Skip to content

Франция смени дежурните дисиденти на социализма

31 януари 2012

Материал на FrogNews. Оригиналът тук.

Неочаквано Франция направи символично нов прочит на близката ни история и даде различен знак на отношение към така наречените български дисиденти от последните години на режима на Тодор Живков. На 20 януари без помпозност и много шум във френското посолство в София бяха поканени на обяд репресирани от комунистическата власт, изследователи на този мрачен период и политици. Жестът бе на посланик Филип Отие, който така реално отдаде почит на жертвите на комунизма у нас. Срещата обаче не бе отразена и потъна в медиен мрак.

Различно от обичайните официални дисиденти, този път гости в резиденцията на френското посолство се оказаха осъденият на смърт Георги Саръиванов, политзатворниците Алфред Фосколо, Хюсеин Сърмали от Корница и Неджеметин Хак, културологът проф. Ивайло Знеполски, режисьорът Атанас Киряков, историкът Момчил Методиев, евродепутатът Андрей Ковачев (ГРЕБ), народният представител Лъчезар Тошев (СДС), журналистът Христо Христов, който единствен на сайта си отрази разговорите.

Първият френски дипломат у нас Отие е подчертал, че срещата се провежда между две важни дати – 23 години от посещението на френския президент Франсоа Митеран в НРБ през януари 1989 г., когато той организира закуска с група интелектуалци, и 1 февруари – деня, в който страната ни официално почита жертвите на комунистическия режим.

„Това е добър повод да съберем хора, с които заедно да помислим за важни теми като миналото и паметта за него”, заявява домакинът и поставя проблемните за днешна България въпроси: Кое пречи на преосмислянето на миналото, защо се мълчи за него, каква е причината Тодор Живков да е реабилитиран, защо в медиите липсва отношение към жертвите на комунизма? Според Отие сривът на комунистическата идеология през 1989 г. е дал възможност за появата на нови ценности като свободата и демокрацията, но 23 години след промените все още се търси отговор на въпроса дали скъсването с комунистическата система е придобило истински смисъл или продължава да е свързано с известни трудности.

Знакът на Франция беше ясен – този път отдадоха почит на истинските борци за демокрация, които преди години Митеран не можеше да покани. Трябва да е ясно на обществото, че преди 23 години на закуската с френския президент в София отидоха перестройчици. Били са предложени и автентични дисиденти като Илия Минев, Зейнеб Ибрахимова, Петър Манолов и др., но по неизвестни причини те не бяха допуснати от властта, заяви пред „Торнадо” Алфред Фосколо. Той е споделил пред посланик Отие, че България и Русия са може би единствените страни, в които е нямало реално скъсване с комунизма, жертвите на онова мрачно време си отиват, а младите няма да знаят истините за комунизма.

Няма какво да се заблуждаваме, закусвалите през 1989 г. с Митеран са били близки и удобни за режима на Живков. Истинските дисиденти тогава бяха по затворите, или изгонени от държавата. Достойно е, че все пак Франция прави преоценка на тази среща и провокира държавата да се отвори дебат за преосмисляне на комунистическото минало. Ако трябва да сме обективни обаче, Европа също носи отговорност и вина за сегашното състояние в България, защото години наред подкрепяше хора, близки и свързани с БКП и тайните служби. Това обясни пред „Торнадо” Неджметин Хак, истинският основател на ДПС, който дава пълномощно на Доган да представлява партията. Според Хак Доган е от комунистическата система и няма нищо общо със съпротивителното движение на българските турци.

Не съм репресиран, бях поканен като човек, който следи и изследва тези проблеми. Разговорите бяха в същата зала, в която Митеран е посрещнал българските интелектуалци. Много важно е, че страна като Франция обръща внимание на жертвите на комунизма, които тук са забравени, коментира впечатленията си журналистът Христо Христов, един от най-прецизните изследователи на архивите на Държавна сигурност.

Проф. Ивайло Знеполски пък предлага своя версия за причините преходът у нас да не случи както хората са очаквали. Според него комунистическият режим в България е един от най-терористичните в цяла Източна Европа. До 10 ноември 1989 г. в страната е съществувала сурова наказателна система срещу противниците на „народната” власт, а обществото е било тотално изолирано от ставащото в света. По думите му елитът на БКП е бил по-малко цивилизован от комунистическите елити в останалите страни от бившия съветски блок.

Първият български президент Желю Желев, който винаги се е хвалел, че е бил сред закусвалите с Митеран, остана изненадан, че френското посолство е имало някаква инициатива. „Нищо не знам, сигурно са ме пропуснали по технически причини. Сега имах много ангажименти около церемонията по встъпването на новия президент”, обясни авторът на „Фашизма” и поясни, че няма никакви конфликти с хората от ония години. Според източници на „Торнадо” д-р Константин Тренчев бил засегнат, че не бил сред поканените на 20 януари, френските домакини не зачели заслугите му към падането на комунизма.

В софийската резиденция на посланик Отие не бяха и Копринка Червенкова, проф. Николай Василев, Светлин Русев и Анжел Вагенщайн – останалите единствени живи от закуската преди 23 г. с Франсоа Митеран.

МУХИ В СУПА, А СТАНАХА ДЕМОКРАТИ

На 19 януари 1989 г. Митеран беседва с 12 български интелектуалци със знанието на властите в София, като шест от тях са от Клуба за подкрепа на гласността и преустройството. На френската закуска присъстват журналистите Стефан Продев, Копринка Червенкова и Барух Шамлиев; художникът Светлин Русев; учените акад. Алексей Желудко, проф. Николай Василев и философът Желю Желев; киносценаристът Анжел Вагенщайн и писателите Йордан Радичков, Ивайло Петров, Радой Ралин и Блага Димитрова. Оценката на историците е, че това са предимно хора, писали и главно приказвали за необходимост от промени по горбачовски, повечето от тях заемат постове в държавни структури и са членове на БКП.

Едва пет години след историческата закуска става ясно какво се е говорило тогава в залата. Бюлетинът „Дати и събития“ публикува стенограма от срещата.

Анжел Вагенщайн е използвал образното сравнение, че съвремието ни се крепи върху „трите кита“ – Партията, обективната действителност и българската интелигенция, която „винаги е жадувала да получи свобода“.

Желю Желев е резюмирал програмата на Клуба за подкрепа на гласността и преустройството в България, като се е оплакал, че от страна на властите срещат „необоснована съпротива“.

Акад. Алексей Желудко изразил надеждата, че освен получената морална подкрепа, мосю Митеран ще им окаже и политическа.

Барух Шамлиев заявил, че се чувства „унизен пред себе си“ заради принудата да прави компромиси в журналистиката, която пише. Казал още, че е необходима борба за „истински социализъм“, такъв какъвто го виждали „светите жертви на свободата“.

Блага Димитрова изтълкувала поклонението на френския президент пред гроба на Вазов като жест на човек, умело съчетаващ културата с политиката, и му се оплакала за наложените от правителството репресии върху членовете на клуба.

Копринка Червенкова разглеждала своите недоразумения с партията БКП като показател, че страната ни има „нужда от дълбоки промени“.

Радой Ралин споделил, че идеалите на социализма, за които са се борили, не са осъществени, и предложил да се създаде Европейска асоциация за защита на творческата свобода.

От думите на Ивайло Петров струел странен оптимизъм по отношение на преустройството в България.

Николай Василев споделил, че е изключен от партията, но още се „чувствал комунист“. Вярвал в „здравите сили“, които щели да оправят нещата.

Светлин Русев нямал оплаквания и подчертал добрите българо-френски отношения в областта на изобразителното изкуство.

Радичков в своя си метафоричен стил отбелязал, че „нещо тропа по покрива на общия европейски дом“ и накрая споделил, че се чувства „омерзен“ от някои оплаквания на колегите му, превърнали срещата в „оплаквателно бюро“. Казал, че се чувства не дисидент, а нещо като муха в супа…

Стефан Продев не дал никаква възможност да бъдат дискутирани личните му проблеми и изразил своето недоволство от френската преса, която необективно и тенденциозно представя българската действителност.

Със закуската преди 20 години френският президент на практика легитимира като дисиденти 12 български интелектуалци, а почти всички след падането на Живков се оказаха в челните редици на прехода.

Advertisements
No comments yet

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: