Особеният случай на Илия Минев

Снимка: А. Грънчаров

Парадоксално или не, първата неформална организация в България в годините на еднопартийния режим на БКП се ражда не в София, а в провинциалния Септември, където на 16 януари 1988 г. в дома на Илия Минев 16 души основават Независимото дружество за защита правата на човека . За председател е избран Минев, прекарал ни повече, ни по-малко от 26 години в затвора като политически противник на режима.

Преди това той се прочува и с апелите си до Виенската конференция за спазване на човешките права и до американския президент Роналд Рейгън.  Проблемът е, че вкараният  в затвора още 1945 г., Минев лежи там като член на организацията Български национални легиони, която в междувоенния период застава на открито хитлеристки позиции. През 1989 г. Минев опитва в публичните си изяви да не споменава тази част от биографията си и да акцентира на твърдия си антикомунизъм.

„Илия Минев беше един доказан антикомунист. Твърд, безкомпромисен, на него можеше да се довериш,“ казва Стефан Вълков, съосновател на НДЗПЧ и 21 години политически затворник.

„Всеки народ би бил духовно способен на международната арена, само когато е свободен отделният индивид. Създаденото от нас дружество е с главна цел да освободи български гражданин, па бил той турчин, българин, циганин от страха, който в продължение на 45 години терор в нашата страна, създаде психоза в душата на човека,“ казва през 1989 г. Минев в интервю за Би Би Си.

Всичко това няма как да се хареса на комунистическата власт. Още през 1988 г. ДС започва арести и изселвания на членове на дружеството. Много от опитите за събрания са спрени с арести и побоища. Започват и експулсирания извън страната.

Световно известни
През януари 1989 г. БКП предприема и първата тотална атака срещу дружеството заради предстоящото посещение на френския президент Франсоа Митеран. С него ще дойдат и много френски журналисти, които искат да се срещнат с български опозиционери, насочени към тях от наши емигранти във Франция.

За да предотврати това, Държавна сигурност арестува 13 активисти на НДЗПЧ, сред които и Илия Минев. Извършен е обиск в дома на пловдивския писател и секретар на дружеството Петър Манолов, на когото са иззети документи, дневници и литературни ръкописи. Пресата е пълна с пропагандни статии срещу дружеството.

Вместо да запуши устата на опозицията, този ход на ДС прави НДЗПЧ неочаквано популярно. Заради иззетия си архив Петър Манолов започва гладна стачка. Илия Минев и Стефан Вълков веднага се включват, а западните радиостанции разгласяват всичко. Щафетно се включват хора от цялата страна.

„Стана лавина,“ казва Стефан Вълков. „За няколко седмици членовете ни станаха хиляди, много от тях турци. Започнаха да протестират международните PEN-клубове, станахме световно известни“.

В защита на НДЗПЧ застават с имената си Кърт Вонегът, Норман Мейлър и Алън Гинсбърг. Френският печат е пълен с информация за репресиите срещу дружеството и гладната стачка, интервюирани са Илия Минев и Петър Манолов.

Разбира се, най-дълго гладува Минев – повече от два месеца. След тях тежи 38 килограма, не може да мърда и мирише на ацетон от метри. Победата обаче е спечелена – под натиска на Запада архивът на Петър Манолов е върнат.

„Моят глад беше предизвикателство както към управляващите, така и към обикновения милиционер, към прокурори и партийни секретари. Иначе народът би казал: Щом бай Илия не издържа, какво остава за нас! А народът не заслужава да го превръщат в стадо прасета,“ казва по-късно Минев.

Нечовешката гладна стачка на Илия Минев и огромният световен отзвук са звездният миг на НДЗПЧ. След като го има примера на дружеството, е далеч по-лесно на други групи да съберат смелост и да се организират в опозиция на БКП.

Никой обаче не е толкова прям в политическите си искания като Илия Минев и неговите приближени. Появилите се по-късно Русенски клуб, „Екогласност“ и Клуб за гласност и преустройство декларират далеч по-скромни амбиции, въртящи се около екологични каузи и подобряване на социализма. Организации на либералната интелигенция, тези клубове нямат особено желание да комуникарат с Минев поради миналото му, неговата радикалност, а и поради страха от репресии.

Въпреки всичко НДЗПЧ остава една от най-многобройните опозиционни структури, като постоянно набира нови членове в мюсюлманските райони, където интелектуалците от Клуба за гласност и преустройство и „Екогласност“ нямат особен интерес. Крайнодесният Илия Минев не само приема турци и помаци в дружеството, но им дава права на представители в едни от най-големите райони на страната – русенски, толбухински, варненски, пловдивски и кърджалийски.

„Борбата за човешки права обединяваше българи и турци,“ казва Сабри Хамдиев, съзатворник на Илия Минев и после представител на дружеството за Русе. Според него точно това е безпокояло най-много властта, която в условията на тотална икономическа криза е търсела отдушник в насъскването на българи срещу турци по време на „възродителния процес“.

Сценарият не успява. Имащи подкрепата на НДЗПЧ и оттам на запада и неговите радиостанции, турците и помаците в България правят през май 1989 г. най-големите протести в историята на комунистическа България, при които има няколко убити и стотици арестувани.

Основните организатори са хора близки до дружеството, както и предимно турските организации Демократична лига за защита правата на човека и Виена’89 .Насилията са отразени от всички западни радиостанции.

Водач с една шепа хора
Огромната криза в държавата от лятото на 1989 г. обаче ще донесе и края на НДЗПЧ. Дружеството е придобило голяма известност на запад и много хора искат да установят контакт с неговото ръководство.

Българските емигранти като Петър Бояджиев, Румяна Узунова и Фреди Фосколо, които разгласяват действията на независимите организации, са притеснени, че легионерското минало на Илия Минев може да повлияе на чувствителните на тази тема европейци и оттам да злепостави цялата опозиция в България. Затова се заговаря за смяна на Илия Минев, който да стане почетен председател на дружеството.

Минев обаче не приема подобни намеци и смята, че единствено той може да е водач на организацията. Не позволява никой да оспорва властта му и в същото време е болезнено подозрителен и изнервен след дългите гладни стачки и побои от ДС. Минев дори не е особено доволен, когато старият му съкилийник Стефан Вълков е избран за зам. председател на дружеството.

„Илия Минев беше особняк, един много труден характер. Той си знаеше неговото и държеше на водаческия принцип,“ казва Вълков.

От това се възползва Румен Воденичаров, екзотична фигура на химик и планинар, изкачил Хималаите, Каракорум и новозеландските Алпи. Докато българските емигранти се чудят за подходящ заместник на Илия Минев, Воденичаров успява да привлече на своя страна много от членовете на дружеството и постепенно да започне да изземва лидерските функции.

Стига се до там, че на 9 август 1989 г. на общо събрание на дружеството, енергичният оратор Воденичаров е избран за председател. „Въпреки че Воденичаров беше човек на ДС, той имаше друг манталитет. Той можеше да говори, да привлича хората,“ казва Вълков. „Илия все започваше с неговите философски приказки – като заговори за космическия разум и не спира. Не става така.“

Впоследствие така и не се доказва, че Воденичаров е имал досие. Политическата му кариера обаче е интересна – от защитник на човешките права, той преминава на яростни антитурски позиции, изгонен е от СДС и отива при националистите от „Нова зора“ на Минчо Минчев, осветен после като щатен служител на ДС. За известно време Воденичаров е близък и до „Атака“.

Когато идва 10 ноември и голямата промяна, Илия Минев разбира от телевизията. По това време той е блокиран вкъщи, където се възстановява от поредния побой нанесен му от службите за сигурност. След още една седмица колите на ДС спират да идват пред дома му – падането на режима вече е необратимо. Събитията започват да се случват едно след друго в София, където Румен Воденичаров има водеща роля.

Илия Минев едновременно е постигнал голямата си цел – падането на режима, но и е започнал да изглежда все по-изолиран в Септември. Той все пак отива в София за първите големи митинги на опозицията. Мястото на трибуната обаче е запазено за Воденичаров.

Все пак Минев и малкото му приближени правят свои митинги в Южния парк. Там е и Воденичаров, който събира по 200 души около себе си. Илия Минев – по 10-20. „Край Илия останаха само някои от първите хора в дружеството, честни хора, но ограничени“, казва Стефан Вълков. „Не можеха да привлекат други. Но Илия това не искаше да го приеме и си остана водач с една шепа хора.“

Краят на НДЗПЧ
В месеците след 10 ноември НДЗПЧ на Румен Воденичаров става един от основателите на СДС, като председателят участва и на Кръглата маса. Илия Минев не се предава и също регистрира Независимо дружество за защита правата на човека в Пазарджик. Това дружество обаче започна бързо да загасва и не развива почти никаква дейност освен издаването на в. „Свободно слово“.

Разочарован от събитията след 90-та година, от странице на „Свободно слово“ Минев постепенно се връща към старите си легионерски позиции. Така например в статията си „Войната срещу пречупения кръст“ от 1994 г., Илия Минев обвинява евреите за началото на Втората световна война: „каквото и обществено мнение да налагат средствата за масова (дез)информация, истината е, че Втората световна война бе оповестена официално от евреите на 24. 03. 1933 г. чрез английското масово издание „Дейли експрес“. Минев разсъждава върху соларната символика на свастиката, обвързвайки я и със средновековната българска държава, питайки „какво обаче имат против юдеите против Светлината и против всички люде, които зачитат всекидневно изгряващото слънце и неговия символ.“ Материалът завършва с информация за „митът за 6-те милиона избити евреи“. Според Илия Минев има изследвания, които потвърждават, че в „нито един немски концлагер не е имало газови камери“. Напротив, те са били поставени в лагерите по американски и съветски заповеди след края на Втората световна война.

Същата година Минев публикува и друга статия, отричаща Холокоста, обвинявайки тогавашния американски президент Бил Клинтън, че е станал жертва на съветска фалшификация на историята, покланяйки се пред жертвите на нацизма в Освиенцим. Според Минев „не можем въобще да говорим за 6 милиона загинали евреи по време на Втората световна война“. Обяснението: „Хитлер никога не е допуснал да бъде убит човек по расов или религиозен признак, защото той, като националсоциалист, би изпаднал в противоречие със същината на своето самосъзнание като немец“. Според Минев евреите сами изграждат „легенда“ за Хитлер като техен убиец, тъй като „най-организираната сила, която можеше да даде най-сериозен отпор на несправедливостите в обществото е именно Германия на Хитлер.“

Освен евреите, Минев вижда и съюза на Чърчил и Сталин срещу Хитлер като причина за Втората световна война: „Това именно сближи (съпротивата срещу новия икономически модел на Хитлер, б.а.) Уинстън Чърчил и Сталин в съюза им срещу Хитлер и просто заставиха Хитлер да воюва. Хитлер воюва, за да отърве работника от унижението наемен работник. Червеният капиталист Сталин и белият монополист Чърчил воюваха срещу Хитлер, за да запазят правото на капиталиста. Ето това е истината. Стига демагогия и шарлатания…“

Смятайки себе си за убеден легионер („живеейки мизерно, но с дълбока вяра, че идеите като легионер, които носи, ще победят“), Минев пише, че легионерството има същата роля в българското общество, както нацистката партия в Германия: „Нашето легионерско движение още преди 60 години най-правилно напипа пулса на живота – снемане от душата на трудещия се унижението да е наемен работник. Всички останали партии и движения, съзнават или не, са оръдия на комунизма.“

Стефан Вълков не е съгласен с изолацията на НДЗПЧ, наложена от Минев, и иска дружеството да влезе в СДС. „Това беше перспективно – там бяха хората, там трябваше да бъдем и ние,“ казва той. Минев не иска и дума да става – казва, че това не е Съюз на демократичните сили, а Съюз на Държавна сигурност. Така остава и без Стефан Вълков, човекът, с когото десетки години са били заедно по затворите.

Вълков подкрепя дружеството, влязло в СДС. През 1992 г. дори успява да измести Румен Воденичаров и да стане председател. НДЗПЧ обаче вече е загубило силата си от началото на 1989 г. Разочаровани от Румен Воденичаров, мюсюлманите отдавна са се насочили към ДПС и така са лишили дружеството от основната му членска маса. Така то постепенно загубва тежестта си преди да бъде окончателно замразено.

Останал само с десетина сподвижници в Септември, Илия Минев започва да пише от страниците на „Свободно слово“ и срещу доскорошните си най-близки съюзници Стефан Вълков, Васил Златаров, Димитър Амбарев и Петър Бояджиев. Нарича Вълков „пищолджия, жаден за власт“, а себе си „господин Никой“.

С годините той така и не омеква и не признава, че друг може да е лидер на НДЗПЧ. Не признава и влизането в СДС. Все пак, когато през 94 г. Стефан Вълков е в болница заради проблеми с бъбреците, Илия Минев пише от страниците на вестника си, че „лицето представлява голям капитал за нашия народ и всеки, който обича България, трябва да признае достойнството му“.

През 99 г. пък Минев влиза в болницата в Пазарджик и единственият, който се сеща за него е Стефан Вълков. Той му идва на посещение с още двама стари политически затворници – анархистът Георги Константинов и Янко Янков.
Правят си снимки, смеят се, говорят много и няколко дни по-късно Минев умира. Последната му среща е парадоксална като целия му живот – убеден легионер създава правозащитна организация, другарува с мюсюлмани и анархисти, а днес се правят опити да бъде канонизиран като „българския Мандела“.

За  неудобство на днешните десни организации обаче, това клише  се оказва исторически доста по-комплексно. Най-малкото защото самият Минев далеч няма добро мнение за Мандела – пишейки във вестника си, че южноафриканският лидер дълги години е бил финансиран от (евреина) Ротшилд…

Автор: Петър Добрев