знае за нея. Кодовото название е „преименуване на лица от смесени бракове”. През 1984 г. вече напрежението е толкова голямо, че дори тогавашният шеф на Шесто управление, или иначе казано, на политическата полиция, ген. Петър Стоянов пита: „Докога ще продължаваме с тези смесени бракове, непрекъснато предизвикваме напрежение”. Тези въпроси, които той задава през август 1984 г., дават да се разбере, че той не е достатъчно убеден и затова бива сменен в началото на 1985 г. и въпреки връзките му с Тодор Живков  бива изхвърлен от системата. Напрежението обаче продължава да расте, появява се сериозна съпротива, включително насилствена, на много места възникват нелегални организации. През лятото на 1984 г. Авни Велиев създава Ленинска комунистическа партия на турците в България. Човекът бил убеден комунист и смятал, че това, което се прави, противоречи на комунизма. Действали са нелегално. Разбира се, хващат ги и ги малтретират по много жесток начин. Тогава именно се заражда и терористичната реакция на тази пълзяща асимилация и на насилието, свързано с нея. Възниква група, която предприема тежки терористични актове. Два от тях – в Пловдив и във Варна, са през лятото на 1984 г., тоест преди да започне онова, което наричаме „възродителен процес”. Следващите атентати са през март 1985 г. в Буново и Сливен, където има човешки жертви, включително малки деца. И дума да не става, тази реакция трябва да бъде осъдена. Но ние се питаме откъде е тръгнала тази съпротива, ето откъде – от пълзящата асимилация. За това никой не говори. В Момчилград също е създадена нелегална организация, която през септември 1984 г. вече има нужната консолидация за оказване на съпротива. Имайте предвид, че все още продължаваме да си говорим за смесени бракове. Това личи и от начина, по който са били наричани заседанията и оперативките на ръководството на МВР. Постепенно мащабите започват да се разширяват и фактически до края на 1984 г. насилствено са преименувани всички мюсюлмани в Южна България.

След това валякът минава през Ябланово, Котленско. Не знам дали сте гледали филма „Откраднати очи”, там има кадри, които напомнят за случилото се в Ябланово. Какво става в Ябланово – там хората въстават, ръководени от активния борец против фашизма и капитализма Федаил Коджаибрямов, от партийния секретар Хасан Берберов и от кмета Хюсеин Нух. Слагат някакъв взрив на моста, обвързват го с железа и излизат на улиците, въпреки че студът навън е почти минус 20 градуса. Организират комуна и раздават безплатно хляб и дърва на всички. Блокират селото, за да не може никой да влезе в него. Е, пристига Трета армия, пристигат сили с танкове, с БТР-и и с камиони, които минават през дворовете и започват да гонят хората. Накрая ги скупчват на площада, където започва зверски побой. Има и един убит, който е прегазен.

След това минаваме в Северна България, където завършваме започнатото. Всичко това поражда съпротива и аз искам да разделя ясно два етапа на съпротивата – първоначално тя е стихийна и непосредствена реакция на насилието, което поражда насилие. Например ще запалят някъде сеното, ще прережат жиците на далекопровода… Във всички случаи ще създадат нелегална организация. Нелегалната организация обикновено се състои от двама-трима души и в края на краищата бива разкрита.

Какъв е приблизително броят на тези нелегални организации?

Трудно ми е да кажа. Във всеки случай са доста много и ние не знаем за голяма част от тях. Една такава организация е „Витошка конференция”, а делото по нея е наречено „Журналиста”. Основният й инициатор е Халим Пасажов. Събират се на Витоша по подобие на нелегалната Витошка конференция на БКП през 1924 г. и приемат документи. Разкриват ги и ги малтретират жестоко. Аз ги познавам лично и мога да ви кажа, че са ги малтретирали така жестоко, че не бих искал дори да опиша това. Било е истински кошмар. Халим Пасажов, който почина наскоро, имаше сериозни поражения и му беше трудно да говори. Шукри Топчу, който е от Ардино, е също един от тях. И той е пребиван зверски многократно. Така че това е една доста силна организация, но тя съществува за много кратко време. Ленинската комунистическа партия на Авни Велиев е ликвидирана през септември 1984 г. Самият Велиев вече е в затвора. Момчилградската организация е разтурена, след като властите влизат в глада с гъсенична техника. Там също има убити. Именно тази организация провежда съпротивата, когато силите за сигурност влизат в града. Преди това в Бенковски, в Груево и на редица места хората излизат с голи ръце и въоръжени с каквото им попадне срещу силите на реда, които са дошли да ги преименуват. Техните спонтанни действия имат характер по-скоро на въстания, отколкото на демонстрации, и на отделни места има жертви. 17-месечната Тюркян е прегазена от тълпата, тъй като майка й е излязла заедно с нея. Тези хора са впечатлили дори офицерите, ръковидили операциите, защото са вървели срещу водните струи през зимата при минус 15–20 градуса. За тези струи самият Димитър Стоянов разказва, че те издухват със силата си, гордеейки се с това какви машини са закупени. Между другото трябва да кажа, че цялата 1984 г. е година на превъоръжаване на МВР – увеличен е щатът, увеличени са  средствата, закупува се нова техника, преглеждат се наредбите за борба с безредици… Всичко това се прави от началото на 1984 г. Цялата тази подготовка показва, че преименуването не е спонтанен акт – отишъл, значи, Тодор Живков с приятели на лов и там му хрумнало и решил… Няма такова нещо, всичко е подготвено. Дълбоко съм убеден в това и мога да го докажа документално. Така че през 1984, 1985 и 1986 г. съпротивата е преди всичко спонтанна. По това време е създадена и се изявява много силно една организация, която се нарича Турско националноосвободително движение в България (ТНОДБ). Нейни иницатори са четирима души от Добрич. Ще кажете, защо споменавам специално тази организация, защото тя успява да просъществува най-дълго време – близо една година от времето, когато я създават, до времето, когато ги хващат.

Кои са тези хора?

Основното име е Неджеметин Хак. В документите, включително и в книгата на Димитър Стоянов, ще го срещнете като Хаджиев.

Един от създателите на ДПС.

Той е един от 35-те, които създават ДПС на 4 януари 1990 г. във Варна в дома на Емин Хамди. Именно Неджметин Хак решава да привлече в определен момент и да представи пред останалите турци в Североизточна България Ахмед Доган като водеща личност. Но Хак е този, който подготвя много от документите. Познавам Неджметин Хак, той е невероятен човек и именно той е основният инициатор и организатор, в това просто няма никакво съмнение. Той отива на среща с Ахмед Доган, защото е преценил, че е хубаво между тях да има образован човек. И мога да ви кажа, че доста са притеснили Държавна сигурност, защото наближавали избори, а те раздавали позиви сред турското население в Североизточна България с призив за бойкотиране на изборите. Има един доклад на Ангел Александров, който е водещият следовател при разкриването на ТНОДБ. Нека ви припомня, че това име не е неизвестно днес, доскоро Александров беше шеф на Националното следствие и ако си спомняте, напусна службата в резултат на един тежък скандал, в който бяха замесени, от друга страна, Корнелия Нинова и Румен Овчаров. Между другото, и Тома Биков дава интересни данни в публикуваната от него книга „Досието на Доган”.

Именно Ангел Александров бе свързван с ДПС и Ахмед Доган по време на скандала, за който споменахте.

Да. Той се запознава с Ахмед Доган, тъй като ръководи екипа от следователи, които разследват ТНОДБ. Тогава в Държавна сигурност решават слепешката, че един фелдшер от Дръндар, селото на Ахмед Доган, е свързан с тази организация, и го арестуват. В очите на този фелдшер Ахмед Доган е лидерът и той издава лидера. След това веднага арестуват самия Доган, който дава показания и именно неговите показания дават възможност да бъдат арестувани всички останали. Това е записано изрично в доклада на Ангел Александров, в който е даден поименен списък на всички издадени от Доган с българските им имена.

Колко души са арестувани в резултат на показанията на Доган?

В доклада на Ангел Александров са посочени дванайсет души. Те са дадени с българските им имена и ми предстои да ги идентифицирам. Във всички случаи между тях са основните лица на ТНОДБ и по-специално Неджметин Хак и Касим Дал. Оттам нататък организацията се разнищва.

Казвате, че най-дълго просъществувалата турска нелегална организация по време на „възродителния процес” е Турското националноосвободително движение в България (ТНОДБ), на базата на което по-късно е саздадено и ДПС. Кои са инициаторите на това движение?

Инициаторите на ТНОДБ са четирима души от Добрич, като на първо място сред тях е Неджметин Хак. Тези четиримата по-нататък се свързват с Касим Дал и групата от Дръндар и така се създават два центъра на движението – единият в Добрич, а другият в Дръндар. Знам от Неджметин Хак, че в началото е имало проблем с някои по-радикално и крайно настроени участници. Ахмед Доган и досега твърди, че именно той е поставил условието това да бъде „борба без оръжие”. Документите на МВР обаче показват, че и Неджметин Хак е бил на тази позиция. Като инициатор той е обяснявал: „Няма да използваме насилствени методи, но ще бойкотираме, ще бойкотираме, колкото можем”. ТНОДБ е стройна и мащабна организация. Както ви казах, тя е просъществувала най-дълго време и не би трябвало да бъде подценявана. Освен това не би трябвало да бъде подценявана и ролята на Ахмед Доган в тази организация. Проблемът, който е бил централен за хората от Държавна сигурност по онова време, е, че една голяма част от агентите на ДС между турското население „са се разколебали”. Това е точният израз, който се използва, че „са се разколебали”.

Кога започва това разколебаване, след началото на пълзящата асимилация ли?

Не, основното разколебаване идва в момента, когато започва кампанията за масовото преименуване – така наричам събитията от зимата на 1984–1985 г. В резултат на тази кампания са преименувани над 800 хиляди души.

Тогава ли се разколебава и агентът на ДС Ахмед Доган?

Да, според мен, да. Мисля, че книгата на Тома Биков ни убеждава в това. Ангел Александров, за когото ви споменах, пише в доклада си, че 12 души от ТНОДБ са всъщност агенти на ДС. Ахмед Доган е един от тях. В интерес на справедливостта искам да подчертая, че до първия арест на фелдшера от Дръндар, който Държавна сигурност предприема на слука, не е имало провал – тоест никой от агентите на ДС в ТНОДБ не е съобщил по своя инициатива за организацията. Всъщност агентите на ДС сред турското население не са един и двама и ние не би трябвало да отмерваме с тежка ръка, тъй като тези хора минават през сложно развитие. Някои от тях са били съвсем бедни момчета от бедни семейства и лесно манипулируеми. От цялата история на Ахмед Доган виждаме как този човек е бил моделиран като пластилин в ръцете на онези, които са го ръководили. Едва ли най-доброто е да бъдем строги съдници. Важно е и по-нататъшното развитие на човека.

Точно това моделиране обаче оставя своя печат върху по-нататъшното му развитие.

Някои са били моделирани в по-голяма степен от други. Някои от тези обаче, които са се „разколебали”, след това твърдо се противопоставят на комунистическата власт. Това е въпрос на оценка на поведението на всеки един от тях. Във всеки случай това оттегляне на част от агентурата безспорно е предмет на обсъждания в централното ръководство на МВР. Заради това оттегляне започва много силен натиск върху всички структури на ДС – и най-вече върху Второ и Шесто управление – да се увеличи процентът на агентите сред турското население. Има директно указание на Тодор Живков за имамите, в което се казва, че всички те трябва да бъдат купени: „За пари няма да говорим, пари ще дадем, колкото трябва. Няма да връщате пари, когато купувате, ние ще ви дадем още, искайте”. Цялата интелигенция и кметовете трябва да бъдат доверени лица или агенти.

Какво се случва по-нататък. Някъде към 1986 г. вече се вижда как силата и енергията на тази спонтанна съпротива намалява. Тя бива и смазана по най-жесток начин – затворите и „Белене” са препълнени с хора. Авни Велиев, Халим Пасажов, Неджметин Хак, Амхед Доган, Касим Дал – всички са в затвора. Така постепенно всичко заглъхва.

Да, но 1988 г. е времето, когато започва подем на неформалните организации в България. Тук трябва да отворим една скоба за антикомунистическото движение в България. Ние нямаме автентичен антикомунизъм. Една голяма част от антикомунистите в България са избити още след 9 септември, така че този тип антикомунизъм е смазан още тогава. Някогашните партии са унищожени, а хората им лежат по лагери и затвори. Дотолкова, доколкото през годините има някакви прояви на антикомунизъм, те са твърде спорадични. Разбира се, и ние имаме Едуард Генов, Александър Димитров и Валентин Радев, които пишат позиви през 1968 г. срещу влизането на войските на Варшавския договор в Чехословакия, заради което ги вкарват в затвора, имаме Фреди Фосколо и Петър Бояджиев, които, излизайки от затвора, се включват активно в съпротивата от Париж. В края на 80-те години у нас активно се изявява дисидентството. В България обаче то е предимно реформаторско движение в рамките на системата. Тоест „ние не сме съгласни, ние сме другомислещи, но нашето другомислие не отива извън демократизирането на режима”. За жалост нашето дисидентство е много слабо. Няма как да го сравняваме с дисидентството в Полша, Чехия и Унгария, да не говорим за дисидентите в Съветския съюз, които са личности от много голям ранг, изключително популярни, активни и безкомпромисни в своето другомислие. Така или иначе, в края на 80-те години у нас започва едно движение на създаване на организации, наричани от властта и от Държавна сигурност „неформални”. Все пак тези организации поставят въпроса за радикални промени, макар в тях да е имало твърде много противоречия, агенти на ДС и хора, които държат твърдо на запазването на комунизма. Част от хората искат да се запази режимът, но има и такива, които казват: „Не, ще трябва да променим режима, ще трябва да сменим системата”. Тоест това е едно нехомогенно общество и групи от хора, които влизат в противоречия. Тогава в ДС анализират и си казват: „С тези можем да работим, а с тези не – хайде да ги противопоставим. Как ще ги противопоставим – като изолираме едните и лансираме другите”. Един от примерите за това е закуската във френското посолство, когато тук идва Митеран. Тогава част от тези хора са изолирани и това проличава достатъчно ясно. Кой ги изолира – Държавна сигурност. Как ги изолира – от една страна, вътре в самото дисидентско движение се налага възгледът, че някои са много крайни и не трябва да бъдат с нас. Освен това има хора, които са спрени по насилствен начин, какъвто е случаят със Зейнеп Ибрахимова.

Когато говорим за неформалните организации, на пръво място трябва да споменем Независимото дружество за защита на правата на човека. Там нещата тръгват от Едурад Генов и независимо че той бива експулсиран, дружеството набира скорост. Успоредно с това е Комитетът за Русе, който свързва гражданската активност с правото на хората да дишат чист въздух. Независимото дружество се оказва голям генератор на демократична съпротива. Когато част от излезлите от затвора изселени турци и помаци (изселени от Западните Родопи в Северна България) научават за Независимото дружество, те тръгват да търсят връзки с него. Дори Зейнеп Ибрахимова, която е една от тях, става координатор на дружеството за Североизточна България (Варненска област), действайки заедно с братовчедите си, семейство Бабечки, и брат си Ибрахим Ибрахимов. Те се свързват с михайловградската група на дружеството и по-специално с неговия говорител Димитър Томов и започват да създават мрежа в Разград, Добрич, Шумен и други региони. Ангажират се с борбата на българските дисиденти и е трогателно да се види как обявяват гладна стачка в защита на Петър Манолов и съпругата му. Това е гладна стачка на солидарност. Хората с мюсюлмански имена, които са гладували заедно с това семейство, са много повече от останалите.

Какви са хората с мюсюлмански имена, които се свързват с Независимото дружество – българомохамедани или турци?

Повечето от тях са помаци, а в основата са Зейнеп, брат й и семейство Бабечки. По-нататък те обявяват гладна стачка и в подкрепа на Илия Минев. Не са един и два примерите за тяхната солидарност и съучастие по линия на дейността на Независимото дружество. Разбира се, Зейнеп е неудобна и бива експулсирана в началото на 1989 г. Мрежата обаче е вече създадена.

Каква е по това време дейността на турските нелегални организации? Работят ли те паралелно с хората, които са свързани с Независимото дружество?

Турските нелегални организации вече не са активни, тъй като техните активисти са по затворите. Искам ясно да подчертая, че има два периода на съпротивата. Единият период е на спонтанната съпротива като реакция на кампанията по насилственото преименуване. Тук включваме нелегалните форми на борба, както и насилствени форми като тероризма, който безспорно трябва да бъде осъден. Независимото дружество обаче е организация от друг тип. Каква е разликата? Те работят открито и легално, в рамките на закона и конституцията. Те казват: „Конституцията ни дава права, но те не ни се гарантират. Ние ще воюваме за правата си и ще се мъчим да популяризираме максимално всичко, което правим. Ние няма да се крием, напротив, ние искаме да бъдем регистрирани официално”. Това е новото – те са абсолютно открити. Това е част от платфромата на този тип организации. Техните представители не работят нелегално, а с имената си пред всички. Така се формират и „Подкрепа” и „Комитетът за Русе” – никой не се крие. Не се крият и мюсюлманите, които се включват в дейността на Независимото дружество.

По същото време трима души в Северозападна България решават да създадат своя турска организация. Става дума за Демократичната лига за защита правата на човека в България. За свой председател те избират Мустафа Юмер, който е по-образован. Другите двама казват: „Ти ще бъдеш председател, ти си завършил философия и си интелигентен човек”. Сабри Искендер е моторът на тази организация, той е много енергичен и активен човек. Третият е Али Орманлъ, който е също много активен и много твърдо и последователно участва в съпротивата.

В документите на тези организации ще видите една съвсем ясна демократична платформа. Използвайки всякакви механизми, те успяват да се промъкнат в чужди посолства въпреки тежката охрана и да предадат тези документи, за да бъдат те излъчени по западните радиостанции „Свободна Европа”, Би Би Си и „Дойче Веле”. Отивайки малко по-напред, ще ви кажа, че през юни 1989 г. вече от Турция Мустафа Юмер прочита по радио „Свободна Европа” една декларация, в която заявява ясно, че борбата за възстановяване на етнокултурните права на турците в България е част от основната и обща борба за демократизиране на страната и че кумунистическият режим трябва да бъде ликвидиран. Всъщност той е първият, който поставя въпроса за Кръглата маса: „Ние трябва да заставим комунистическия режим в България да седне на кръгла маса”. Тоест първата характеристика на тези организации е откритост и легалност. Второ, те не се втренчват в своите проблеми и не експонират само тях, а виждат, че техните проблеми са част, макар и важна, от много по-големия въпрос за демократизацията на страната. И те искат да се включат в този общ поток и да играят активна и важна роля в него.

Третата организация е на Авни Велиев, който е излязъл от затвора (част от осъдените вече са излезли от затвора) и иска да направи своя организация. Среща се с Мустафа Юмер и разговаря с него. Мустафа го пита: „Добре, защо се отделяш от нас”. Авни му казва, че иска той да си направи организацията. Тогава Мустафа му казва: „Добре тогава, прави си я – ето ти документите на Демократичната лига, важното е, че сме в един поток”. Така Авни Велиев, който сега е в Турция, прави „Дружество за подкрепа – Виена ’89”. Тук много съществен е и външният контекст. През февруари 1989 г. във Виена завършва Съвещанието за сигурност и сътрудничество в Европа с документи в областта на правата на човека и защита на малцинствата. Тези документи са подкрепени от новото съветско комунистическо ръководство, тоест от Горбачов. Това предизвиква безпокойство в ръководството на Комунистическата партия в България. В Политбюро се стряскат и започват да търсят пътища за съобразяване с тези решения. Комунистическата власт решава да издаде документите от Виена на български, за да популяризира тези решения. Тоест Политбюро се опитва да създаде видимост, че се старае да спазва правата на човека. Същевременно Виенското съвещание взима решение за организирането на още две съвещания в областта на правата на човека през същата 1989 г. – едното трябва да се открие на 30 май в Париж, а другото през юни 1990 г. в Копенхаген.

Когато научават за решенията във Виена, на много места турците в България решават спонтанно, че трябва да свържат борбата си с Парижкото съвещание. Тук между другото различни групи от хора казват: Ние го предложихме по-напред”. Не мога да преценя точно кой го е предложил най-напред, но със сигурност знам, че то се е носело във въздуха и че са го предлагали много хора. Предлагали са го и тези, които са в затвора – Неджметин Хак, Касим Дал, Ахмед Доган и другите затворници, които са заедно с тях в Старозагорския затвор. Чел съм материали, че затворниците казват на жените си, които им идват на свиждане в Стара Загора: „Гответе се, ние трябва да реагираме и да мобилизираме хората именнно във връзка със срещата в Париж”. В същото време Демократичната лига решава: „Париж – това е сигнал за действие”. Активистите от Независимото дружество казват същото. Четвъртият поток е свързан вече с ръководството на Независимото дружество. Тук безспорно трябва да поговорим малко за самото Независимо дружество. Петър Манолов, който по това време е негов секретар, започва да пренасочва турците и помаците от дружеството към Демократичната лига. Започва един процес на симбиоза между тези две организации и на места активистите са и към Демократичната лига, и към Независимото дружество. В този смисъл според мен спорът кои са допринесли повече за майските събития е безпредметен, защото те са правили едно и също нещо. Някъде са се запазили структурите на дружеството, някъде тези структури са се влели изцяло в структурите на Демократичната лига.

Играта на властта обаче е била игра на котка и мишка. Всичко, което са правили, се е знаело. Те са били под наблюдение през цялото време. Били са подслушвани и следени. Властта си дава сметка, че ще има вълнения и преценява, че тези вълнения могат да бъдат използвани, за да се инспирира масова изселническа кампания в Турция. Никой не трябва да се заблуждава, че това не е било добре подготвено. Работата по подготовката на вълненията е на неформалните дружества. Комунистическата власт обаче си казва: „Те ще организират вълненията, но ние трябва да се подготвим, за да можем да се освободим от турците”. Тази подготовка за посрещане на вълненията е видима с просто око за всеки, който чете документите. Най-напред се подготвят съответните документи, свързани с издаването на паспорти. Допуска се едно много по-разширено тълкуване за това на кого може и на кого не може да се издават паспорти. Провеждат се съвещания. Преди да започнат гладните стачки, през май в МВР се провежда едно съвещание, на което Георги Танев, който по това време е министър на вътрешните работи, пита: „Кажете сега какво да правим, когато започне изселването на турците”. След което той обобщава и нарежда на първо място да бъдат изгонени „крайните фанатици”, на второ място да заминат „нашите агенти”, а на трето място – всички останали. Подчертавам – цялата агентура трябва да се изсипе в Турция. Всичко това е още преди да започнат майските събития. Документите показват, че властта просто е изчаквала.

Паролата за действие и начало на самите майски протести върви по няколко линии. От една страна, Неджметин Хак казва на своята съпруга: „Вие, нашите жени, организирайте нещата в Добрич”. От друга страна, Демократичната лига решава: „В началото на май започваме гладни стачки”. Освен това Независимото дружество подготвя специална среща и Демократичната лига също иска да направи своя конференция в началото на май. Тоест активността в организационен план е много видима. Властта следи всичко това и предприема съответните мерки. На 9 май експулсират от страната Мустафа Юмер и Али Орманлъ, след това Сабри Искендер, Авни Велиев и т.н. До края на май са насилствено експулсирани много хора, като оценките за това какъв е техният брой са различни, повечето изследователи обаче се обединяват около бройката 5 хиляди. Ръководството на Незивисимото дружество е вкарано в следствения арест и по този начин е блокирано. Арестувани са Константин Тренчев, Кольо Босия, Христофор Събев, Хасан Бялков, Антон Запрянов и Тодор Гагалов, срещу които започва следствие като  подстрекатели на вълнения между турците. Фактически турското демократично движение у нас бива обезглавено. Остават само онези, които все още са по затворите. Тук трябва да кажа, че в затворите също има съпротива. Когато Ахмед Доган твърди, че  също е реагирал, това трябва да се приеме. Да, реагирал е…

Как?

Ами той обявил гладна стачка. После го викнали и му казали да спре и той спрял. Написал е обаче документи, част от които успява да изнесе жената на Неджметин Хак, след като е била на свиждане в затвора.

Документи, написани от Доган, така ли?

Написани от Доган, които е трябвало да бъдат изпратени в Париж. Те не стигат до Париж, но така или иначе усилието е налице. Не можем да подценим това усилие.

Това обаче е доста различно от претенцията на Ахмед Доган, който казва: „Аз съм най големият виновник за майските събития през 1989 г. и ми става мъчно понякога, че някои хора искат да го оспорят”.

Ами той на друго място, когато го питат: „Вие ли сте Левски на турците у нас”, казва: „Да, аз съм”. Многократно съм казвал и ще повторя, че няма да бъде правилно и не съответства на фактите, ако кажем, че Доган не е имал отношение към майските събития. Но той претендира или най-малкото доскоро претендираше за нещо съвсем друго. Той претендираше, че има водеща роля за майските събития. Мога да кажа, че от затвора действително са дали определен тласък, и то по-специално в Добрич, където протестите са организирани от жените на затворниците, които са в Стара Загора, начело с Ръфкие Али – съпругата на Неджметин Хак. Всичко останало обаче е резултат на едно масово движение. Много хора едновременно са стигнали до това решение и са се координирали  спонтанно. Не може да различите къде завършва дейността на Демократичната лига и къде започва инициативата на Независимото дружество например в един Разград или при Джебелските събтия, където  единият активист е от „Виена ’89”, а другият от Независимото дружество. Но те са свързани и правят всичко заедно. Някои казват: „Да, ама Зейнеп я няма, тя не е участвала”. А кой създаде мрежата, кой създаде цялата тази структура? Претенцията за водеща роля на Ахмед Доган по отношение на майските събития е безпочвена и се експонира от ДПС с политически цели. Това се прави, за да се героизира лидерът на движението и по този начин да се абсолютизира неговият авторитет.

Всъщност тъй като са в затвора, Доган и хората около него не са експулсирани преди или след майските събития и остават в България за разлика от Зейнеп Ибрахимова, Мустафа Юмер, Сабри Искендер и много други. Казахте, че след 10 май турското демократично движение у нас е обезглавено. Какво имате предвид?

Масовата експулсация на голяма част от демократично мислещите хора сред турското и помашкото население обезкръвява до голяма степен малцинството от гледна точка на хора, които мислят демократично. Всъщност огромният процент от демократично мислещи хора вече е изгонен. По този начин се разчиства пътят да дойдат други. Така вече имаме осугирен терен в политическото пространство на това, което ще дойде по-нататък.

Искам все пак да завърша с майските протести, в които при всички случаи участват около 30 хиляди души. Както вече казах, освен антикомунистическата съпротива непосредствено след 9 септември 1944 г., когато действително има много нелегални организации, от 50-те години нататък ние нямаме по-внушителна проява на борба срещу режима. Поляците си имат 1980 г. и „Солидарност”. Чехите имат тяхната Пражка пролет. Унгарците имат своето въстание през 1956 г. България има майските събития. Това е приносът ни за падането на Берлинската стена. Това трябва да се казва много силно и трябва да се чува. Затова приносът на демократично ориентираните организации на турците и на подкрепящите ги българи е голям. Солидарност с майските протести проявяват и някои представители на Клуба за гласност и преустройство. Не всички – вътре е имало доста противоречия и дума да не става, но хора като Деян Кюранов, Евгения Иванова, Антонина Желязкова, Радой Ралин, Христо Ганев, Желю Желев, Блага Димитрова и др. публично  изявяват своята позиция в защита на етнокултурните права на турците.

Като цяло обаче българите не подкрепят майските протести. Коментирайте тази липса на политическа зрялост на българското население, което не успя да провиди в майските събития възможност за реакция срещу режима. Спомням си думите на Зейнеп Ибрахимова, която споделя в едно интервю: „Ако българите бяха подкрепили протестите, режимът щеше да падне много по-скоро”.

Още веднъж ще повторя, че дисидентското движение у нас беше изключително слабо и не се ползваше с популярност. Реакциите бяха спонтанни, на места нечути. В Ядрения интститут към БАН, в който работех тогава, реагирахме, но реакцията ни беше буря в чаша вода. Никой не разбра. Подкрепата нямаше масов характер. Българското общество остана безучастно. Масово хората не разбираха какво точно се случва. Много хора като че ли просто не допускаха тези мисли в главата си. Онези, които слушаха радио „Свободна Европа” и Румяна Узунова,  чуваха всичко, но въпреки това не излизаха на улиците. Нямаше никаква организация за реакция.

На практика комунистическият режим и неговите специални служби инспирираха изселническата кампания. Събитията следваха така – в началото бяха гладните стачки, след това протестите, междувременно активът беше изхвърлен зад граница и тогава започна масовото изселване. Мустафа Юмер бе възложил на Хюсеин Нух от Ябланово – някогашният кмет, организатор на съпротивата в Ябланово – да поеме щафетата като ръководител на Демократичната лига. Масовата изселническа кампания направи видими истинските цели, мотиви и съображения на Тодор Живков и неговото обкръжение. Живков казва: „Задачата е да изгоним 300 хиляди души”. После дава заден ход, защото изведнъж се оказва, че това става проблем за икономиката. Всъщност той не е могъл да пресметне какво точно прави. Това е истината. Тодор Живков носи много голяма отговорност за всички тези събития. По време и след изселническата кампания отношенията между българи и турци в смесените райони действително се влошават. Тогава се появяват отчуждение и етническо напрежение, провокирани от партийната пропаганда. По радиото и телевизията се раздухват отделни случаи, които инспирират омразата. Непрекъснато се повтаря: „Те си тръгнаха сами, затръшнаха вратата и казаха, че не искат да имат нищо общо с България”. Всичко това върви безспирно в публичното пространство и по партийни събрания. С подобни настроения навлязохме в края на 1989 г. и първите дни на 1990 г., когато вече след началото на промените хора на ДС, комсомолци и партийни членове организираха в смесените райони масова съпротива за недопускане да бъдат възстановени имената на турците и помаците и техните права. Зейнеп Ибрахимова е права, когато казва, че масово българите не се включиха в тяхна защита. Причините за това обаче не са толкова елементарни. Ние трябва да си даваме сметка за методите на тоталитарната машина, за начина, по който беше обработвано общественото мнение. Когато чета архивите, виждам, че почти на всяко заседание на ръководството на МВР се обсъжда разпространяването на слухове. Има агенти само за това – да разпространяват слухове. Целта е да се създава напрежение. А и общата съпротива срещу режима у нас е слаба. Както ви казах разделение имаше и в Клуба за подкрепа на гласността и преустройството. Част от хората в Клуба не бяха съгласни да се излиза в защита на турците. Ако говорите с хора като Деян Кюранов, Евгения Иванова или Антонина Желязкова, ще разберете колко трудно им е било да прокарат общата декларация, подписана от 120 интелектуалци. Дори и малкото случаи на солидарност и съпричастност обаче бяха приемани изключително добре от българските турци. И до ден днешен имената на Антонина, Радой и Блага са много популярни сред турското население.

След началото на промените създадохме Комитет за национално помирение, за да защитим правото на турците да знаят своя род и език  и да не се срамуват да се наричат турци. Идвайки при нас, нашите приятели от турски произход можеха спокойно да се нарекат турци, нещо което тогава беше недопустимо навън по улиците, до такава степен бяха докарани нещата. В Комитета за национално помирение решихме, че трябва да подкрепим решението на ЦК на БКП от 29 декември 1989 г. за връщане на имената. Тогава в София бяха дошли помаци главно от Западните Родопи и склоновете на Пирин, които няколко дни и нощи стояха в оня ужасен студ на т. нар. от тях „първа вахта” и не мърдаха от района около Народното събрание, докато властта не бъде принудена да отстъпи. Ние също бяхме с тях.

Как ще коментирате факта, че по онова време помаците са доста по-активни в сравнение с турците?

Турците бяха току-що смачкани. Голяма част от актива им беше в Турция, а другите още не бяха излезнали от затвора. Ахмед Доган, който е сред първите освободени след 10 ноември, излиза от затвора някъде на 22 или 23 декември. Действително нямаше активност от страна на турците, но за сметка на това помаците бяха много активни. Тогава много хора откликнаха на нашия призив и бяха съпричастни. Те идваха на площада и раздаваха чай и закуски, за да могат хората да издържат. Ние много се гордеем с първото проучване за популярността за партиите и организацииите, което се появи след 10 ноември. С най-висок рейтинг беше „Екогласност” – 58 %. На второ място беше нашият Комитет за национално помирение с 52 %. Единственият начин, по който мога да си обясня това е, че случилото се с турците и помаците не е било прието от голяма част от българското население, че то се е отнасяло със съчувствие към тяхната нелека съдба, което обаче се прояви чак след началото на промените.

В същото време съпротивата от страна на консервативните кръгове в Комунистическата партия, включително и в апарата на Държавна сигурност, беше огромна. Телевизията, на която по това време директор беше Филип Боков, бълваше националистическа омраза и истерични  предавания за националистически митинги в Севериозточна България и Източните Родопи. Те нагнетяваха неимоверно напрежение. Това беше целенасочена реакция. Така още в първите дни след началото на промените беше разиграна етническата карта, за да може по-късно тя да бъде експлоатирана по начин, който ни е добре познат.

Следва продължение.

*Михаил Иванов е роден през 1943 г. в София. От 1969 г. работи в Института за ядрени изследвания и ядрена енергетика към БАН. През пролетта на 1985 г. и лятото на 1989 г. се обявява против асимилаторската политика на Комунистическата партия по отношение на турците в България. По негова инициатива на 7 декември 1989 г. се учредява „Комитет за национално помирение“. Съветник по етническите въпроси на президента Желю Желев (1990–1997) и секретар на Националния съвет по етническите и демографските въпроси към Министерския съвет (2001–2005). Преподавател в НБУ по етническа политика и защита правата на човека.

С Михаил Иванов разговаря Димитрина Чернева, в. Гласове.

Advertisements
No comments yet

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: